Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 30 от 16.04.2024, Апелативен съд - Бургас

Съд
Апелативен съд - Бургас
Дело
Въззивно търговско дело 257/2023
Вид
Решение № 30
Подписан
16.04.2024
В сила
25.02.2025
Състав
Илияна Тодорова Балтова, Радостина Костова Калиманова, Янко Новаков Новаков

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 30 гр. Бургас, 12.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Илияна Т. Балтова

Членове:

Радостина К. Калиманова

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Радостина К. Калиманова Въззивно търговско дело № 20232001000257 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано по повод въззивната жалба на З. Ж. Т. против решение № 5 от 21.03.2023 година, постановено по търг. дело № 37/2022 година по описа на Окръжен съд-Разград, с което е прието за установено, че З. Ж. Т., ЕГН **********, с адрес: град В. има задължение (в условията на солидарна отговорност с Ч.А.А. по отношение на когото заповедта за незабавно изпълнение е стабилизирана) към „И.“ АД, ЕИК *** със седалище град С. и адрес на управление бул. Б. № 85, представлявано от изпълнителните директори М.И.С. и С.Р.М., за сумата 100 000 евро, представляваща част от задължение по запис на заповед от 26.10.2009 година, цялото в общ размер от 4 700 000 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.09.2013 година до окончателното изплащане на задължението, за което вземане по частно гражд. дело№ 13147/ 2013 година по описа на Районен съд-Варна е издадена заповед № 7646/11.09.2013 година за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и са присъдени разноски в полза на „И.“ АД в размер на 3 911.66 лева за заповедното производство (в условията на разделна отговорност с **А.) и в размер на 5 261.66 лева за исковото производство.

Настоящият съд е определен да разгледа делото след отвод на всички съдии от Апелативен съд-Варна от ВКС на РБ с определение № 1035 от 14.11.2023 година, постановено по частно търг. дело № 1750/2023 година по описа на Върховен касационен съд.

1

Постъпила е и частна жалба от „И.“ АД против определение № 27 от 25.05.2023 година, постановено по търг. дело № 37/2022 година по описа на Окръжен съд-Разград, с което е оставено без уважение искането на „И.“ АД за изменение на решение № 5 от 21.03.2023 година в частта за разноските с присъждане на допълнителна сума от 200 лева за депозит за вещо лице по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза.

Решението се обжалва от въззивника З. Т. като недопустимо и неправилно. Същият твърди, че е налице злоупотреба с права от поемателя по гаранционния запис на заповед, който упражнява правата си по чл. 422 във връзка с чл. 417, ал. 1, т. 10 от ГПК, за да постигне правен резултат, за който знае, че нарушава закона.

Въззивникът поддържа, че главното вземане е имуществено право от масата на несъстоятелността на „Е.“ АД (ЕПД) и като такова се е осребрявало във воденото против това дружество производство по несъстоятелност пред Окръжен съд-Търговище и Окръжен съд-Шумен. Твърди се от него, че банката била наясно, че установяването на претендираното от нея право изисква предявяване на установителен иск срещу масата на несъстоятелността, но поради бездействие и в условията на чл. 739 от ТЗ тя се е лишила от възможността да установи, че тя, а не масата на несъстоятелността на ЕДП е носител на главното вземане и съответно на това по процесния гаранционен запис на заповед.

Заявява се, че от доказателствата е видно, че производството по несъстоятелност на ЕДП от 10.10.2014 година се е преобразувало и продължава като вторично, от ликвидационен тип, в рамките на откритото спрямо базираното в САЩ дружество Е. производство по несъстоятелност. Банката не е упражнила правото да преодолее прекия забранителен ефект на императивните разпоредби на чл. 614, чл. 636-638 от ТЗ, чл. 715, чл.

716 от ТЗ, не се е възползвала и от възможността, дадена й от чл. 362 (г) от ЗН на САЩ да поиска от съда по несъстоятелността освобождаване на мярката „служебно спиране“ по отношение на главното вземане и обезпечаващото го по процесния запис на заповед. Това е довело до засягане интересите на въззивника като кредитор в международното производство по несъстоятелност и като адвокат и особен представител на синдика на Е. за Република България и ЕС.

