Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Разпореждане № 13266 от 24.11.2022, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Наказателно от частен характер дело 2307/2022
Вид
Разпореждане № 13266
Подписан
24.11.2022
В сила
24.11.2022
Състав
ПАВЕЛ ГЕОРГИЕВ ПАНОВ

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 13266 гр. София, 24.11.2022 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 116-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: П. Г. П. като разгледа докладваното от П. Г. П. Наказателно дело частен характер № 20221110202307 по описа за 2022 година намира, че в тъжбата, подадена от Б. С. срещу С. М., се съдържат твърдения, които не съдържат данни за престъпление от частен характер, поради което тъжбата не отговаря на императивните изисквания на чл.81, ал.1 от НПК, също така в тъжбата липсват данни за лицето, срещу което се подава, и за обстоятелствата на престъплението и не се прилага документ за внесена държавна такса.

В частната тъжба се посочва, че тъжителят С. е лишен от свобода и изтърпява наказанието в затвора в гр. София, а М. е заявил следното: „Б. Н. С. пише жалби и заявления до всички възможни институции напълно неоснователно и тенденциозно без по никакъв начин да са нарушени правата и интересите му“, поради което счита, че спрямо него е осъществена клевета и му е нанесена обида.

С разпореждане от 17.03.2022г. на тъжителя е указано да отстрани нередовностите в тъжбата, да внесе държавна такса, доколкото съдът е счел, че не следва да бъде освобождаван от внасянето , предоставена му е правна помощ.

Съобщените е връчено лично на тъжителя, като отговор в срок и изпълнение на указанията не е сторено, изпратени са още две съобщения, получени лично от тъжителя, на които той отново не е отговорил и не е изпълнил указанията на съда.

По делото за повереници на тъжителя са назначени първоначално адв.

Кайров, който макар и многократно да е уведомяван с призовки, по електронна поща и по телефон за задълженията си, не е предприел действия по изпълнение на указанията, така и адв. А. след замяната на адв. Кайров, който отново не е предприел действия във връзка с делото, макар и да е многократно уведомяван с призовки и по телефона от деловодителя на състава.

1

Съдът намира, че делото следва да бъде прекратено.

Дейността на съдията-докладчик в производствата от частен характер включва преценка дали в тъжбата са изложени факти, които могат да се субсумират под конкретен престъпен състав, като необходима предварителна оценка на твърденията на тъжителя, която гарантира, че в съдебното заседание ще се разгледат само такива обвинения, които обективно могат да ангажират наказателната отговорност на дадено лице за деяние, което се преследва по инициатива на пострадалия. В правомощията на съдиятадокладчик е да прецени дали в тъжбата, с която е сезиран, е описано престъпление, преследвано по тъжба на пострадалия, и ако отговорът е отрицателен, тъй като е описано очевидно несъставомерно поведение – да прекрати наказателното производство, поради липса на тъжба, съгласно разпоредбите на чл. 250, ал. 1, т.1, вр.чл.24, ал.5, т.2 от НПК. Изисква се оценъчна дейност на съдията докладчик, която следва да констатира дали в тъжбата се твърдят факти, които могат да се подведат под определен фактически състав на престъпление по НК.

В наказателната доктрина е изяснено несъмнено, че престъплението „клевета“ се осъществява по два начина. Едната от формите на престъплението клевета се характеризира с разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство, свързано с личността на пострадалия, което е от естество да накърни доброто му име в обществото.

Това обстоятелство може да се отнася до миналото или настоящото поведение на жертвата, което да е укоримо от гледна точка на господстващия морал.

При втората форма на престъплението чрез клеветата се приписва на пострадалия неизвършено от него престъпление. При нея деецът твърди пред трето лице/а, че пострадалият е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил, което твърдение се отразява отрицателно на доброто име и честта му.

За да е налице клевета, деецът трябва съзнателно да съобщи на другиго неистини, позорящи обстоятелства, свързани с личността на пострадалия.

В съдебната практика, както и в правната доктрина, безпротиворечиво е прието, че предмет на клевета могат да бъдат единствено твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определени обстоятелства, време, място, лице, които да бъдат позорни, неприемливи от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвикват негативна оценка на обществото или в частност да представляват приписване на престъпление.

Следва да се отбележи и това, че съставът на клеветата е свързан с разгласяване на определени факти, конкретни обстоятелства, конкретни прояви на засегнатия, а не до вменяване на определени неконкретизирани отрицателни качества, оценки, съждения, епитети, т.е. до оценъчни съждения.

Ето защо и престъплението „клевета“ се осъществява чрез изразяване на 2 твърдения с конкретизирано съдържание по смисъл да носи информация за конкретно обстоятелство, факт, време, място, лице, процес, а не да са изложени абстрактно и да се сочат лицата и другите инкриминирани данни общо, без да се разбира точно и определено за кое лице се отнасят тези обстоятелства. В този смисъл изводите, които някой си прави от прочетеното или чутото, създаването на различни версии, предположения, аналогии, внушението, мнението – не са клевета. Те не могат да бъдат доказани и не подлежат на доказване.

При преценка дали посочените в тъжбата по-горе факти разкриват извършено престъпление, съдебният състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен, защото в случая в тъжбата не се съдържат твърдения, които могат да се отъждествят с приписване на престъпление или разгласяване на позорни обстоятелства за личността на тъжителя. Съдебният състав намира, че посочените като клеветнически изрази не покриват горепосочените критерии, за да бъдат причислени към категорията „позорни обстоятелства“.

