Решение № 197 от 25.07.2026, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно търговско дело 2230/2024
- Вид
- Решение № 197
- Подписан
- 25.07.2026
- В сила
- 25.07.2026
- Състав
- Емилия Василева, Анна Баева, Зорница Хайдукова
Други актове по делото
- Определение № 1338 от 30.04.2025 · Емилия Василева, Анна Баева, Зорница Хайдукова
- Протокол № 291 от 06.10.2025 · Емилия Василева, Анна Баева, Зорница Хайдукова
Цитирани разпоредби
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1, т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.290 · Граждански процесуален кодекс
- чл.290, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.300 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.20 · Закон за движението по пътищата
- чл.20, ал.1 · Закон за движението по пътищата
- чл.40 · Закон за движението по пътищата
- § 6, т.1 · Закон за движението по пътищата
- § 6, т.30 · Закон за движението по пътищата
- чл.51, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.52 · Закон за задълженията и договорите
- чл.33 · Закон за здравословни и безопасни условия на труд
- чл.432 · Кодекс за застраховането
- чл.432, ал.1 · Кодекс за застраховането
- чл.483 · Кодекс за застраховането
- чл.200 · Кодекс на труда
- чл.78а · Наказателен кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 197 гр. София, 25.07.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Емилия Василева
Членове:
Анна Баева
Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20248002902230 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, представлявано от юрк. Й. С., срещу решение № 189 от 26.06.2024г. по в.т.д. № 186/2024г. на Апелативен съд Варна, изменено с определение № 528 от 20.08.2024г., в частта, с която след частична отмяна на решение № 30 от 13.02.2024г. по гр.д. № 165/2023г. на Окръжен съд Разград, касаторът е осъден да заплати на Б. Х. Б. сумата 80 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания в резултат на травматично увреждане от 30.12.2020г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 12.04.2022г. до окончателното изплащане на сумата. С въззивното решение касаторът е осъден да заплати по сметка на ОС Разград държавна такса в размер на 3200 лева, а на АС Варна – държавна такса в размер на 1600 лева, както и да заплати на адв. Д. С. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 6480 лева – за първа инстанция и 4240 лева – за въззивна инстанция.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е 1 неправилно поради необоснованост. Касаторът навежда твърдение за липса на покрит застрахователен риск от застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Позовава се на практика на СЕС относно понятието „използване на превозни средства“, включващо всяко използване, което отговаря на обичайната транспортна функция на превозното средство. Счита, че движението на мотокара в рамките на складовата площ, най- вече в рамките на предварително обезопасеното и ограничено за достъп място, не представлява транспортна дейност, а е тясно свързано с производствената дейност, тъй като в конкретния случай се касае за специфична маневра за захождане към товара. Излага аргументи, че не е налице тъждество между престъплението, за което делинквентът е осъден, и вредоносните действия, за които е ангажирана отговорността на застрахователя. Твърди още, че е спорно дали водачът е имал реална възможност да спре преди мястото на удара, като това обстоятелство е останало неизяснено поради допуснати процесуални нарушения от въззивния съд. Поддържа, че водачът на мотокара не е нарушил разпоредбата на чл.40 ЗДвП, тъй като инцидентът е настъпил на място, което не представлява път, отворен за обществено ползване. Счита за неправилни и необосновани изводите на съда относно размера на съпричиняване, възлизащ на 20 %. Намира, че липсата на инструктаж не е част от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД, а има отношение към вината. Моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен, като му бъдат присъдени разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът Б. Х. Б., представляван от адв. Д. С., оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения за неоснователност на доводите в касационната жалба, че не е налице ПТП по смисъла на ДР на ЗДвП.
Поддържа, че с оглед установените по делото обстоятелства относно настъпването на процесното ПТП и липсата на проведен инструктаж не е налице основание за опреД.е на по-голям процент съпричиняване от негова страна. Моли решението в обжалваната му част да бъде оставено в сила.
С определение № 1338от 30.04.2025г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в посочената част по материалноправния въпрос относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и опреД.ето на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач.
2
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд е приел за безспорно, че процесното събитие е признато за трудова злополука, но увреденото лице не е предявило иск за ангажиране на отговорността на работодателя по чл.200 КТ или по друг вид имуществена или лична застраховка. Счел е, че обстоятелството, че произшествието може да се квалифицира и да е признато за трудова злополука, не съставлява пречка едновременно с това да представлява и застрахователно събитие ПТП. С оглед изложеното е намерил, че предявеният иск по чл.432 КЗ е допустим.