Поддържа се, че липсва дерогационно основание, което позволява на банката, трето лице на несъстоятелността, да изпълнява върху имуществено право от масата на несъстоятелността.

Твърди се, че поемателят по гаранционния запис на заповед е бил наясно, че обезпечавания с него дълг не е възникнал.

Поддържа се, че възражението за злоупотреба с права не може да бъде ограничавано на основата на тълкуването на националните правила, освен ако не са налице дерогационни основания за това, съгласувани с нормите на общностното право и тълкувателната практика на СЕС. Първоинстанционният съд погрешно приел, че възраженията за злоупотреба с права са ирелевантни поради невъзможността на авалиста да упражнява релативните възражения на издателя, позовавайки се на чл. 485, ал. 2 от ТЗ.

2

Заявява се, че претенцията е предявена против въззивника в качеството му на акционер в „С.“ АД и се иска установяване дължимост на вземане в размер на 100 000 евро, част от дължима сума по запис на заповед. Заявява се, че реквизитът „издател“ сочи като такъв „С.“ АД, но ефектът не съдържа конститутивно менителнично изявление за безусловно задължаване на това дружество с неговото издаване, липсва подпис на изпълнителния директор на дружеството и са положени единствено подписи на неговите акционери, които обаче не запълват празнотата с липсващия подпис на означеното като издател дружество. При положен от въззивника подпис при реквизита „издател“, изводът на първоинстанционния съд, че ответникът не може да упражни възражение за злоупотреба с права показвал стремеж за заобикаляне на основанията, на които е изградена защитата на въззивника и представлявал злоупотреба с правосъдна власт.

Поддържа се, че по делото липсват доказателства, показващи използването на средствата от банковия заем и съответно възникване на задълженията, за които банката е изискала издаването и е предявила за плащане процесния гаранционен запис на заповед.

Решаващият съд се позовал на производството по чл. 422 от ГПК срещу кредитополучателя - търг. дело №1346/2018 година, приложено към настоящото, но според въззивника, решението по това дело не го обвързвало като трето лице, както и не обвързвало масата на несъстоятелността на ЕДП.

Твърди се, че по повод проведеното индивидуално принудително изпълнение от банката по главното вземане решаващият съд недопустимо пренебрегнал забраната банката да води индивидуално изпълнение докато не установи по исков ред спрямо масата на несъстоятелността на ЕДП притежанието на главното вземане и недопустимо преразгледал установената принадлежност на главното вземане към масата на несъстоятелността на ЕДП.

Освен това, съдът отказал да зачете погасителния ефект на извършеното по чл. 645 от ТЗ прихващане от главния длъжник „С.“ АД с насрещно негово вземане, с които бил приет като кредитор на ЕДП на стойност 3 550 000 лева, в резултат на което признал на „И.“ АД правото на остатъчен дълг от 2 690 210.95 лева.

Заявява се, че приложението на критерия „недобросъвестност“ по чл. 465 от ТЗ не се изчерпва с „двойно плащане“, а обхваща всяко възражение, основано на обстоятелства, свързани с разрушаване на материалноправната и процесуална легитимация на поемателя да упражнява права по гаранционния запис на заповед.

Сочи се, че съдът заобиколил релевантните за общностното право преюдициални положения от международното производство по несъстоятелност, като приел погрешно, че Регламент (ЕО) №1346/2000 година не намира приложение поради това, че несъстоятелността на Еър е с националност трета за ЕС държава, заобиколил релевантността на Директива (ЕС) 2019/1937.

Поддържа се, че упражненото от въззивника право на защита се основава на специалната менителнична погасителна давност по чл. 531 от ТЗ.

Във въззивната жалба се поддържа, че акцептът е извършен с подписа на въззивника, положен върху лицевата част от ефекта, удостоверяващ извършеното от него на „двадесет и 3 шести октомври 2009 година“ приемане на предявения му от поемателя за плащане запис на заповед.

Настоява се, че погасителната давност е изтекла близо година преди банката да инициира заповедното производство, а твърденията й, че е предявила за плащане процесния запис на заповед на 26.07.2011 година са неоснователни. Навеждат се аргументи, че в условията на положен от издателя акцепт по чл. 538, ал. 2 от ТЗ съдът не може да преразглежда въпроса за менителничната давност на основата на субсидиарното правило от чл. 487, ал. 1 от ТЗ и на забраната за нейното удължаване според чл. 533 ТЗ.

