Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5727 от 31.03.2025, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 10645/2024
Вид
Решение № 5727
Подписан
31.03.2025
Състав
МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 5727 гр. София, 31.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИХАЕЛА КАСАБОВАХРАНОВА при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА

Гражданско дело № 20241110110645 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на Й. С. Ч. срещу „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от Договор за потребителски кредит от 24.07.2023 г., сключен между „К.“ ЕАД и ищцата е нищожна поради накърняване на добрите нрави, както и че Договор за предоставяне на поръчителство от 24.07.2023 г., сключен между „А. Т.“ ЕООД и ищцата е нищожен поради накърняване на добрите нрави.

В исковата молба и в уточнителната молба се твърди, че на 24.07.2023 г. ищцата е сключила с „К.“ ЕАД договор за потребителски кредит, като в чл. 4, ал. 1 от същия било предвидено, че кредитополучателят следва да предостави на кредитодателя обезпечение за изпълнението на договора, представляваща по избор на кредитополучателя или банкова гаранция, или две физически лица, или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с гореописаната клауза, между ищцата и вторият ответник „А. Т.” ЕООД, бил сключен договор за предоставяне на поръчителство от 24.07.2023г., който бил част от договора за кредит, по силата на който на „А. Т.” ЕООД се дължало възнаграждение, разсрочено и платимо заедно с месечните вноски по договора за кредит, като вноските за възнаграждение се събирали от първия ответник - „К.” ЕАД в полза на „А. Т.” ЕООД.

Ищцата излага съображения, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Поддържа, че и самият договор за предоставяне на обезпечение е нищожен на това основание, тъй като с договора за поръчителство не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на „К.” ЕАД, „А. Т.“ ЕООД плащало вземането си сам на себе си. В тази връзка поддържа, че със сключването на договор за 1 поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, което от своя страна води до недействителност на договора за поръчителство. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „К.“ ЕАД е подал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Твърди, че по силата на договора е предоставил на ищцата кредит в размер на 4700 лева, който следвало да бъде върнат на 24 месечни погасителни вноски в срок до 20.07.2025 г., ведно с начислена договорна възнаградителна лихва в размер на 2258,07 лева, при ГПР от 48,21% и ГЛП от 40%. За обезпечаване на задълженията си по договора ищцата сключила договор за предоставяне на поръчителство с „А. Т.“ ЕООД, по силата на който последното се задължило да отговаря пред кредитора солидарно със заемополучателката Ч. за изпълнението на всички нейни задължения по договора за кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по кредита.

В този смисъл ответникът твърди, че „К.“ ЕАД не е титуляр на вземанията за „вноска гарант“, а същите представлявали възнаграждение в полза на трето лице за предоставена от него услуга, а не „неустойка“ в полза на ответника. Излага съображения, че оспорената от ищцата клауза не противоречала на добрите нрави, тъй като в нея била уговорена единствено възможност, но не и задължение да бъде предоставено обезпечение, а кредитополучателят винаги имал възможност да кандидатства и за необезпечен кредит, като условията на същия (главница, лихвен процент, ГПР, период на погасяване и т.н.) нямало да са различни. Единствено щяло да бъде налице по-дълъг период, в който заявлението да бъде разгледано, тъй като в този случай ще следвало да бъдат събрани по-голям брой документи, доказващи кредитоспособността на кредитополучателя. Поради това, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „А. Т.“ ЕООД е подал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Не оспорва обстоятелството, че на 24.07.2023 г. е сключил договор за предоставяне на поръчителство с „К.“ ЕАД с потребител ищцата Й. С. Ч., като за така описаната услуга се дължало възнаграждение в размер на 4347,66 лева, погасяването на което било разсрочено на 24 месечни вноски съгласно погасителен план към договора за предоставяне на поръчителство. Излага доводи, че възнаграждението се дължи само за периода, за който е гарантирано задължението по кредита, т.е. при предсрочно погасяване на задължението на кредитополучателя, същият не дължал възнаграждение за периода след пълно изплащане на кредита. Сочи, че възнаграждението било съобразено с риска, който поръчителят поемал при сключване на договора с потребителя. Вноските за погасяване на задължението за възнаграждение за поръчител били намаляващи, като размерът им бил в зависимост от размерът на гарантираното главно задължение. Поддържа, че след попълване на заявка за кредит, ищецът следвало да посочи дали желае обезпечен или необезпечен кредит, като имал възможност за избор, а не било задължително условие. Сочи, че сключването на договор за поръчителство е след ДПК, възнаграждението му не следвало да се включва в ГПР по договора. Поддържа, че наличието на свързаност между „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД само по себе си не водело до „скрито оскъпяване на кредита“. С договора за поръчителство на заемополучателя била предоставена възможност да избере дали да заплати сумата по сметка на поръчителя или по сметка на „К.“ ЕАД, 2 заедно с месечните погасителни вноски, което било предпочитано от потребителите. В този случай първият ответник получавал от името и за сметка на „А. Т.“ ЕООД плащането, но не бил титуляр на вземането, съгласно клаузата на чл. 13 от договора за поръчителство. Претендира разноски.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

С окончателният доклад по делото са приети за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 24.07.2023 г. между ищцата и „К.“ ЕАД е сключен договор за паричен заем, включващ и клаузата на чл. 4, ал. 1, в която е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя – банкова гаранция или поръчителство от две физически лица, или поръчител – одобрено от заемателя дружество, което предоставя гаранционни сделки, във връзка с който договор между ищцата и „А. Т.“ ЕООД е сключен договор за поръчителство, както и че дължимото възнаграждение по договора за кредит възлиза на 6958,07 лева.

