Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 400 от 18.11.2022, Окръжен съд - Пазарджик

Съд
Окръжен съд - Пазарджик
Дело
Гражданско дело 205/2022
Вид
Решение № 400
Подписан
18.11.2022
В сила
25.04.2023
Състав
Елеонора Петрова Серафимова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.236 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 10, ал.3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл.2 ал.1 т.3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл.4 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл.5 ал.2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 137 · Наказателен кодекс
  • чл.194 ал.1 · Наказателен кодекс
  • чл.198, ал.1, т.4 · Наказателен кодекс
  • чл.199, ал.1, т.2 · Наказателен кодекс
  • чл.290 · Наказателен кодекс
  • чл.345 ал.2 · Наказателен кодекс
  • чл.66 · Наказателен кодекс
  • чл.93 т.7 · Наказателен кодекс
  • чл. 68, ал.3 · Наказателно-процесуален кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 400 гр. Пазарджик, 18.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елеонора П. Серафимова при участието на секретаря Виолета Сл. Боева като разгледа докладваното от Елеонора П. Серафимова Гражданско дело № 20225200100205 по описа за 2022 година

Образувано е по предявен иск от С. Ю. С., ЕГН **********, от гр.П., бул. „Г.Б.” № ** против Прокуратурата на Република България, гр.София, бул. „Витоша“ № 2.

В исковата молба са изложени следните обстоятелства:

Твърди се, че с постановление от *** г. на следовател от НСлС ищецът бил привлечен като обвиняем по ДП - сл.д.№***г. на НСлС, пр.пр. №***г. на ОП-П., за извършени престъпления по чл.199, ал.1, т.2 във вр. с чл.198, ал.1, т.4; чл.137; чл.319; чл.286, ал.2 във вр. с ал.1 и чл.290 НК. С постановление на ОП-П. от 10.10.2018г. наказателното производство по отношение на ищеца било частично прекратено, като прекратяването се изразявало в промяна на правната квалификация на грабежа от деяние по чл.199, ал.1, т.2 във вр. с чл.198, ал.1, т.4 НК на такова по чл.198, ал.1, т.4 НК, при което делото било изпратено по компетентност на РП-П..

С постановление на РП-П. от *** г., наказателното производство срещу ищеца отново било частично прекратено за престъпленията по чл.319; чл.286, ал.2 във вр. с ал.1 и чл.290 от НК и продължило да се води за деянията по чл.198, ал.1, т.4 от НК и чл. 137 от НК, а именно: затова, че на ** г. в съучастие с Г. Д., използвайки физическа сила срещу В. Н. е отнел движими вещи от владението на последния и затова че на същата дата двамата са 1 изоставили същия в беззащитно съС.ие, излагайки живота му на опасност.

Твърди се, че н а *** г. срещу ищеца бил внесен обвинителен акт за престъпленията по чл.198, ал.1, т.4 и чл.137 от НК. Било образувано НОХД №*** г. на РС-П., в хода на което се провели общо 15 съдебни заседания. С присъда № *** г. ищецът бил признат за невиновен за това, че е извършил грабеж в съучастие с Д., като бил осъден за кражбата и за престъплението по чл.137 НК. Впоследствие, с присъда № *** г., постановена по ВНОХД № *** г. на ОС-П., ищецът бил изцяло оневинен и за грабежа. В тази част присъдата станала окончателна след произнасяне на ВКС с решение №*** г. по НД № *** г. Сочи се, че за престъплението по чл.137 от НК на ищеца било наложено наказание от административен характер - глоба в размер на 2 000 лв.

Твърди се, че за престъпленията по чл.199, ал.1, т.2 във вр. с чл.198, ал.1, т.4 и по чл.198, ал.1, т.4 НК законодателят предвиждал наказания лишаване от свобода от 5 до 15 години и от 3 до 10 години, а за това по чл.

137 от НК - до 3 години и в тази връзка основните притеснения на ищеца били обусловени от повдигнатото обвинение за грабеж и най-вече от страха, че ще бъде осъден ефективно. Според него възможността да влезе в пенитерциарно заведение била съвсем реална. Твърди, че от *** г. живеел на съпружески начала с И. Б., а на *** г. се родило и детето им Н. С. С.. Затова и най-големия му кошмар бил, че ще бъде разделен от семейството си, че няма да може да ги вижда, а детето му за неопределено време ще расте без бащини грижи.

Твърди, че в резултат на поС.ния стрес се променил, станал сприхав и раздразнителен. Без причина повишавал тон на близките си. Предпочитал да е сам и почти престанал да общува с приятелите си. Притесненията му станали причина за липса на нормален сън, често безпокойство и проблеми в общуването с хората.

