Решение № 29 от 22.06.2021, Апелативен съд - Бургас
- Съд
- Апелативен съд - Бургас
- Дело
- Въззивно търговско дело 63/2021
- Вид
- Решение № 29
- Подписан
- 22.06.2021
- В сила
- 29.06.2022
- Състав
- Павел Александров Ханджиев, Христина Захариева Марева, Илияна Тодорова Балтова
Други актове по делото
- Определение № 28 от 21.04.2021 · Павел Александров Ханджиев, Христина Захариева Марева, Илияна Тодорова Балтова
- Протокол № 9 от 21.05.2021 · Павел Александров Ханджиев, Христина Захариева Марева, Илияна Тодорова Балтова
Цитирани разпоредби
- чл. 182 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 111, ал. 1, б. "б" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 114 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 114, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 236, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 84, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 84, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 97 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 97, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- § 7 · Закон за местното самоуправление и местната администрация
- чл. 12, ал. 1 · Закон за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги
- чл. 294, ал. 1 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 29 гр. Бургас , 21.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:
Членове:
Павел Ал. Ханджиев
Илияна Т. Балтова
Христина З. Марева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно търговско дело № 20212001000063 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивната жалба, подадена от „В.“ ЕАД – Бургас срещу решение № 382 от 14.01.2021 г., постановено по т. д. № 667/2019 г. по описа на Бургаски окръжен съд, в частта, с която са уважени предявените против въззивника от въззиваемия „С. б.“ АД искове – с правно основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за заплащане на сумата от 597 750.93 лв., представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к. к. „С. б. - изток“ за периода от 01.01.2014 година до 31.12.2014 година, ведно със законната лихва върху присъдения размер главница, считано от датата на депозиране на исковата молба - 12.12.2019 година до нейното окончателно изплащане, както и сумата от 29 389.42 лв., представляваща мораторна лихва върху присъдения размер главница за периода от 18.06.2019 година до 12.12.2019 година и сумата от 25 540.49 лв., представляваща деловодни разноски, съразмерно на уважената част от исковете.
Решението се обжалва като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, а също и необосновано.
Оспорва се изводът на съда да неоснователност на възражението на 1 въззивника за погасяване по давност на претенцията, както и за нарушение разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Изложени са доводи, че е освен тригодишният срок на погасителна давност е изтекъл и общият – петгодишен срок на погасителна давност. Поддържа се, че обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е специфичен случай на обезщетението за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, поради което относно момента на изискуемост са приложими едни и същи правила при определяне началния момент по смисъла на чл. 114 ЗЗД.
В тази връзка се позовава на решението по в.т.д. № 62/2020 г. по описа на БАС. Същите съображения били изложени и от въззиваемия в отговора на исковата молба, според които началният момент на претендираното по настоящото дело обезщетение е 01.01.2014 г.
По приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД поддържа възражение за неправилно определяне размера на обезщетението, което съгласно нормата на закона е в размера на наемната цена по прекратения договор, но при претенция извън параметрите на наемната цена, ищецът дължи тяхното доказване, в т. ч. обема на разместване на блага в патримониума на страните по делото. В тази връзка, първостепенният съд определил размера на обезщетението извън договорените параметри – само с оглед 50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода. Вместо това размерът на обезщетението бил определен за вреди – над размера на наемната цена, каквито не били доказани, с оглед цената и на трите услуги, регламентирани в чл. 12, ал. 1 ЗРВКУ – доставка, отвеждане и пречистване на питейна вода.
Поддържа се възражение за недопустимост, поради разглеждане на нередовна искова молба, в която ищецът не бил определил в достатъчна степен вещта, за чието ползване претендира обезщетение. Била посочена В. – мрежа, в нейната цялост, без да са определени конкретните елементи, при все, че въззивникът доказал, че значителна част от мрежата е собственост на трето лице.
Съдът не обсъдил доводите, че въззивникът ползва В. – мрежата на друго правно основание – договор за наем, сключен с Община Н. като неин собственик.
