Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 8356 от 08.05.2024, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 58244/2023
Вид
Решение № 8356
Подписан
08.05.2024
Състав
ПЛАМЕН ГЕНЧЕВ ГЕНЕВ

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 8356 гр. София, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20231110158244 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание ч чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД от С. Н. Р. срещу Фирма за пригласяване за нищожна като противоречаща и заобикаляща закона, както и накърняваща добрите нрави клаузата на чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем ********** от 16.02.2022 г., сключен между страните, както и иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД за пригласяване за нищожна клаузата на чл.5, ал. 2, вр. чл. 5, ал. 1 от договор за паричен заем ********** от 16.02.2022 г. като противоречаща и заобикаляща закона и накърняваща добрите нрави.

Ищецът твърди, че между него и Фирма на 16.02.2022 г. е сключен договор за паричен заем ********** за сумата от 1500 лв., при ГПР от 49,37% и лихвен процент от 40,32%. Съгласно чл.1, ал.3 от договора за експресно разглеждане на документи за отпускане на заема се дължи сумата от 943,50 лв., която се разсрочва и се включва в погасителните вноски. Според ищеца клаузата е нищожна. Същата е в противоречие на чл.10а, ал.2 от ЗПК и е насочена към печалба на кредитора и води до неоснователно обогатяване.

Таксата надхвърля половината от размера на кредита и в нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК не е включена в ГПР. Поддържа, че чл.1, ал.3 от договора противоречи на закона, заобикаля го и накърнява добрите нрави. На следващо място ищецът оспорва като нищожна и разпоредбата на чл.5, ал.1 от договора, в която е предвидено, че заемът се обезпечава с банкова гаранция или поръчител в 3-дневен срок, като в противен случай се дължи неустойка от 628.80 лв.-чл. 5, ал. 2. Поддържа, че клаузата е в отклонение на закона и на принципа за добросъвестност и справедливост. В случая неустойката обезпечава задължение, което не е пряко или косвено обвързано с основното такова. Според ищеца неустойката излиза извън нейния обезпечителен, обезщетителен и санкционен характер, в противоречие е на закона и на 1 добрите нрави и води до неоснователно обогатяване за кредитора и печалба за него. Навежда доводи за неравноправност на същата и че е в нарушение на чл. 143, т.3 и т.5 от ЗЗП. Сочи, че клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена. Поддържа, че неправилно същата не е включена като елемент от общия разход по кредита и е допуснато нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК. Моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски. Пред съда страната поддържа исковата молба, претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Поддържа, че клаузата е по чл. 1, ал.3 от договора е действителна и не е нищожна и неравноправна. Сочи, че ищецът е имал възможността да се запознае със съдържанието й и доброволно да реши дали да се възползва от експресно разглеждане на документите. Според ответника таксата не следва да се включва в ГПР и не противоречи на добрите нрави. Нейният размер не е завишен, доколкото няма лимит за цената на услуги от подобен характер. По отношение клаузата за неустойка поддържа, че няма забрана за предвиждането на обезпечение, както и че неустоечните задължения са валидно възникнали. Навежда аргументи за липса на противоречие с добрите нрави. Твърди, че неустойката не излиза извън присъщите й функции. Поддържа, че ищецът е имал възможността да се откаже от договора, но не се е възползвал. Сочи, че същият се е запознал с условията за неустойка и е имал възможността да изпълни задължението си за обезпечение и да не дължи такава. Поддържа, че неустойката не следва да се включва в ГПР, съобразно чл. чл. 19, ал.3 ЗПК и няма нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК. Според ответника ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към който момент не е известно дали ще бъдат всички изпълнени всички задължения по него. Моли съда да отхвърли иска.

Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата молба, претендира разноски, като в условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на претендираните разноски на насрещната страна.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е представен договор за паричен заем ********** от 16.02.2022 г., сключен между Фирма, като заемодател и С. Н. Р. като заемател, съгласно който на заемателя е предоставена сумата от 1500 лв., със срок на връщане от 60 седмици на 30 вноски, при фиксиран лихвен процент по заема 40.32 %, годишен процент на разходите на заема 49.37 %, като общият размер на задължението с включена такса експресно разглеждане н кредита възлизал на 2830.80 лв. В чл. 1, ал. 3 от договора е предвидено, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 943.50 лв. В чл. 5, ал.

1 от договора е предвидено, че заемателят се задължавал в 3-дневен срок от подписването на договора да предостави на заемодателя обезпечение на 2 задълженията му по този договор, а именно: поръчител – физическо лице или банкова гаранция. Съгласно чл. 5, ал. 2 е предвидено в случай на неизпълнение на задължението по чл. 5, ал. 1 на заемателя се начислява неустойка за в размер на 628.80 лв., която се разсрочвала на равни части, като всяка част била платима на съответната падежна дата и в този случай дължимата вноска била 115.32 лв., а общото задължение ставало в размер на 3459.60 лв.

Настоящият съдебен състав приема, че С. Н. Р. е физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност. С оглед на това ищецът има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, което обстоятелство не се явява спорно по делото.

По делото е несъмнено установено, че на 16.02.2022 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.

Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична сума от 1500 лв. за срок от 60 седмици, годишен процент на разходите /ГПР/ 49.37 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 40.32 %. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.

146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени 3 изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

В случая разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от процесния договор е сключена в условията на неравнопоставеност водеща до нищожност поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Понятието „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. В процесния случай е уговорено в чл. 5, ал. 2 от процесния договор, че в случай на неизпълнение на задължението по чл. 5, ал. 1 от договора /осигуряване на поръчител и/или банкова гаранция/ на заемателя се начислява неустойка за неизпълнение в размер на 628.80 лв., която се разсрочвала на равни части, като всяка част била платима на съответната падежна дата и в този случай дължимата вноска била 115.32 лв., т. е. съгласно предвидената разпоредба се предвижда задължение за длъжника за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на обезпечение /поръчител/ на задълженията му по договора. Такава уговорка се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.

На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, 4

ОСТК, т. 3. Отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са че вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо. С оглед на горното разпоредбите на чл. 5, ал. 2 във вр. с ал. 1 от процесния договор се явява нищожни.