Твърди, че преди да бъде привлечен като обвиняем работел във В..

Заради обвинението в грабеж бил обявен за издирване и след като се прибирал в страната, му била наложена забрана да пътува в чужбина. Тази забрана била отменена от ПзОС. Забраната попречила на намеренията, които семейството имало да отидат във В., където да се установят за поС.но.

Твърди се, че са налице предпоставките по реда на чл.2, ал.1, т.3 от 2

ЗОДОВ, като отговорността на Прокуратурата в случая произтичала от конкретните й действия - под неин надзор и указания, на ищеца било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.199, ал.1, т.2 във вр. с чл.198, ал.1, т.4 от НК, преквалифицирано на такова по чл.198, ал.1, т.4 от НК, за което бил предаден на съд, а впоследствие и оправдан.

Въведеният петитум е да се осъди ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на 40 000 лв. за причинените му неимуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение по чл.199, ал.1, т.2 във вр. с чл.198, ал.1, т.4 от НК и незаконното предаване на съд за престъпление по чл. 198, ал.1, т.4 от НК, за което е бил оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума от 25.02.2022 г.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от Прокуратурата на РБ чрез представител от страна на ОП-П..

Становището е, че предявеният иск е допустим, но неоснователен.

Оспорва се и размера на претенцията, а също и че същата кореспондира като пряка последица с действията на Прокуратурата.

Възразява се, че твърденията на ищеца са общи и не са подкрепени с конкретни доказателства. Не се сочели доказателства и фактически твърдения за реално претърпени морални вреди, които да са пряка непосредствена последица от незаконно обвинение по чл.198, ал.1, т.4 НК, доколкото ищецът бил признат за виновен по повдигнатото обвинение по реда на чл. 137 от НК.

По този повод се изтъква, че ако в процесния период са търпени вреди, то те не са били единствено и само резултат от действията на ответника. В тежест на ищеца било да докаже и установи твърдяните неимуществени вреди, размерът на обезщетението на които не следвало да служи като източник за обогатяване.

Наред с това се сочи, че липсвали доказателства за прекомерна интензивност на упражнената наказателна репресия спрямо ищеца. В случая се касаело за престъпление, по отношение на което били приложими условията на чл.66 НК за условно осъждане. Също така, по отношение на ищеца била приложена една от най-леките мерки за неотклонение - „парична гаранция“

Излагат се съображения, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, в разглежданата хипотеза, производството е протекло в разумен срок, 3 поради което липсвали предпоставките за отправяне на претенция по чл. 2б ЗОДОВ.

Възразява се, че изложените в ИМ твърдения, описващи характера на претърпените неимуществени вреди не са били подкрепени с доказателства.

Като неоснователни и недоказани се оспорват и претенциите за претърпени вреди от наложена процесуална мярка „Забрана за напускане пределите на РБ“. Липсвали доказателства за налагането на такава – дата, орган и основание. Наред с това се сочи, че нормата на чл. 68, ал.3 от НПК допускала възможност за получаване на разрешение за напускане на страната, а при отказ – и за обжалване и отмяна на този отказ от съда.

Възразява се, че размера на претенцията е прекомерен и не е несъобразен с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, с трайната съдебна практика по аналогични случаи (включително и тази на ЕСПЧ), както и с обществено-икономическите условия в страната. Сочат се съображения, изведени от практиката на Пленума на ВС, възприети с т. ІІ на Постановление № 4/23.12.1968 г. Цитира се и практика на ВКС.

Липсвали доказателства за направени от ищеца разноски в настоящото производство, освен платената ДТ в размер на 10 лв. Направено е евентуално възражение за прекомерност на дължимия адв. хонорар.

Страните по делото в съдебно заседание са изразили становища, че подържат подадените от тях искова молба и отговор на същата, както и са представили доказателства в подкрепа на твърденията и възраженията си.

Ответната прокуратура е въвела и още едно възражение, а именно за съпричиняване по см. на чл.5 ал.2 от ЗОДОВ, изразяващо се в недобросъвестни действия от страна на ищеца – като свидетел в досъдебното производство и като обвиняем в съдебната фаза, които са въвели в заблуждение разследващите органи и съда за повдигане и поддържане на обвинение за грабеж. Това негово поведение е и било предпоставка за налагането на мярка за процесуална принуда, както и причина за продължителния период на развитие на досъдебната фаза на процеса. Това възражение се оспорва от ищеца, който сочи, че наказателното преследване срещу него е частично прекратено за извършено престъпление по чл.286 ал.2 вр.ал.1 от НК. Ето защо счита, че възражението е неоснователно.

