Решение № 1815 от 03.12.2021, Окръжен съд - Варна
- Съд
- Окръжен съд - Варна
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1351/2021
- Вид
- Решение № 1815
- Подписан
- 03.12.2021
- В сила
- 03.12.2021
- Състав
- Даниела Димова Томова, Десислава Георгиева Жекова, Пламен Атанасов Атанасов
Други актове по делото
- Определение № 2061 от 14.06.2021 · Ирена Николова Петкова, мл.с. Лазар Кирилов Василев, Наталия Панайотова Неделчева
- Определение № 2123 от 16.06.2021 · Ирена Николова Петкова, мл.с. Лазар Кирилов Василев, Наталия Панайотова Неделчева
- Определение № 2159 от 18.06.2021 · Светла Величкова Пенева, Красимир Тодоров Василев, Невин Реджебова Шакирова
- Определение № 2296 от 30.06.2021 · Константин Димитров Иванов, Ивелина Диянова Чавдарова, Мая Недкова
- Определение № 2261 от 01.07.2021 · Юлия Русева Бажлекова, Светлана Кирилова Цанкова, Даниела Светозарова Христова
- Определение № 2374 от 06.07.2021 · Деспина Георгиева Георгиева, Златина Иванова Кавърджикова, Иванка Димитрова Дрингова
- Определение № 2436 от 12.07.2021 · Мирела Огнянова Кацарска
- Определение № 2569 от 21.07.2021 · Атанас Василев Славов, Ивелина Владова, Иван Стойнов
- Определение № 2681 от 28.07.2021 · Даниела Димова Томова, Радостин Георгиев Петров, Галина Чавдарова
- Определение № 2725 от 02.08.2021 · Марин Георгиев Маринов, Даниела Димова Томова, Светлана Тодорова
- Определение № 2755 от 03.08.2021 · Даниела Димова Томова, Даниела Илиева Писарова, Жана Иванова Маркова
- Разпореждане № 2977 от 10.08.2021 · Даниела Димова Томова
- Определение № 3294 от 20.09.2021 · Даниела Димова Томова, Пламен Атанасов Атанасов, Цвета Павлова
- Определение № 3648 от 13.10.2021 · Даниела Димова Томова, Десислава Георгиева Жекова, Пламен Атанасов Атанасов
- Протокол № 1935 от 05.11.2021 · Даниела Димова Томова, Пламен Атанасов Атанасов, Десислава Георгиева Жекова
Цитирани разпоредби
- чл.129, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.129, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.228, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.271, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.141 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.142, ал.1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.142, ал.1, т.1 и т.3 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.142, ал.1, т.2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.142, ал.1, т.1 и т.3 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.142, ал.1, т.1 и 3 и ал.3 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.181, ал.1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.181, ал.1 и 3 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.181, ал.4 · Закон за Министерството на вътрешните работи
РЕШЕНИЕ
№ 1815 гр. Варна, 03.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател: Даниела Д. Томова
Членове:
Пламен Ат. Атанасов
Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Мая М. Петрова като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело № 20213100501351 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е разгледано по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №285085/26.04.2021г. по описа на ВРС, на ИВ.
ХР. ХР., ЕГН **********, с адрес в гр. Варна, подадена чрез пълномощник адвокат Д.А., ВАК, срещу решение №261063 от 25.03.2021г. на Районен съд - Варна, 12-ти състав, постановено по гр.д. №2515/2020г. по описа на ВРС.
С обжалваното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от ищеца И.Х. искове с правно основание чл.181, ал.1 от ЗМВР и чл.86, ал.1 от ЗЗД спрямо ответника Областна дирекция на МВР - Варна, за плащане на левовата равностойност на храната, която ответникът в качеството си на работодател е следвало да осигурява ежемесечно на ищеца в качеството му на служител на МВР за периода от 01.02.2017 г. до 31.01.2020 г., в общ размер на 4 320 лева, и на обезщетение за забава, считано от 01.02.2017г. до окончателното плащане, чийто размер до 24.02.2019 г. е 648,92 лева.
