Решение № 599 от 06.10.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 599 гр. София, 06.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20268002101070 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Ю. О., подадена чрез процесуален представител адв. Е. Ф. против част от решение № 195/13.11.2025г. постановено по в.гр.д. № 367/2025г. по описа на Апелативен съд – Варна.

С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 16/03.02.2025г., постановено по гр.д. № 563/2024г. по описа на Окръжен съд – Добрич, в частта, с която на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен предявеният от Х. Ю. О. с ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над присъдените 20000 лева до пълния предявен размер на претенцията от 120 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано на 31.01.1991г. и висящо и понастоящем наказателно производство по сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998г. на Военно окръжна прокуратура – София, преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г. на Военно окръжна прокуратура – София, както и за присъждане на законна лихва за забава върху присъдената сума и за разликата до пълния размер, считано от 24.09.2021г. до окончателното плащане на задължението.

1

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по правния въпрос: как се прилага критерият за справедливост по чл. 52 от ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?

По правния въпрос е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика на ВС и на ВКС, включително и задължителна – ППВС № 4/23.12.1968г.; решение № 620/23.10.2025г. по гр.д. № 461/2025г. на ВКС, III ГО; решение № 691/18.11.2025г. по гр.д. № 926/2025г., IV ГО; решение № 72/01.06.2022г. по гр.д. № 4037/2021г. на ВКС, III ГО; решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г., IV ГО и др. Обобщено, тя налага тълкуването, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968г. За база съдът взема икономическите показатели и стандарт в страната, към момента на увреждането и съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на тази общоприета оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, което определя значимостта на съдебната практика на Върховния касационен съд по прилагане критериите на чл. 52 от ЗЗД в сходни хипотези. При установяването на сходни конкретни факти и обстоятелства, които имат значение за размера на приетите за дължими обезщетения за претърпени сходни неимуществени вреди, следва да бъдат определяни сходни по размер обезщетения за неимуществени вреди. Следването на принципа на съразмерност при справедливо определяне на размера на обезщетението означава сходни случаи да се решават по сходен начин, защото обществото има общоприето разбиране какво е „справедливо“ обезщетение за сходни вреди на конкретен етап от развитието му. Съразмерността на обезщетението в случаите на сходни обективни факти е гаранция за спазването на основополагащите принципи на равенство пред закона, правна сигурност и предвидимост и обратно – липсата на съразмерност и различното разрешаване на сходни случаи е липса на справедливост.

Настоящият състав споделя даденото в практиката на ВКС тълкуване в изложения смисъл.

По касационните основания:

Касаторът поддържа доводи за неправилност на обжалваното решение поради противоречие на материалния закон – чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и отправя искане решението да бъде отменено и искът да се уважи в пълен предявен размер.

Прокуратурата на Република България не е депозирала отговор в срока по чл. 287 от ГПК. В открито съдебно заседание, чрез представител, изразява становище за частична основателност на касационната жалба /до обезщетение в размер на 30000 лв./ и за неоснователност на жалбата за разликата до пълния предявен размер.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

2

Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Добрич, като отхвърлил предявения от Х. Ю. О. срещу Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над присъдените 20000 лева до пълния предявен размер на претенцията от 120 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано на 31.01.1991г. и висящо и понастоящем наказателно производство по сл.д. № 1/1991г. по описа на ВОП – София, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 24.09.2021г. до окончателното плащане.