След анализ на приетите по делото доказателства и при съобразяване 4 доводите на страните, решаващият съд при спазване разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК приема за установено следното от фактическа и правна страна:

На основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ се претендира от ищеца обезщетение за вреди, претърпени във връзка с повдигнатото и поддържано от Прокуратурата обвинение, което се счита за незаконно в хипотезата на обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление.

Отговорността на държавата е обективна. Тя може да бъде ангажирана независимо от това дали вредите са причинени виновно от съответното длъжностно лице, действало от името на съответния държавен орган, както и независимо от това дали осъществените отделни процесуално-следствени действия са били извършени в съответствие със закона и в рамките на правомощията на съответния държавен правозащитен орган. Достатъчно основание е обвинението в престъпление да е признато за незаконно, а то винаги е такова, щом като привлеченото като обвиняем лице бъде оправдано или наказателното производство спрямо него бъде прекратено на основание, че деянието не е извършено или че извършеното деяние не е престъпление.

Съобразно изложеното съдът счита, че в хода на процеса, ищеца проведе успешно пълното главно доказване на всички онези обстоятелства, с които законодателят свърза отговорността на Държавата в сочената от него хипотеза, а именно:

Страните по делото не спорят, че с постановление от *** г. на следовател от НСлС ищецът е привлечен като обвиняем по ДП - сл.д.№***г. на НСлС, пр.пр. №***г. на ОП-П., за извършени престъпления по чл.199, ал.1, т.2 във вр. с чл.198, ал.1, т.4; чл.137; чл.319; чл.286, ал.2 във вр. с ал.1 и чл.290 НК. С постановление на ОП-П. от 10.10.2018г. наказателното производство по отношение на ищеца е частично прекратено, като прекратяването се изразява в промяна на правната квалификация на грабежа от деяние по чл.199, ал.1, т.2 във вр. с чл.198, ал.1, т.4 НК на такова по чл.198, ал.1, т.4 НК, при което делото е изпратено по компетентност на РП-П..

С постановление на РП-П. от *** г., наказателното производство срещу ищеца е частично прекратено за престъпленията по чл.319; чл.286, ал.2 във вр. с ал.1 и чл.290 от НК и е продължило да се води за деянията по чл.198, 5 ал.1, т.4 от НК и чл. 137 от НК, а именно: затова, че на ** г. в съучастие с Г.

Д., използвайки физическа сила срещу В. Н. е отнел движими вещи от владението на последния и затова че на същата дата двамата са изоставили същия в беззащитно съС.ие, излагайки живота му на опасност.

На 18.04.2019 г. срещу ищеца е внесен обвинителен акт за престъпленията по чл.198, ал.1, т.4 и чл.137 от НК. Образувано е НОХД №*** г. на РС-П., в хода на което се проведени общо 15 съдебни заседания. С присъда № *** г. ищецът е признат за невиновен за това, че е извършил грабеж в съучастие с Д., като е осъден за кражбата и за престъплението по чл.137 НК. Впоследствие, с присъда № *** г., постановена по ВНОХД № *** г. на ОС-П., ищецът е признат за невиновен и за кражбата – престъпление по чл.195 ал.1 т.4 вр.с чл.194 ал.1 от НК. Присъдата в тази й част е станала окончателна след произнасяне на ВКС с решение №*** г. по НД № *** г., с което е потвърдена. За престъплението по чл.137 от НК на ищеца било наложено наказание от административен характер - глоба в размер на 2 000 лв.

Така посочените факти се установяват от приложеното към настоящето дело НОХД №*** г. по описа на РС-П. . От същото не се установява твърдяното от ответната прокуратура недобросъвестно поведение от страна на ищеца изразяващо се в действия водещи до невъзможност за връчване на съобщения и книжа по ДП, както и въвеждане в заблуждение на разследващите органи. По повод на първото от тези твърдения, от досъдебното производство е видно, че забавата във връчването на съобщения е по вина на връчителя, а не на ищеца ( л.101,125,126,127 и 128 от т.4, л.114 от т.8 и л.28,л.31 от т.11 от ДП). А относно второто от възраженията, установи се, както бе посочено по – горе, че с постановление на прокуратурата производството е било частично прекратено по отношение на обвинението по чл.286 ал.2 вр.ал.1 НК поради което и това твърдение на ответната прокуратура се явява неоснователно.