Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 372 от 27.03.2026, Районен съд - Пазарджик

Съд
Районен съд - Пазарджик
Дело
Гражданско дело 4697/2025
Вид
Решение № 372
Подписан
27.03.2026
В сила
21.04.2026
Състав
Димитър Чардаков

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.212 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.55, ал.1, предл.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.83, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38, ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.11, ал.2 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл.26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.280 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.63, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.19, ал.4 · Закон за защита на потребителите
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит
  • §1, т.1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 372 гр. Пазарджик, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър Чардаков при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело № 20255220104697 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са субективно съединени установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.22 ЗПК и чл.26 ЗЗД, както и осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ГПК.

Ищецът М. З. И., ЕГН **********, настоящ адрес: гр. **** твърди, че е сключил с ответника „к“ ЕАД, ЕИК: *, седалище и адрес на управление: ****, договор за потребителски кредит №2588303 от 14.06.2022 г., по който ответникът му е предоставил потребителски кредит в размер на 250 лв.

Твърди, че на основание чл.4, ал.1 от договора за кредит е задължен да обезпечи кредита чрез банкова гаранция или поръчителство от одобрено от кредитора дружество-гарант. Твърди още, че на 14.06.2022 г. е сключил договор за предоставяне на поръчителство с ответника „****т“ ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: ****, по който следва да заплати възнаграждение на дружеството-гарант в размер на 150 лв.

Ищецът поддържа, че двата договора са недействителни.

Недействителността се претендира на основание чл.19, ал.5 и чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като дължимото от потребителя възнаграждение на дружеството-гарант е свързано с кредита и представлява допълнителен разход 1 по кредита, който е част от годишния процент на разходите по чл.19, ал.1 ЗПК, но въпреки това не е включен в него. Твърди, че ако възнаграждението се вземе предвид при определянето на ГПР, това ще увеличи неговия размер над пределно допустимия по чл.19, ал.4 ЗПК. Твърди, че чрез договора за предоставяне на поръчителство се цели заобикаляне на забраната по чл.19, ал.4 ЗЗП. Твърди, че във връзка с недействителните договори е заплатил на ответника „к“ ЕАД 30 лв., а на ответника „****т“ ЕООД е заплатил 150 лв.

При тези твърдения ищецът иска от съда да обяви за недействителен договора за потребителски кредит с ответника „к“ ЕАД или поне да обяви за недействителна клаузата на чл.4 от този договор, която го задължава да сключи договор за предоставяне на гаранция, както и да осъди ответника „к“ ЕАД да му заплати получените без основание 15.80 лв. /след допуснато изменение на иска/, ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба в съда до плащането. Освен това иска от съда да обяви за недействителен договора за предоставяне на гаранция с ответника „****т“ ЕООД, както и да осъди този ответник да му заплати получените без основание 110.69 лв. /след допуснато изменение на иска/, ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба в съда до плащането.

Претендира и присъждане на съдебни разноски.

Ответникът „к“ ЕАД не оспорва сключването на договора за кредит.

Оспорва да е получил от ищеца сумата от 30 лв., която е предмет на иска за неоснователно обогатяване. Оспорва предявените срещу него искове, като твърди, че сключения между страните договор за креди е действителен.

Признава, че при определяне размера на ГПР по кредита не е взето предвид дължимото от потребителя възнаграждение по договорите за предоставяне на поръчителство. Отрича връзката между това възнаграждение и потребителския кредит. Твърди, че обезпечението на кредита не е въведено като условие за неговото предоставяне на потребителя, поради което разходите за обезпечението не са абсолютно задължителни за потребителя и не са част от елементите на ГПР по §1, т.1 ДРЗПК. Твърди, че към момента на сключване на договора за потребителски кредит не е знаел какъв е размерът на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, поради което обективно не е могъл да го съобрази при определянето на ГПР. Не оспорва свързаността на двете ответни дружества, но твърди, че всяко има собствен предмет на дейност, персонален състав и информационна система, 2 поради което няма достъп до договорите между потребителя и дружествотогарант. Твърди, че по своя правен характер това са договори за поръчка по чл.280 ЗЗД, а уговореното между страните възнаграждение не е разход по кредита. При условията на евентуалност твърди, че посочените от ищеца пороци на сделката биха довели до недействителност само на клаузата за дължимо възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция и наймного до недействителност на самия договор, но не засяга действителността на договора за кредит и на договора за поръчителство, сключен между двете ответни дружества. Моли съда да отхвърли исковете и претендира съдебни разноски.

Ответникът „****т“ ЕООД не оспорва сключването на договора за предоставяне на поръчителство, но оспорва да е получил от ищеца сумата от 150 лв., която е предмет на иска за неоснователно обогатяване. Оспорва предявените срещу него искове, като твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство е действителен. Твърди, че дейността на дружеството се изразява в това да предоставя гаранции за чужд дълг срещу възнаграждение, каквито са и сключените с ищеца договори, и не представлява заблуждаваща търговска практика. Поддържа, че размерът на уговореното в тях възнаграждение съответства на поетия риск, както и на размера на обезпечения дълг и намалява с намаляването на дълга. Твърди, че между договора за кредит и договора за предоставяне на поръчителство няма пряка зависимост, тъй като потребителят не е задължен да обезпечи кредита. Поради този избор разходите за обезпечението не са абсолютно задължителни за потребителя и не са част от елементите на ГПР по §1, т.1 ДРЗПК. Моли съда да отхвърли исковете и претендира съдебни разноски.