Установено е и няма спор по делото, че ищецът Х. Ю. О. е роден през 1954г. в [населено място], Толбухински окръг, пряко е пострадал от деянията по време на т.нар. Възродителен процес и предмет на разследване по неприключилото и към момента сл.д. № 1/1991г. по описа ВОП – София; бил принуден насилствено да промени турските си имена /от Х. Ю. О. на А. Й. О./, по повод участието му в мирен протест за тяхното възстановяване и в периода м. юни – м. септември 1986г. е бил предварително задържан считано от 18.06.1986г. и малтретиран в следствения арест в [населено място] /сега [населено място]/; впоследствие бил уволнен от работа, не можел да работи по специалността си /счетоводител/, налагало се да изкарва прехраната си чрез работа в строителството, полагайки тежък физически труд; поради това, че предприетите по-рано мерки – задържане и профилактиране не са оказали положително въздействие, в периода 26.05.1987г. – м. април 1989г. на ищеца е наложена превантивна административна мярка по чл. 39 от ЗНМ /отм./, като е принудително установен в друго населено място – [населено място], Плевенски окръг за срок от 3 години, със забрана да напуска населеното място, лишен от възможността да контактува с близките си. Съгласно телеграма вх. № 728/13.09.1988г. на МВР след принудителното му заселване в [населено място] с оглед контролиране на поведението му е открито дело за оперативно наблюдение на ищеца под псевдоним „писаря“. След влизането в сила на мярката е включен като строител в строителна бригада, контактите му са ограничени, сведени до минимум, заболял е и провел лечение. Въз основа на взето решение по Протокол от заседанието на комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ /отм./ от 02.12.1988г. и Заповед № 729/09.12.1988г. при влошено здравословно състояние, предприетата по отношение на ищеца превантивна административна мярка е прекратена.

Принудително е бил настаняван в психиатрията в [населено място], а впоследствие и принудително екстрадиран от България. След установяването му в Турция, узнал за започналото разследване на извършените спрямо турското етническо население в България престъпления, с опис на хронологията по движението на образуваното сл.д. № 1/1991г.

Сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили е образувано на 30.01.1991г. и са повдигнати обвинения на пет лица за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за това, че в периода 1984 - 1985г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, с постановление от 14.01.1993г., на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за това, че в периода 1984 - 1985г., при условията на продължавано 3 престъпление, обвиняемите, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане консолидация на българската нация, чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.

Обвиняемите са били предадени на съд с обвинителен акт, внесен в съда на 20.07.1993г., но образуваното съдебно производство е било прекратено, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато на прокурора с указания. След проведено разследване делото повторно е внесено в съда на 19.12.1997г. и съдебното производство повторно е било прекратено, поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила и върнато на 28.04.1998г. на прокурора. Наказателното производство е било преобразувано в ДП № 11-048/1999г. по описа на Военноокръжна прокуратура-София; прокуратурата е осъществила функциите по ръководство и решаване по досъдебното производство, по което са били установени 446 пострадали лица, които е следвало да бъдат разпитани; разпитани са 369 лица. С постановление от 08.10.2018г. на прокурор при ВОП – София, производството е спряно, на основание чл. 244, ал. 1, т. 1 от НПК, като са възложени съдебни поръчки за осъществяване на разпит на пострадали. Ищецът по настоящото дело е едно от пострадалите лица, но не е бил разпитван като свидетел, не са му били разяснявани правата по чл. 75, ал. 3 от НПК. С решение на парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и икономически живот, е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, измежду които и ищецът, изрично посочен като шестдесет и втория по ред в списъка с имена. Решението на парламентарната комисия е публикувано в Държавен вестник, бр. 44 от 01.06.1990г.; с постановление от 31.05.2022г. на прокурор при Военноокръжна прокуратура – София е прекратено наказателното производство по II-048/1999г., поради настъпилата смърт на последния от петимата обвиняеми. С определение № 1223/22.12.2022г. постановено по в.ч.н.д. № 821/2022г. от Апелативен съд – София, е отменено определението от 20.06.2022г., постановено по ч.н.д. № 2337/2022г. от СГС, с което е било потвърдено постановлението от 31.05.2022г. на прокурор при Военноокръжна прокуратура – София за прекратяване на наказателното производство по II-048/1999г. Делото е върнато на прокурора за продължаване на съдопроизводствените действия и е висящо и сега. На ищеца са връчени единствено постановления от 04.10.2018г. и 31.05.2022г. за спиране и прекратяване на наказателното производство; бил е разпитан по досъдебното производство за първи път като пострадало лице едва на 10.12.2024г. Преди това, на 13.04.2023г., същият е депозирал молби до ВОП – София с искане за промяна на правната квалификация на обвинението от такова по чл. 387, ал. 2 от НК в такова по чл. 417 и сл. от НК, както и е заявил, на основание чл. 75, ал. 3 от НПК, желанието си да участва като пострадал в досъдебната фаза и да бъде разпитан като свидетел, посочил е адрес за контакт и кореспонденция.