Определение № 2456 от 12.05.2026, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 1070/2026
- Вид
- Определение № 2456
- Подписан
- 12.05.2026
- В сила
- 12.05.2026
- Състав
- Емил Томов, Невин Шакирова, Драгомир Драгнев
Други актове по делото
- Решение № 599 от 06.10.2026 · Емил Томов, Невин Шакирова, Драгомир Драгнев
Цитирани разпоредби
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 16 · Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 84, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 2б · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 2б, ал. 1 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 162, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 20, ал. 2 · Наказателен кодекс
- чл. 20, ал. 3 · Наказателен кодекс
- чл. 26, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 387, ал. 2 · Наказателен кодекс
- чл. 416 и сл. · Наказателен кодекс
- чл. 417 и сл. · Наказателен кодекс
- чл. 243, ал. 1, т. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 24, ал. 1, т. 4 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 369 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 75, ал. 3 · Наказателно-процесуален кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2456 гр. София, 12.05.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Емил Томов
Членове:
Драгомир Драгнев
Невин Шакирова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20268002101070 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Ю. О., подадена чрез процесуален представител адв. Е. Ф. против част от решение № 195/13.11.2025г. постановено по в.гр.д. № 367/2025г. по описа на Апелативен съд – Варна.
С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 16/03.02.2025г., постановено по гр.д. № 563/2024г. по описа на Окръжен съд – Добрич, в частта, с която на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен предявеният от Х. Ю. О. с ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над присъдените 20000 лева до пълния предявен размер на претенцията от 120 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано на 31.01.1991г. и висящо и понастоящем наказателно производство по сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998г. на Военно окръжна прокуратура – София, преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г. на Военно окръжна прокуратура – София, както и за присъждане на законна лихва за забава върху присъдената сума и за разликата до пълния размер, считано от 24.09.2021г. до окончателното плащане на задължението.
В частта, с която искът е уважен за сумата от 20000 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 24.09.2024г., въззивното решение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила.
1
В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена в цялост, ведно със законната лихва за забава за тригодишния период преди предявяване на исковата молба.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд не е съобразил стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС; противоречи на чл. 1 и чл. 16 от Директива 2012/29 относно правото на решение за обезщетение от извършителя на престъплението в разумен срок, както и на чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80 относно правото на обезщетение на жертвите на престъпления от държавата. Излага съображения, че въззивният съд не е отдал конкретно значение при паричната оценка на неимуществените вреди на продължителността на производството и лишаването му от достъп до съд и правосъдие. Счита, че при обосноваване размера на обезщетението, съдът е приложил отрицателен аналитичен подход, отчитайки обстоятелства, невключени в предмета на доказване по делото или приети за съществуващи в противоречие с доказателствата по делото. В същото време въззивният съд не е отчел редица други важни и конкретно съществуващи обстоятелства, въпреки доводите във въззивната жалба като възрастта и личността на увредения; изключително дългата обща продължителност на делото; липсата на ефективни вътрешноправни средства за ускоряване на делото; залогът на делото за ищеца; изтеклата давност осуетяваща упражняването на правата му и останалото чувство за безнаказаност; фактът, че не е бил уведомяван за започването на разследването и не са му разяснени правата на пострадало лице и т.н.
Поддържа неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД при необоснована преценка на интензитета на преживяното и на залога на делото, сведена формално до това дали пострадалият е бил въдворен в „Белене“. Счита, че изводът на въззивния съд, че спрямо ищеца не е осъществена подобна принуда, въпреки приетото, че са приложени тежки репресивни мерки спрямо него за необоснован. Твърди, че съдът не е оценил комплексно характера, продължителността и тежестта на приложените спрямо ищеца репресивни мерки, като е превърнал само задържането на остров Белене в неформален „праг“ и критерий за повисоко обезщетение, каквото посочил, че съдът присъжда по други сходни случаи. Този подход счита за произволен. Противоречие в мотивите на въззивния съд сочи приетото, че с поведението си ищецът не е допринесъл за забавяне на производството, но съдът редуцира обезщетението именно поради липса на процесуални действия и искания за ускоряване. За нарушено счита изискването за еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи, като съдът не е взел предвид съдебната практика по аналогични дела на други пострадали от престъпления, разследвани по същото забавено ДП.
Прокуратурата на Република България не е депозирала отговор по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
2
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.
284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд приел за установени следните факти: Х. Ю. О. предявил против Прокуратурата на РБ искове за обезщетение на вреди, в качеството му на пряко пострадал от деянията по време на т.нар. Възродителен процес и предмет на разследване по неприключилото и към момента сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано под № 780 ІІ/1998г. на Военно-окръжна прокуратура /ВОП/ - София, а към момента ДП № ІІ-048/1999г. Съобразил, че исковата молба е основана на твърдения, че ищецът е бил принуден насилствено да промени турските си имена, по повод участието му в мирен протест за тяхното възстановяване и в периода м. юни – м. септември 1986г. е бил държан и малтретиран в следствения арест в [населено място] /сега [населено място]/; впоследствие бил уволнен от работа, не можел да работи по специалността си /счетоводител/, налагало се да изкарва прехраната си чрез работа в строителството, полагайки тежък физически труд; в периода 26.05.1987г. – м. април 1989г. бил принудително установен в друго населено място – в [населено място], със забрана да напуска населеното място, лишен от възможността да контактува с близките си, принудително настаняван в психиатрията в [населено място], а впоследствие и екстрадиран от България. След установяването му в Турция, узнал за започналото разследване на извършените спрямо турското етническо население в България престъпления, с опис на хронологията по движението на образуваното сл.д. № 1/1991г. Макар и да е бил сред пострадалите, не е бил разпитван като свидетел, не са му били разяснявани правата по чл. 75, ал. 3 от НПК, а единствено са му връчвани постановления от 04.10.2018г. и 31.05.2022г. за спиране и прекратяване на наказателното производство, последното впоследствие отменено.