Съдът отхвърлил възражението за забава на ищеца като кредитор, посочвайки само, че не е лицензиран воден оператор, като според въззивника 2 това не било достатъчно, за да освободи кредитора от собствената му забава.
Излага аргументи в тази връзка, че към релевантния момент законът допуска повече от един воден оператор и въззиваемият е могъл да получи сам лиценз или да сключи нов договор с друг воден оператор.
Твърди се, че съдът допуснал грешки в преценката си относно възприемането на заключението на вещите лица във варианта, изготвен по задачите на въззиваемия – ползвайки данни по аналогия, вместо да възприеме заключението по поставените от въззивника задачи, основано на реални счетоводни данни за процесната 2014 г. Оспорва се приложения от вещото лице инфлационен индекс по данни на НСИ, отчитайки параметри, които нямат отношение към рентабилността на въззивника. Поддържа се твърдение, че вторият вариант на вещото лице, борави с реални данни от финансовите отчети на дружеството и отговаря на изискванията на закона – чл. 55 ТЗ и чл.
182 ГПК
Въззиваемият е подал отговор извън срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, но доколкото с него не се поставят нови и различни въпроси по правилността на решението извън повдигнатите с въззивната жалба и е изразено единствено становище по тях, то съдът следва да съобрази изразеното в него становище.
Поддържа се, че доколкото в Република България няма подземен кадастър, вещта, за чието ползване се търси обезщетение, е определена надлежно като В. мрежа, разположена на територията на „С. б.“ АД, като наемният договор между страните ползва същото описание като негов предмет и е достатъчно във връзка с предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Поддържа се, че макар и да е ирелевантно за предмета на делото, несъмнено е доказана собствеността на въззиваемия върху процесната В. – мрежа, включена в активите на въззиваемото дружество. Липсвали доказателства, че е собственост на Община Н. върху същата, както и че е собственост на въззивника.
По делото били представени доказателства за обусловеност на икономическата дейност на въззивника от ползването на процесната В. – мрежа, което обосновава основателността на претенцията. Изложени са аргументи, че претенцията не е за наем, а цели ангажирането на договорната 3 отговорност за неизпълнение на въззивника, поради което се съизмерява със средната наемна цена за периода и не може да бъде с по-нисък размер от този на наемната цена.
Оспорва се възражението, че претендираното обезщетение надхвърля параметрите на договорения наем.
Изложени са аргументи в оспорване на възражението за кредиторова забава от страна на въззиваемия, а с оглед евентуалното й наличие, то да се съобрази, че въззивникът не е упражнил правото си по чл. 97, ал. 1 ЗЗД и не е предал вещта на друг воден оператор.
Оспорват се аргументите във въззивната жалба за погрешна преценка при възприемане заключението на вещото лице, като се изтъква, че с оглед влезлите в сила решения по спор за ползването на същата В. – мрежа след прекратяване на наемния договор, но за различен период, правилно съдът е кредитирал изготвения вариант по аналогия с период, в който финансовите резултати на въззивника за процесната В. – мрежа са били отчитани разделно и оспорва съобразяването на финансовите резултати, отчитани за територии извън тази на „С. б.“ АД.
Относно определянето на параметрите на база рентабилност и за трите услуги по доставка, отвеждане и пречистване на питейна вода се изтъква липсата на възможност по предоставянето на която и да е от тях, без ползването на В. – мрежата на „С. б.“ АД.
Възражението за погасителна давност с оглед възприетия във в. т. д.
№ 62/2020 г. по описа на БАС начален момент на изискуемост и възникване на задължението за всеки ден от процесния период се оспорва с възражение, че с оглед предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД следва да бъде съобразен начинът му на определяне по размер в прекратения наемен договор – според финансовия резултат за целия отчетен период, в края на финансовата година – в случая към 01.01.2015 г. Позовава се на възприетия начин на определяне в други влезли между страните решения по претенция за ползване на процесната В. – мрежа след прекратяване на наемния договор, но за различни периоди.
В с.з. за въззивника – се явява пълномощника – адв. Г., който 4 поддържа подадената от името на „В-“ ЕАД въззивна жалба, като по същество препраща към доводите и съображенията развити подробно в нея.
