Решение № 15856 от 10.08.2026, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 5032/2026
- Вид
- Решение № 15856
- Подписан
- 10.08.2026
- Състав
- МАРИЯ ВЕСЕЛИНОВА БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Други актове по делото
- Разпореждане № 38083 от 24.03.2026 · МАРИЯ ВЕСЕЛИНОВА БОГДАНОВА НОНЧЕВА
- Разпореждане № 42677 от 02.04.2026 · МАРИЯ ВЕСЕЛИНОВА БОГДАНОВА НОНЧЕВА
- Разпореждане № 62761 от 22.05.2026 · МАРИЯ ВЕСЕЛИНОВА БОГДАНОВА НОНЧЕВА
- Определение № 22373 от 17.06.2026 · МАРИЯ ВЕСЕЛИНОВА БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 235 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 и ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 и ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 15856 гр. София, 10.08.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА при участието на секретаря МАРГАРИТА Р. И.А като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20261110105032 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от М. И. П. срещу „***“ ***, в която се твърди, че на 31.12.2024 г. между страните бил сключен Договор за обезпечен потребителски кредит № *** за сума в размер на 1000,00 лева със седеммесечен срок за погасяване при фиксиран годишен лихвен процент от 50 % и годишен процент на разходите от 63,71 %, като общо дължимата сума по кредита била 1211,74 лева. В чл.
6, ал. 1 от договора било уговорено, че страните се съгласявали договорът за заем да бъдат обезпечен с поръчител/и, отговарящ на условия, посочени в договора. Съгласно чл. 13, ал. 5 от договора, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължал неустойка във фиксиран размер от 741,26 лева. В Приложение № 3 към договора бил посочен действителният размер на месечната погасителна вноска по заема от общо 279,00 лева, представляваща сбор от главница, лихва и неустойка. Ищецът поддържа, че спрямо процесния договор приложение намирала законовата уредба за защита на потребителя, какъвто ищецът се явявал като страна по договора. Изложени са подробни аргументи за недействителност на същия поради противоречие с нормите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, както и за недействителност на договорната клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, поради заобикаляне нормата на чл. 33, 1 ал. 1 ЗПК и накърняване на добрите нрави. Отправено е искане за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за кредит поради неточното посочване в него на действително приложимия ГПР. Претендират се и сторените разноски по делото, включително адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „***“ *** за отговор, като с постъпилия в законоустановения срок такъв ответното дружество е оспорило изцяло предявената искова претенция. Изложени са подробни аргументи за неоснователност на поддържаното от ищеца становище за недействителност на процесния договор, съответно – на клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение, като се твърди, че договорът бил изцяло съобразен с приложимите законови изисквания, а уговорената неустойка не следвало да бъде включена в ГПР. Отправено е искане за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и за присъждане на сторените по делото разноски. В молба с вх. № ***/09.06.2026 г. и след дадени от съда указания ответното дружество изрично е заявило, че не предявява насрещни искове в производството.
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за обезпечен потребителски кредит № *** от 31.12.2024 г., сключен между М. И. П. и „***“ ***, поради накърняване на императивни правни норми.
Така предявеният по делото установителен иск съдът намира за допустим, тъй като наличието на правен интерес от него за прогласяване нищожността на сключения между страните договор се обуславя от релевираните от ищеца фактически твърдения в исковата молба, като за него всякога е налице интерес от установяване със сила на пресъдено нещо твърдяната нищожност на процесното правоотношение.
За основателността на предявения иск за нищожност ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване сключването на договора със съдържание, идентично с описано в исковата молба, и наличието на посочените в исковата молба основания за нищожност на договора. В тежест на ответника е да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по договора за кредит.
С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 14.07.2026 г. открито съдебно заседание, са отделени като безспорни между страните обстоятелствата относно: 1/ сключването между М. И. П. и „***“ *** на Договор за 2 обезпечен потребителски кредит № *** от 31.12.2024 г. за сума в размер на 1000,00 лева при годишен лихвен процент от 50 %, годишен процент на разходите от 63,71 % и седеммесечен срок за погасяване; 2/ наличието на уговорка по чл. 13, ал. 5 от договора, съгласно която в случай на неизпълнение на задължението по чл. 6 за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка във фиксиран размер от 741,26 лева, която не е включена в посочения в договора годишен процент на разходите.
Като съобрази изложеното, съдът намира, че процесната договорна клауза, въз основа на която е предвидено плащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, има неравноправен характер и противоречи на добрите нрави, поради следното:
Спрямо сключения между „***“ *** и М. И. П. Договор за обезпечен потребителски кредит № *** от 31.12.2024 г. приложение намират правилата на ЗПК и на чл. 143 – чл. 147б ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребител, като установява, че това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.
13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а 3 в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е понататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Размерът на процесната неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение има неравноправен характер и противоречи на добрите нрави, тъй като размерът възлиза на повече от 74 % от размера на предоставения заем (741,26 лева при предоставен заем в размер на 1000,00 лева), а същевременно начисляването се обосновава с неизпълнение на вторично за договора за заем задължение. Основното задължение на заемател по договор за паричен заем е да върне на датата на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. С оспорената в настоящото производство договорна клауза (чл. 13, т. 5 и сл. от договора), обаче, е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на датата на падежа, а на задължението в срок до 14 дни от сключването да предостави обезпечение за кредитора чрез банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на определени в договора условия (съгласно чл. 6, т. 1 и сл. от договора).
Съобразявайки изложеното в съответствие с критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, и приложимата в случая законодателна уредба в защита на потребителя, съдът намира, че процесната неустойка излиза извън присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, 4 ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по който е уговорена, сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия еднодневен срок от получаване на заемната сума не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да върне на датата на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получи главницата и възнаграждението си – същият ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът намира, че неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Процесната клауза представлява и начин да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така уговорената такса не е включена в ГПР по кредита. В случай че размерът бъде съобразен при определянето на ГПР, действителният ГПР по кредита би бил значително по-висок от посочения в договора за кредит. Това обстоятелство, съобразено с факта, че тази неустойка е начислена за вторично спрямо предмета на договора задължение на заемополучателя, води до извод, че същата представлява по своята същност разход по кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Невключването му в ГПР е довело до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаване на изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. По този начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на заема, като е калкулирана допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за заем. По съществото си процесната клауза въвежда допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, чието възникване е било известно при сключването на договора.
Разпечатката съдържа 26 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ceb55690-a88d-47ad-9e2e-7b2b771458ad