Поддържаните във въззивната жалба оплаквания са за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство оспорва като неправилен и необоснован извода на първоинстанционния съд, че след като в §69, ал.6 от ПЗРЗИДЗМВР законодателят е предвидил, че „при назначаване на служителите по ал.1 се определя индивидуална заплата, не по-ниска от определената към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за 1 научна степен и левовата равностойност на храната по чл.181, ал.1 от ЗМВР”, то в основното възнаграждение на ищеца е била включена сумата за храна. Направата на такъв извод намира и за недопустима презумпция от страна на съда с оглед факта, че ответникът не само не е посочил и представил доказателства, от които да се установява как е формиран размера на индивидуалната работна заплата на ищеца, но и изрично е заявил, че на ищеца не е начислена и изплатена левовата равностойност за храна. Като излага отново основните си фактически и правни твърдения относно естеството на правоотношението между страните и приложимите към него нормативни разпоредби на общия Закон за държавния служител и специалния Закон за МВР, въззивникът – ищецът аргументира становището си, последователно поддържано в хода на първоинстанционното производство, че като служител на МВР по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР има право да получи от работодателя си храна или левовата й равностойност, предвидени в специалните разпоредби, уреждащи правния статут на лицата, работещи в системата на МВР. Според въззивника, противната теза на ответника, възприета изцяло от първоинстанционния съд, че специалната разпоредбата на чл.181, ал.1 от ЗМВР не е приложима за служителите по чл.142, ал.1 т. 2 от ЗМВР, е в противоречие с принципите на управление на държавната служба в МВР, в частност със забраната за дискриминация и обективност.
При тези основни оплаквания въззивникът моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и да постанови ново решение по същество на спора, с което претенцията му да бъде уважена в цялост.
Насрещната страна – ответникът Областна дирекция на МВР - Варна, не е подала отговор на въззивната жалба.
Страните не са взели участие в съдебното заседание пред въззивния съд. С молба, подадена преди заседанието, пълномощникът на въззивника адвокат Д.А., е заявил, че поддържа въззивната жалба и моли за нейното уважаване. Моли да му се присъдят сторените разноски по делото.
За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна:
Исковото производство е инициирано от ищеца ИВ. ХР. ХР., ЕГН **********, с адрес в гр. Варна, като е поискано от съда да осъди ответника Областна дирекция на МВР – Варна да му заплати полагащата му се на основание чл.181, ал.1 от ЗМВР левова равностойност на храната, която ответникът в качеството си на работодател е следвало да осигурява ежемесечно на ищеца в качеството му на служител на МВР за периода от 01.02.2017 до 31.01.2020 година. Претенцията е за сума в общ размер на 4 320 лева като същата се претендира ведно със следващото се обезщетение за забава считано от 01.02.2017г. до окончателното плащане. За периода до 24.02.2019 г. обезщетението е заявено в размер на 648,92 лева.
Не е спорно, че през процесния период страните са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищецът И.Х. е имал статут на държавен служител по 2 смисъла на чл.142, ал.1, т.2 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР).
Установено е по делото, че ищецът е назначен на служба в МВР през 1998 г. като със Заповед № 8121К-1095/02.02.2017 г. на министъра на вътрешните работи същият е преназначен за държавен служител на длъжността „Старши експерт“ в сектор „Човешки ресурси“ към отдел „Административен“ при Областна дирекция на МВР – Варна (ОД на МВР-Варна), считано от 01.02.2017г. Тази длъжност ищецът е заемал и към момента на предявяване на иска.
Спорът е изведен при възражението на ответника ОД на МВР-Варна, че след 02.02.2017г. на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР, какъвто именно е ищеца след преобразуването по силата на § 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР (В сила от 1.02.2017г. - ДВ, бр.
81 от 2016г.) на служебното му правоотношение, не се дължи предоставяне на храна или левовата й равностойност. Според ответника, тази група служители на МВР (по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР) е изключена от приложното поле на чл.181, ал.1 от ЗМВР, като в този смисъл са и издадените по реда на чл.181, ал.4 от ЗМВР министерски заповеди, предвиждащи заплащане на левова равностойност на храна (в определен за целия процесен период размер от 120 лева месечно) единствено на служителите по чл.142, ал.1, т.1 и т.3 от ЗМВР. Извод в тази насока ответникът черпи и от разпоредбата на § 69, ал.6 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ, бр.
81 от 2016г.) , съгласно която при преобразуването на служебните правоотношения на посочената в ал.1 категория държавни служители в МВР в служебни правоотношения по Закона за държавния служител (ЗДСл), индивидуалната основна заплата, която се определя на тези служители не трябва да е по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на изменителния закон възнаграждение, „определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл.181, ал.1.“.
Анализът на приложимата нормативна уредба не дава основание да се приеме, че служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР е отречено правото да получават храна или нейната левова равностойност. Изрична е разпоредбата на чл.181, ал.1 ЗМВР, че храна или нейната левова равностойност се полагат на служителите на МВР (т.е. на всички служители) като същата не прави разграничение по отношение на отделните групи служители, посочени в чл.142, ал.1 ЗМВР (т.1 - държавни служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението; т.2 – държавни служители; т.3 - лица, работещи по трудово правоотношение).