Моли се за обезсилване на решението като недопустимо, евентуално за отмяната му като неправилно и постановяване на решение, с което предявените от „И.“ АД искове да бъдат отхвърлени.

Прави се искане за разглеждане и произнасяне по преюдициалните положения и въпроси, повдигнати от въззивника по търг. дело № 37/2022 година, чиято релевантност за изхода на делото била потвърдена от Окръжен съд-Варна по търг. дело № 1346/ 2022 година.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „И.“ АД, ЕИК *** чрез процесуалния ме пълномощник, в който се навеждат доводи за нейната неоснователност.

Сочи се, че настоящият спор се води от български съд и страни по него са юридическо лице, регистрирано по българското законодателство и българско физическо лице. Не били засегнати норми на право на Европейския съюз, а делото било решено при спазване принципа за законност, изведен в чл. 19, § 1 от ДЕС и в чл. 5 ГПК. Правилно съдът приел, че процесният запис на заповед е бил издаден и подписан на 26.10.2009 година от „С.“ АД, чрез акционера З. Т. и акционер и изпълнителен директор **=, в качеството им на авалисти, които са поели менителничното задължение лично за обезпечение на кредита, отпуснат с договор № 159 от 29.10.2009 година и анекс № 1 от 28.05.2010 година.

Въззиваемият се позовава на решение № 821 от 23.05.2012 година по търг. дело № 1473/2011 година по описа на Варненския окръжен съд, с което вземането на „И.“ АД от „С.“ АД е било установено. В хода на първоинстанционното производство се доказало, че договорът за цесия от 01.07.2010 година не е породил действие, тъй като цената на договора не е била заплатена, т. е. ЕПД не придобило вземането на „И.“ АД от „С.“ АД и изявлението за прихващане не може да породи действие. В отговора се твърди, че с нарочна молба банката е оспорила изявлението за прихващане и е поискала откриване на производство по оспорването му. Твърди се, че всички действия в производството по несъстоятелност на ЕПД по оценката и продажбата на вземането на ЕПД от „С.“ АД са симулативни. Оспорват се твърденията на въззивника, че проведеното в полза на банката изпълнение по главното вземане е сред основанията на предявената на 21.02.2020 година пред СГС по гражд. дело № 2327/2020 година извъндоговорна отговорност на държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС. Правилно съдът приел на два пъти - в производството пред Окръжен съд-Варна и 4

Окръжен съд-Разград, че искането на въззивника - ответник за отправяне на преюдициално запитване към СЕС по въпросите, формулирани в пункт V от молба вх. № 262873 от 10.03.2021 година на Варненския окръжен съд следва да бъде оставено без уважение.

По отношение оплакването на въззивника за нарушение правилата на менителничната давност се препраща към мотивите на първоинстанционния съд в обжалваното решение.

Моли се за оставяне на въззивната жалба без уважение.

Претендират се разноски.

Постъпила е и частна жалба от „И.“ АД, чрез процесуалния и пълномощник, срещу определение № 27 от 25.05.2023 година, постановено по гражд. дело № 37/2022 година по описа на Окръжен съд-Разград, с което е оставено без уважение искането на банката за изменение на решението в частта за разноските.

В нея се сочи, че в първоинстанционното производство са били назначени две вещи лица - в. л. Радослав Станчев по първоначалната ССчЕ, допълнителна ССчЕ и заключение с допълнителна задача към допълнителната ССчЕ и в. л. Нели Михайлова - по повторната ССчЕ. В съдебно заседание, проведено на 13.08.2020 година е било изслушано заключението на допълнителната ССчЕ и не е било прието, а е била допусната допълнителна задача към допълнителната ССчЕ, като банката е била задължена да заплати в едноседмичен срок депозит за вещо лице в размер на 200 лева. Същият е бил внесен на 29.09.2020 година, а платежното нареждане било представено с молба вх. № 267098/01.10.2020 година. За тази сума се твърди, че е била включена в списъка по чл. 80 от ГПК и неправилно не е била присъдена като разноски с крайния съдебен акт.