Съдът въз основа на събраните по делото доказателства и закона достигна до следните правни и фактически изводи:

Относно установителните искове:

Исковете са допустими, тъй като са предявени между страните по договорно правоотношение и при наличие на правен интерес за ищеца от търсената защита, доколкото при положително съдебно решение неговите правни последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца. Обстоятелството, че ищецът е предявил осъдителен иск по чл.55 ЗЗД за защита на засегнатото материално право не изключва наличието на правен 3 интерес от предявяването на установителен иск /още с исковата молба или в първото съдебно заседание по реда на чл.212 ГПК/ за обявяване нищожността на договорите, на които се позовават ответниците като основание да задължат получените суми. Ищецът би могъл да наведе основанията за нищожност на договорите чрез установителен иск или чрез възражение, като преценката кое процесуално средство за защита да избере е изцяло негова.

За основателността на предявените установителни искове ищецът следва да докаже недействителността на договорите, като установи фактите, които ги опорочават. Когато договорът е сключен с потребител, съдът е длъжен служебно да извърши проверка за неговата действителност.

Сключването на договора за кредит от 14.06.2022 г. не се оспорва от страните. Със същия ответникът „к“ ЕАД се е задължил да предостави на ищеца финансова услуга от разстояние под формата на потребителски кредит в размер на 262.85 лв. с фиксирана годишна лихва от 20.0 % за срок до 20.03.2023 г. Общата дължима сума по кредита е 285.64 лв., платима разсрочено на девет месечни вноски. Посоченият в договора годишен процент на разходите 21.92 %. Не е спорно, че ищецът реално е получил 250 лв. от кредита, а с останалата част в размер на 12.85 лв. е заплатена дължима от него застрахователна премия по свързан с кредита застрахователен договор с трето лице.

Съгласно чл.4, ал.1 от договора за кредит, ако в искането за кредит потребителят е посочил, че ще обезпечи кредита, той следва в срок до 48 часа от подаване на заявлението да представи на кредитора банкова гаранция или поръчител, който е одобрено от кредитора юридическо лице. В този случай срокът за одобряване на искането за кредит е 24 часа, но ако потребителят не представи обезпечението, то ще се счита за неодобрено, а договорът за кредит няма да породи действие между страните – чл.4, ал.2. Когато в заявлението потребителят е посочил, че няма да представи обезпечение на кредита, срокът за разглеждане на искането е 14 – дневен, в който, ако същото не бъде одобрено, договорът не поражда действие - чл.4, ал.3.

Представен е договор за предоставяне на поръчителство, сключен между ищеца и ответника „****т“ ЕООД на 14.06.2022 г., с който ищецът е възложил на дружеството, а последното се е задължило да отговаря за изпълнението на неговите задължения, произтичащи от двата договора за кредит. Срещу това 4 ищецът се е задължил да заплати на дружеството-гаранта възнаграждение в размер на 190.55 лв., което задължение е разсрочено и прибавено към месечните погасителни вноски по кредита.

От представената справка е видно, че ищецът е заплатил на ответника „к“ ЕАД 278.65 лв. за погасяване на задълженията по договора за кредит, а на ответника „****т“ ЕООД е заплатил 110.69 лв. за погасяване на задълженията по договора за предоставяне на поръчителство.

Първият спорен въпрос е дали дължимото от потребителя възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство е разход, който трябва да бъде включен в годишния процент на разходите по кредита по чл.19, ал.1 ЗПК.

Съгласно цитираната разпоредба, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

От гореизложеното е видно, че годишният процент на разходите включва всички разходи по кредита, които са били предвидими при сключването на договора за кредит, независимо дали потребителят дължи същите на кредитодателя или ги дължи на трети лица, напр. кредитни посредници, застрахователи или дружества, които по занятие предоставят обезпечения по кредитни сделки срещу възнаграждение. Изискването е сключването на договора за допълнителна услуга /напр. за предоставяне на поръчителство по кредита/ да бъде задължително условие за получаването на кредита.

Настоящият случай е точно такъв. Макар в процесния договор за кредит 5 формално да е предвидена възможност за потребителя да избере дали да обезпечи кредита или не, този избор не е реален, тъй като при втората хипотеза срокът за разглеждане на заявлението е драстично по-дълъг от хипотезата, при която потребителят е избрал да обезпечи кредита. Следва да се има предвид, че финансовата услуга е от категорията на т. нар. „бързи кредити“, които се предоставят от разстояние именно с тази цел – да се обезпечи бърз отговор на запитването на потребителя за отпускане на кредит.

Предвидения в договора 14 –дневен срок за отговор от страна на кредитора по заявление за отпускане на необезпечен кредит не съответства на целта на ЗПФУР и на практика лишава потребителя от реален избор дали да представи обезпечението. Ето защо следва да се приеме, че по начина, по който е уговорена разпоредбата на чл.4 от договора тя въвежда задължително изискване пред потребителя да обезпечи кредита, като сключи договор за предоставяне на поръчителство с посочено от кредитора дружество-гарант.

Следователно разходите за тази допълнителна услуга са напълно предвидими към момента на сключване на договора за кредит и са част от ГПР. Хипотезата е идентична с тази, при която потребителят дължи застрахователна премия, когато застраховката е задължително условие за получаване на кредита.