Акцентира върху възражението за неправилно приложение от първоинстанционния съд на института на погасителната давност; настоява, че ползването е осъществявано със съгласието на общината като неин действителен собственик.
За въззиваемият се явява представител по пълномощие – адв. М. К., който поддържа становище за потвърждаване на обжалваното решение по изложените в него изводи, с които според въззиваемия е даден отговор на всички спорни въпроси по правния спор. Поддържа, че правото на собственост за ищеца от една страна е доказано, а от друга не корелира с облигационните права по прекратения договор за наем.
Бургаски апелативен съд съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК извърши служебно проверка за валидност на решението, като намира, че решението не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Намира също така, че решението е допустимо, а възражението за неговата недопустимост като постановено по нередовна искова молба заради липсата на индивидуализация на вещите, представляващи части от техническата инфраструктура, намира, че е неоснователно.
Предявеният иск е за заплащане на обезщетение поради продължилото ползване на отдадената по прекратения договор за наем вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, който се квалифицира по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Съобразно това за ищеца съществува задължение да я посочи в исковата молба по начин, който позволява след съпоставяне да бъде идентифицирана с описаната в самия договор за наем. Както в исковата молба, така и в процесния договора за наем – чл. 1, предмета на ползване е определен като „водопроводната мрежа, собственост на ищеца, намираща се на територията на к. к. С. б.-изток“, поради което решението не се явява постановено по нередовна искова молба.
По въпросите повдигнати с въззивната жалба по правилността на решението, Бургаски апелативен съд установи следното:
Предмет на делото са предявените от „С. б.“ АД против „В. И К.“ 5
ЕАД – гр. Бургас осъдителни искове – на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД – за заплащане на сумата от 600 000 лева, представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к. к.
С. б. - изток за периода от 01.01.2014 година до 31.12.2014 година, както и иск за заплащане на сумата от 298 000 лв., представляваща мораторна лихва върху претендирания размер главница за периода от 31.12.2014 година до датата на депозиране исковата молба, ведно със законната лихва върху претендираната главница от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.
Претенцията на въззиваемия е основана на факта на прекратяването с писмо изх. № И94-00-283/09.12.2008 година на сключения на 8-ми март 2005 г. с въззивника договор за наем, по силата на който от „С. б.“ АД е било предоставено на „В.“ ЕАД – Бургас ползването на водопроводната и канализационната мрежа и съоръженията към нея, срещу заплащане на наемна цена в размер на 50% от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод, собственост на дружеството-ищец. Договорът е бил сключен за срок до 31-ви декември 2005 г., продължен на основание чл. 11 до 31-ви декември 2008 г.
Едновременно с прекратяването на договора е било отправено предложение за нов договор, считано от 1-ви януари 2009г., което не е било прието от ответника, поради което от тази дата, ползването на В. мрежа - водопровод, канал и технологични съоръжения от ответника е продължило, вкл. през 2012 г. – за обслужване на абонатите на територията на „С. б.“ и „С. В.“, извършвайки услуги на доставка и продажба, отвеждане и пречистване на канализационни води, реализирайки печалба като единствено воден оператор за сметка на ищеца. Твърди се, че ищецът като собственик на ползваната В- – мрежа има право да получи обезщетение за обедняването си, в размера на половината от счетоводната печалба от дейността на територията на к.к. „С. б. за трите вида стоки и услуги: доставка и продажба на вода; извеждане на канализационни води и пречистване на води, за всяка от които са ползвани съоръженията от В. – мрежата на ищеца – въззиваем. Като единствен воден оператор въззивникът „В.“ ЕАД – Бургас продължавал да извършва доставката на вода и услугите свързани с нея по нормирани цени определени 6 от ДКЕВР, като се обогатява за сметка на „С. б.“ АД. Относно начина на определяне размера на обезщетението е направено позоваване на влезли в сила решения по този спор между страните за други периоди, като ответникът – въззивник плащал само след осъждане.
Разпечатката съдържа 41 от 95 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d74319a1-eaad-4a53-819a-23e7391b3bbb