В случая е видно от приложеното дело НЧД 4829/2020г. на СГС, НО (макар и това да остава неуточнено в тъжбата, която е и нередовна в този смисъл), че в доклад на С. М., по чл.437, ал.3 от НПК като служител в затвора в гр. София той е посочил в т.7 „Поведение в затвора“, че „Б. Н. С. пише непрестанно жалби и заявления до всички възможни правораздавателни институции и инстанции, напълно неоснователно и тенденциозно, без по никакъв начин да са нарушени правата и интересите му“. Тези твърдения изначално не могат да бъдат квалифицирани нито като обида, нито клевета, доколкото са изцяло оценъчни съждения за поведението на лишения от свобода тъжител, които са направени във връзка с инициираното то самия С. производство пред СГС. Твърденията не са нито позорящи, нито му приписват престъпление, още по-малко са унизителни за честта и достойнството му, а са субективното мнение на М. за поведението на лишения от свобода, което мнение не подлежи на доказване и преценка за съставомерност въобще.

В трайната практика на Европейския съд по правата на човека в Страсбург се прави разграничение между факти и мнения, които съдържат преценка или оценка. Така например по делото “Лингенс срещу Австрия” се приема, че е нужно е да се направи грижливо разграничение между фактите и оценъчните съждения. Съществуването на факти може да бъде установено, докато истинността на оценъчни съждения не се поддава на доказване.

Доказването на истинността на оценъчните съждения е неизпълнимо и нарушава самата свобода на мнение, която е основна част от правото, гарантирано от чл. 10 от Конвенцията. От значение е дали изявленията на лицето, което прави определено изказване, имат обективна и фактическа основа. Трябва да се прави разлика между твърденията за определени факти, които имат негативен характер, и упражняването на правото на критика.

Именно тази разлика е разграничителната граница между правото на лицата да критикуват чужда работа, действия, думи и т.н., което не е престъпно и 3 твърдението на позорящи факти или приписване на престъпление на другиго, което засяга неговата лична субективна правна сфера, и би могло да осъществява престъпен състав.

За да е налице извършено престъпление обида от обективна страна следва да се установи, че деецът е казал или извършил нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. Пострадал може да бъде физическо лице, което да е в състояние да възприема обидните изрази или действия, както и да е способно да формира съзнание и чувство за лична чест и достойнство. Унизителният характер на казаното или извършеното от дееца се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, за зачитане на честта и достойнството на всекиго. Поради това личните възгледи на лицето, към което се отправя обидата, са без значение за наказателноправната оценка относно характера на казаното или извършеното.

При обидата чрез думи отрицателната оценка или мнение за личността на пострадалия се прави в езикова форма, като се използват унизителни от гледна точка на господстващия морал епитети, отразяващи отрицателни качества, ругателни думи или изрази, унизителни съждения за качествата на пострадалия. В случая мнението на М., че лишеният от свобода тъжител „Б. Н.

С. пише жалби и заявления до всички възможни институции напълно неоснователно и тенденциозно без по никакъв начин да са нарушени правата и интересите му“ не е изначално годно да покрие критериите поведението му да се квалифицира като престъпно въобще.

При преценка на съдържанието на тъжбата и на инкриминираните с нея обстоятелства, съдът не установи на тъжителя да е приписано престъпление или да е разгласено позорно обстоятелство, или да е налице казано или извършено нещо унизително за честта и достойнството на тъжителя, поради което приема, че в тъжбата не е налице описано съставомерно поведение на М. досежно престъплението клевета или обида.

Съдията-докладчик намира, че в случая обстоятелствата в частната тъжба поради изложените съображения не са позорни и недостойни от гледна точка на общоприетите морални разбирания, както и не представляват приписване на престъпление и не са унизителни за честта и достойнството на тъжителя. Тъжителят е инкриминирал изрази, които не са нито клеветнически, нито позорящи личността му. Субективното отношение на едно лице към определени твърдения не може да бъде годен предмет на престъплението клевета или обида, доколкото личните преживявания и оценки не могат да бъдат установени посредством способите за събиране и оценка на доказателствата, чрез които се изследва и установява обективната истина.

Следва да се посочи, че предвид специфичността на производството за престъпления, преследвани по тъжба на пострадалия, именно в тежест на последния е да индивидуализира, конкретизира и посочи ясно и изчерпателно обстоятелствата, въз основа на които се подава частната тъжба. Именно от 4 обстоятелствената част на частната тъжба се определя и формулира фактическата рамка на частното обвинение, въз основа на която лицето, срещу което е насочена тя, организира своята защита. В нея следва да бъдат изложени факти, а не предположения и субективна оценка на подалия я.

Основната процесуална функция на тъжбата е да формулира частното обвинение и по този начин да определи предмета на доказване в наказателното производство от частен характер и съответно да даде възможност на подсъдимия да упражни правото си на защита срещу нея.

Поради тези съображения съдът намира, че тъжбата, подадена от С. не отговаря на изискванията на чл. 81, ал. 1 от НПК, при липсата на процесуални способи за преодоляване на недостатъците и, тъй като посочените в тъжбата обстоятелства не могат да бъдат субсумирани под хипотезата на който и да било състав на престъпление, преследвано по частен или общ ред.

Когато в тъжбата не е описано съставомерно деяние, тя не отговаря на изискванията на чл.81 от НПК и съдията докладчик има правомощието да прекрати наказателното производство на основание чл.247а, ал.2, т.2, вр. чл.

250, ал. 1, т. 1, вр. чл.24, ал.5, т.2, вр.чл.81, ал.1 от НПК. Отмяната на правомощието на съда по чл.250, ал.1, т.2 от НПК, /ДВ бр.63 от 04.08.2017 г., в сила от 05.11.2017г./, което пресъздаваше част от съдържанието на чл.250, ал.1, т.1, вр.чл.24, ал.5, т.2 от НПК , по съществото си не дерогира процесуалните правомощия на съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, доколкото това по чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК включва и преценка дали описаното в тъжбата съставлява престъпление.