Не е спорно между страните, а и от ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че по силата на договора за потребителски кредит № 2809988/24.07.2023 г. „К.“ ЕАД е предоставило на ищцата кредит в размер на сумата от 4700 лв., при ГПР 48,21 %, ГЛП 40 % за срок от 24 месеца, като ищцата е следвала да възстанови на заемодателя сумата от 6958,07 лв., както и че дължимото възнаграждение по сключения между ищцата и втория ответник договор за поръчителство е в размер на 4347,66 лв., дължима разсрочено на 24 вноски. В чл. 4, ал.

1 от договора е уговорено, че в ако кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще предостави обезпечение на кредита, същия следва, в зависимост от посочения в заявлението вид на обезпечението, да предостави на кредитора банкова гаранция съгласно ОУ в срок до 10 дни от подаване на заявлението или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „К.“ юридическо лице (поръчител) в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В ал. 2 е предвидено, че ако в посочения в ал. 1, изр. 1 срок кредитополучателят не предостави съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че заявлението не е одобрено от „К.“ и договорът за кредит не поражда действие.

Видно от представените по делото писмени доказателства, неоспорени от страните, вноската по договора за поръчителство се заплаща по сметка на поръчителя или на „К.“ ЕАД, който е овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението по договора за поръчителство заедно със заплащането на месечните погасителни вноски, който факт изрично се признава от ответника „А. Т.“ ЕООД в отговора на исковата молба и се установява и от приетия по делото договор за поръчителство от 24.07.2023 г. В буква „в“ на договора за поръчителство е предвидено, че поръчителят е получил от „К.“ АД предложение за сключване на договор за поръчителство по отношение на потребителя. С този договор поръчителят се е задължил да сключи договор за поръчителство с „К.“ АД, по силата на който да отговаря за задълженията на потребителя по договора за кредит, срещу което потребителят му дължи възнаграждение. От приложение № 1 към договора (л. 69-70) се установява, че размерът на възнаграждението по договора за поръчителство е 4347,66 лв. за периода на действие на договора за кредит от 24 месеца. Уговорено е възнаграждението да се дължи на датата на падежа на съответното плащане по кредита съгласно погасителния план по него.

3

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл.26, ал. 1, пр.3 ЗЗД – за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 1 от договор за потребителски кредит № 2809988/24.07.2023 г., сключен между Й. Ч. и „К.“ ЕАД, предвиждаща, че кредитополучателят следва да предостави на кредитодателя обезпечение за изпълнението на договора, представляваща по избор на кредитополучателя или банкова гаранция, или две физически лица, или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки, както и на договор за поръчителство от 24.07.2023 г., сключен между Й. Ч. и „А. Т.“ ЕООД.

По иска за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 1 от договор за потребителски кредит № 2809988/24.07.2023 г.

В тежест на ищеца е да установи, че между страните е сключен договор за паричен заем с твърдяното в исковата молба съдържание, както и че клаузата, предвиждаща предоставянето на обезпечение противоречи на добрите нрави.

В тежест на ответника „К.“ ЕАД е да докаже валидно обвързващи ищеца договорни клаузи или индивидуалното им договаряне, както и фактите, от които произтичат възраженията му, както и твърдението, че при кандидатстване за кредит, ищецът е можел да избере необезпечен кредит, като заявлението му ще бъде разгледано.

Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо същите следва да бъдат съобразени изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

С оглед на установените факти съдът приема, че между страните е сключен договор за паричен заем № 2809988/24.07.2023 г., с посочени в исковата молба параметри, в това число и наличието на оспорената клауза по чл. 4, ал. 1 от договора.

Настоящият съдебен състав намира, че така уговорената с договора клауза за предоставяне на обезпечение по кредита е неравноправна, респективно - такава, която противоречи на закона и добрите нрави, поради което е нищожна. Макар в самата клауза да е уговорено, че предоставянето на обезпечение е предвидено като възможност за кредитополучателя, предоставянето му се явява задължително условие за пораждане действието на т. нар. "бърз кредит", доколкото в противен случай, разглеждането на документите на потребителя би продължило 14 дни, а ако заявлението не е одобрено в този срок, договорът между страните не поражда действие. Така обезпечението, като една възможност, която би трябвало да води до поблагоприятни условя на договора, всъщност представлява задължение за потребителя, което е условие за сключването на самия договор. Въведените с договора изисквания за вида на обезпечението и срока за представянето му създават значителни затруднения на кредитополучателя при изпълнението му до степен, че ако не бъде предоставено посоченото обезпечение, договорът не би бил сключен, респективно задължава потребителя да сключи договора за предоставяне на поръчителство. В тази връзка съдът намира за необходимо да отбележи, че ответникът „К.“ ЕАД не ангажира доказателства в подкрепа на твърдението си, че при кандидатстване за кредит, ищецът е можел да избере необезпечен кредит, като заявлението му ще бъде разгледано, за което изрично в доклада му е указано, че не сочи доказателства.