Производството по все още неприключилото следствено дело е продължило неразумно дълго, без това да е обективно оправдано – обстоятелство, установено с постановени определения по чл. 369 от НПК, и с която продължителност е нарушено правото му по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок. В хода на разследването обвиняемите са починали, изтекла е и абсолютната давност за наказателно преследване, поради което той, като пряко пострадал от деянията, е бил лишен от възможността да бъде конституиран като частен обвинител и да получи обезщетение от виновните лица за претърпените вреди. В резултат на това нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС е претърпял неимуществени вреди – притеснение, очакване и безпокойство, неудобство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите и правосъдието, чувство за липса на справедливост, страх и опасение, че виновните ще останат ненаказани, а в същото време е бил лишен от възможността да получи справедливо обезщетение като граждански ищец /загуба на възможности/. На тези основания основал претенцията си за заплащане на обезщетение за вреди в размер на сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, начиная от 23.09.2021г. до окончателното плащане на 3 задължението.
Като безспорни факти пред себе си, въззивният съд приел извършената в периода 1986г. – 1989г. спрямо ищеца принуда, свързана с насилствената смяна на турските му имена /от Х.
Ю. О. на А. Й. О./ и последващи репресивни мерки, както и относно движението по процесното досъдебно производство, от забавянето на което се претендират да са претърпени вреди. За установено приел, че в периода 1986г. – 1987г. Х. О. е бил задържан в следствен арест и разследван за участие в противодържавна организация от Толбухински окръг и въз основа на Заповед № І – 355/26.05.1987г. на Министъра на вътрешните работи е бил принудително установен в [населено място] по наложена мярка по чл. 39, ал. 1 от Закона за народната милиция за срок от три години, изтърпявана до 08.12.1988г.; бил е обект на активно наблюдение по оперативно дело по линия на протурския национализъм /телеграма НР.586/11418 на Н-к ОУ на МВР Плевен, вх. № 728/18.09.1988г./, впоследствие изселен в Турция.
На 31.01.1991г. с Постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл.д. № 1/1991г. срещу Т. Ж. и о.з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по чл. 162, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК за това, че в периода 1984г. – 1989г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, в периода м. 09.1991г. - м. 01.1993г. като обвиняеми са били привлечени и други лица. След постановено прекратяване на производството срещу част от обвиняемите и преквалификация на обвинението, на 20.07.1993г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А. за това, че в периода 08.05.1984г. 15.12.1988г. обвиняемият С., в качеството си на военно длъжностно лице – министър на вътрешните работи, умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие обвиняеми Ж. и А., при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си и дал указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно предвижване и между населените места в страната, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, право на ползване на свой език – престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК за обвиняемия С. и престъпление чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 3 от НК за обвиняемите Ж. и А.. По повдигнатите обвинения е бил изготвен и внесен обвинителен акт, образуван в НОХД № 1/1994г., което е прекратено с разпореждане от 09.02.1995г. и делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения, сред които и идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от 4 инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997г. е внесен втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който отново е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания /разпореждане от 28.04.1998г. по НОХД № 1/1998г./. С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл.д. № 1/1991г. е изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с Постановление от 29.09.1998г. е преобразувано в сл.д. № 780-11/1998г. Със същото наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999г. е постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. С., също поради смърт на дееца. В периода 06.04.1999г. - 04.12.1999г. досъдебното производство е било спряно поради свидетели в чужбина, а след възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999г., под който продължава да е висящо и към настоящия момент. По същата причина е било спирано и в периода 01.10.2002г. – 04.07.2003г., както и с Постановление от 04.02.2004г. за периода 04.02.2004г. – 14.12.2010г., а впоследствие и с Постановление от 04.10.2018г. Възобновено е с Постановление от 18.04.2022г. на прокурор от ВОП – София. На 31.05.2022г. досъдебното производство е било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК /настъпила смърт на единствения останал обвиняем/, като постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго пострадало лице /ВЧНД № 821/2022г./ и висящността на наказателното производство е възобновена. Същото към настоящия момент не е приключило, като с Постановление от 30.09.2024г. на прокурор от ВОП – София са дадени указания за извършване на конкретни следствени действия /разпити на пострадали и установяване на лица извършители/ и разследване на деяние по чл. 416 и сл. от НК.
Разпечатката съдържа 26 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e4948796-dc70-446d-a9c3-b41942ca0813