Фактът, че статутът на служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР се урежда със Закона за държавния служител (ЗДСл), не изключва приложението на други нормативни разпоредби, относими към конкретното служебно правоотношение. В случая това е Законът за МВР доколкото тези държавни служители изрично са признати за служители на МВР (чл.142, ал.1 ЗМВР). Съотношението на двата закона е на общ към специален, съответно общите разпоредби на ЗДСл намират приложение само доколкото липсват изрични специални правила в ЗМВР, които биха дерогирали общия закон. Да се приеме, че служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР са изключени изцяло от приложното поле на 3 специалния Закон за МВР, е тълкуване contra legem в противоречие на предметния обхват на закона (чл.1 ЗМВР) и на основните принципи на управление на държавната служба в МВР (чл.141 ЗМВР).
Че на държавните служители, чийто статут основно се урежда със Закона за държавния служител, не е отречено априори правото като служители на МВР (чл.142, ал.1 ЗМВР) да получават храна или нейната левова равностойност, явствува и от разпоредбата на § 69, ал.6 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 2016 г.), съобразно която при преобразуването на служебните правоотношения на посочените в ал.1 държавни служители в МВР следва да се запази получаваното към този момент възнаграждение, включващо и левовата равностойност на храната по чл.181, ал.1 ЗМВР (наред със заплатата за длъжност и допълнителното възнаграждение за прослужено време), като определената индивидуална основна заплата не може да бъде по-ниска от него.
Налага се при това положение извод, че държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР не са изключени от приложното поле на чл.181, ал.1 ЗМВР. Единствената хипотеза, при която осигуряването на храна или заплащането на нейната левова равностойност би могло да бъде изключено за държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, е когато тези средства са включени в основното им трудово възнаграждение, определено след преобразуване на правоотношението в съответствие с разпоредбата на § 69, ал.6 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 2016 г.). Това, с оглед и насрещните възражения на ответника, аргументирани с тази законова разпоредба, възлага в доказателствена тежест именно на ответника да установи, че в конкретния случай при преобразуване на служебното правоотношение на ищеца в определената му индивидуална основна заплата като компонент е била включена и левовата равностойност на храната по чл.181, ал.1 ЗМВР.
Ответникът не е изпълнил тази доказателствена тежест. Законът не въвежда презумпция в тази насока, както неправилно е приел районният съд.
Нито от заповедта за назначаване № 8121К-1095/02.02.2017 г. на министъра на вътрешните работи (определяща ниво на основната месечна заплата 21), нито от представените от ответника платежни бележки (фишове за заплата) за м. ноември и м. декември 2016г., съответно за м. януари, февруари и март 2017 г. става ясно дали при формирането на индивидуалната заплата на ищеца са били включени и изплащаните до преобразуването на служебното му правоотношение допълнителни средства за храна (в левовата й равностойност). Не става ясно и какъв е определеният размер на заплатата за длъжност, като се съобразява и фактът, че за изминалото време процентът за прослужено време се е повишил. При тези данни не може да се направи категоричен извод, че в посочените в платежните бележки за м. февруари и март 2017 г. заплати е била калкулирана и левовата равностойност на храната по чл.181, ал.1 ЗМВР, съобразно ал. 6 на § 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 2016 г.).
Като се има предвид и това, че служебното правоотношение възниква по силата на заповед, а не от трудов договор, при който страните да са равнопоставени, доказателствената тежест за установяване, че при определянето на индивидуалната основна 4 заплата е спазена разпоредбата на § 69, ал. 6 е била спазена, съответно, че полагащата се сума за храна е част от компонентите, формиращи същата, е на ответника - работодател.
Недопустимо е съдът да изгражда решението си на базата на предположение, че щом като самият закон определя начина, по който се формира основната заплата на служителя по служебното правоотношение, то след преназначаването му, считано от 01.02.2017г. възнаграждението за прослужено време и левовата равностойност на храната представляват компонент от получаваното от него основно възнаграждение, поради което и извън основното си възнаграждение служителят няма право на отделно допълнително възнаграждение за храна. По никакъв начин от заповедта на работодателя, касаеща формирането индивидуалната заплата на ищеца, не става ясно такова перо да е било включено, както и ако е било включено какво е по размер за съответната категория държавини служители. По делото липсват и доказателства за счетоводните записи, от които да се установи дали такива суми са били заделени и изплатени от работодателя на конкретния служител.
Разпечатката съдържа 31 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6375473c-cb90-41a5-b34f-c1bd4210619e