Въззивният съд е приел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че не е налице ПТП като застрахователно събитие. Позовал се е на т.30, пар.6 от ДР на ЗДвП, съгласно която ПТП е събитие, възникнало в процеса на движение на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети, както и на т.10, пар.6 от ДР на ЗДвП, според която пътно превозно средство (ППС) е съоръжение, придвижвано по пътя на колела и използвано за превозване на хора и/или товари. Съобразил е, че към последните се приравняват трамваите, тракторите и самоходните машини, когато се придвижват по пътищата, а „път“ е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. Относно дефиницията „самоходна машина“ е цитирал т.16, пар.6 от ДР на ЗДвП, съгласно която „самоходна машина“ е съоръжение или машина, предназначена за извършване на специфични дейности и движеща се или придвижвана по пътищата само по изключение. Посочил е, че такива са електрокарите, мотокарите и самоходната земеделска и горска техника. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че процесният мотокар е моторно превозно средство по смисъла на чл.481, ал.1 във вр. с ал.2 КЗ. Отчел е, че е със собствен двигател, като мощността му е без значение, поради което е налице сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите съгласно чл.483 КЗ, чиято полица е приложена по делото. Съобразил е приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 5 от 24.03.2017г. по т.д. № 2787/2015г. на ВКС, ІІ 3 т.о., съгласно което обективните предели на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите включват притежаването и ползването на всички превозни средства, които са предназначени за движение по суша, задвижвани със собствен двигател, както и трамваите, тролейбусите и самоходната техника по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника, с мощност на двигателя над 10 kW, включително ремаркетата и полуремаркетата. Отхвърлил е възражението на ответника в отговора на въззивната жалба, че настъпилото събитие не представлява покрит риск по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, доколкото същото не е настъпило при движение на мотокара и използване на неговата транспортна функция. Приел е, че застраховката „Гражданска отговорност“ покрива вредите не само от случаите, при които превозното средство или машината се използват за придвиждване, но и случаите, когато същото се използва съобразно своя обичайна функция, след което е препратил към практиката на СЕС по дело С-162/13, тълкуващо понятието „използване на превозни средства“, включващо всяко използване, което отговаря на обичайната функция на превозното средство. Позовал се и на решение на СЕС от 28.11.2017г. по дело С-514/16г., съгласно което понятието „използване на превозни средства“ не обхваща случая, в който селскостопански трактор е участвал в произшествие и основната му функция към произшествието не е била като средство за транспорт, а да генерира като работна машина двигателна сила за задвижване на помпа на пръскачка с хербициди, като е подчертано, че при определени категории превозни средства се наблюдава съвместяване на функции. Намерил е, че в случая са били използвани комплексно качествата на мотокара – като превозно средство, от една страна, и като подемна машина – от друга, и поради това е заключил, че с оглед конкретните обстоятелства не може да бъде изключено използването именно на транспортната функция на мотокара.
Въззивният съд е намерил, че е налице противоправно поведение от страна на водача на мотокара, което противоречи на задълженията, установени в чл.20, ал.1 и чл.40 ЗДвП, тъй като при движение на заден ход водачът на МПС не е изпълнил законоустановеното си задължение, преди да започне маневрата назад, да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението. Кредитирал е САТЕ, от която се установява, че водачът на 4 мотокара е погледнал единствено през дясното си рамо, като по този начин не е възприел ищеца, който се намирал по това време от лявата му страна, както и че видимостта зад мотокара е била във всички посоки, независимо че страничните му огледала са били прибрани, тъй като е влизал в тесен участък между складираните палети. Изложил е, че от показанията на св.Н и св.Х не се установява превозното средство да е издало звуков сигнал в момента, в който е извършвало маневрата на заден ход. Позовал се е на заключението на вещото лице, съгласно което водачът би могъл да забележи пострадалия, ако е наблюдавал пътя зад мотокара след излизането от тунела, както и че скоростта на движение не е била водещ фактор за инцидента.
При опреД.е на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел получената от пострадалия фрактура крурисдекстрааперта Густило III - увреждане на дясна подбедрица от притискане (прегазване), тежкото физическо увреждане, което продължава да е активно, отключените допълнителни заболявания – остеомиелит, остеопороза, постоянни гастро-интестинални проблеми, непрекъсната фиксация върху здравето и страх от ампутация на крака, обезобразяването на крайника и дефицит на движенията на глезенната и колянната става на десния крак, накуцваща походка, изкривяването на гръбнака и тазовия пръстен, които очертават преживените и понастоящем болки и страдания. Взел е предвид и многократното подлагане на инвазивни процедури за обработка на гнойни рани, налагащи антибиотично лечение и чести престои в болнично заведение, нуждата от специални обувки или стелки, невъзможността за пълно възстановяване. Отчел е и социално-икономическите условия в страната към датата на увреждането, както и лимитите на застрахователни обезщетения, бележещи тенденция за ръст при компенсиране на неимуществени вреди.
Въззивният съд е констатирал наличието на решение по чл.78а НК на наказателния съд и е приел, че е обвързан от него на основание чл.300 ГПК.
Позовал се е и на автотехническата експертиза, според която скоростта на движение на мотокара е била 5 км./ч., опасната зона за спиране при тази скорост – 1.97 м., а мястото на удара е на 2.1 м. от палетите. Посочил е, че съгласно заключението на вещото лице водачът е могъл да забележи пострадалия, ако е наблюдавал пътя зад мотокара след излизането си от тунела на разстояние 2 м. от мястото на удара, като в този случай е могъл да спре преди изминаване на опасната зона за спиране – 1.97 м.
5
Въззивният съд е заключил, че събитието е било предотвратимо и от двете страни, както и че не може да изключи приноса на пострадалия.
Изложил е, че приносът се изразява в несъобразяване и неглижиране на работния процес на мотокара, който поради спецификата на поредицата от еднотипни движения на превозното средство, е могъл да бъде предвиден от пострадалия. Счел е, че последният е следвало да остане в безопасната зона извън ротацията на мотокара, а не да преминава зад него в работната му зона без предупреждение. С оглед липсата на адекватен инструктаж за различното място на работа и спецификата на извършваната инвентаризация, съдът е определил 20 % принос от страна на ищеца.
По поставения материалноправен въпрос:
По приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в посочените от касаторка решения, както и в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.2012г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил 6 неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При опреД.е степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл.20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят.
Разпечатката съдържа 28 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/cf738b24-ecda-496d-8576-8c3ab6ee0b9c