Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 445 от 30.01.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 1291/2025
Вид
Определение № 445
Подписан
30.01.2026
Състав
Камелия Маринова, Емилия Донкова, Веселка Марева

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 445 гр. София, 30.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Веселка Марева

Емилия Донкова като разгледа докладваното от Емилия Донкова Касационно гражданско дело № 20258002101291 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни в производството Ж. А. В. и Е. Й. С. срещу решение № 206/28.06.2024 г. по в. гр. д. № 453/2023 г. на Окръжен съд – Сливен. Ж. А. В. обжалва решението в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение № 281/15.06.2023 г. по гр. д. № 3450/2021г. на Ямболски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея срещу Е. Й. С. иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на увреждане, причинено й във връзка с проведено дентално лечение през периода 09.03.2020 г. - средата на м. април 2020 г., в размер на сумата над 3 250 лв. до пълния претендиран размер от 7 420 лв. Е. Й. С. обжалва въззивното решение в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен предявеният иск по чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, в размер на 3 250 лв., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждането му да заплати сума в размер на 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на исковата молба - 08.11.2021 г. до окончателното изплащане, в частта, с която е осъден на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД да заплати на Ж.

А. В. сумата 2 580 лв. - заплатена по договор за дентално лечение, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на исковата молба - 08.11.2021 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от него насрещен иск за заплащане на сумата от 2 185 лв., представляваща претърпяна имуществена вреда, ведно със законната лихва, считано от предявяване на насрещната искова молба.

В изложението към подадената от Ж. А. В. касационна жалба се излагат съображения, че е 1 налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по няколко групи въпроси: 1. „Когато съдът не възприема заключение на вещото лице в определена негова част следва ли да мотивира отказа си да го кредитира? Длъжен ли е въззивният съд да мотивира съдебния си акт съобразно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 269 ГПК и чл. 202 ГПК“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 50159/08.03.2023 г. по гр. д. № 1218/2021 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 60268/15.12.2021 г. по гр. д. № 1040/2021 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 50062/21.06.2023 г. по гр. д. № 3284/2022 г. на ВКС, ІІ г. о.; 2. „Когато ответната страна създава пречки за доказване на определени факти и обстоятелства, от значение за правния спор, съдът следва ли да приеме тези факти и обстоятелства за доказани? Може ли страната да черпи права от своето незаконосъобразно и недобросъвестно поведение? При какви обстоятелства съдът прилага чл. 161 ГПК?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 90/21.01.2020 г. по т. д. № 1919/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 23/26.04.2017 г. по гр. д. № 2732/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 111/12.07.2018 г. по т. д. № 1892/2017 г. на ВКС, І т. о.; 3. „При наличие на доказателства за основателност на иска, съдът може ли да го отхвърли по съображения, че няма данни за неговия размер?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 133/18.06.2014 г. по гр. д. № 5247/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о.

В законоустановения срок е постъпил отговор от Е. Й. С., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на касационната жалба.

В изложението към подадената от Е. Й. С. касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по няколко групи въпроси: 1. „Достатъчно ли е съдът да приеме, че е налице причинноследствена връзка само предвид анализ на поведението на лекуващия лекар и проведеното от него лечение?“; 2. „Когато по делото има данни, че освен поведението на първия лекуващ лекар, чиято отговорност е ангажирана, са налице и други фактори, които предпоставят настъпване на присъщ за манипулацията риск, следва ли съдът да съобрази и тези данни, като част от съвкупното въздействие на множество явления/събития, довели до твърдяното настъпване на вреда?“; 3. „Следва ли съдът да определи различен обем на отговорността за деликт, когато по делото е установено, че освен поведението на лекаря, са налице и други фактори, които са способствали настъпването на присъщ за манипулацията риск?“; 4. „Може ли съдът да приеме, че едно лечение е проведено, без по делото да са събрани доказателства за това лечение, за неговия обем и период на провеждане?“; 5. „В случай, че по делото има данни за провеждане на последващи лечения от други специалисти, следва ли съдът по служебен ред да събере доказателства за действителната фактическа обстановка и в частност: доказателства за това какво лечение е проведено, от кой специалист, в какъв период и в какъв обем, респективно - да назначи служебно експертиза?“; 6. „Доколко въззивният съд е длъжен да установи точно, респективно да обоснове своя краен акт, по реда на чл. 235, ал. 2 ГПК, само върху установените правопораждащи факти по делото?“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 60289 от 04.07.2022 г. по гр. д. № 131/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 228/19.01.2016 г. по гр. д. № 6774/2014 г. на 2

ВКС, III г. о., решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г. о., решение № 508 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1411/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 59 от 24.04.2020 г. по гр. д. № 3624/2019 г. на ВКС, ІV г. о., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III г. о.; 7. „Когато в хода на производството се установи наличието на данни за извършено деяние, съставомерно по НК, сезираният съд следва ли да спре производството по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, ако констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на гражданскоправния спор и тяхното установяване не е възможно в гражданското производство с оглед разпоредбата на чл. 17, ал. 1 ГПК?“, за който се твърди, че е в противоречие с решение № 20 от 20.05.2021 г. по гр. д. № 1372/2020 г. на ВКС, ІV г. о.; 8. „Допустимо ли е съдът да основе решението си на факти/обстоятелства, които са въведени за първи път с въззивната жалба и на доказателства, представени с нея, които обаче са съществували преди приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство, предвид забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 50055 от 09.05.2023 г. по гр. д. № 919/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, І т. о.; 9. „Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД абстрактно понятие ли е, или същото е винаги свързано с общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, в основата на което е както преценката на конкретни обективно съществуващи и значими за физическото и духовно здраве на индивида обстоятелства, така и на икономическата конюнктура в страната?“; 10.

„При определяне размера на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следва ли съдът да съобрази всички обстоятелства по делото и следва ли да посочи конкретно кои твърдени неимуществени вреди са доказани и кои не? Следва ли съдът да вземе предвид, че част от претендираните от пациента неимуществени вреди са присъщи на провежданото лечение и са нормални, а и очаквана негова последица?“. В допълнение се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси: 11. „Следва ли съдът да кредитира съдебномедицинска експертиза в частта относно констатирано наличие на причинно-следствена връзка и проведено последващо лечение при други лекари, при липсата на събрани доказателства по делото относно проведеното от другите лекари лечение?“; 12. „Следва ли съдът да приеме, че не е налице причинно-следствена връзка в случаите, когато не са налице категорични данни и доказателства по делото за наличие на такава, както и в случаите, когато има данни, че е проведено последващо лечение от други специалисти, но няма данни какво точно лечение е проведено?“; 13. „При едностранен отказ на пациента да продължи започнатото от лекаря лечение, следва ли да се ангажира отговорността на лекаря за проявили се присъщи на лечението рискове (перфорации), доколкото пациентът не е предоставил възможност да се довърши лечението и да се предприемат действия по отстраняване на настъпилите рискове?“. В допълнение се позовава на основанието за 3 допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

В законоустановения срок е постъпил отговор от Ж. А. В., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на касационната жалба.

Производството е образувано и по касационна жалба на Е. Й. С. срещу решение № 301/17.10.2024 г. по в. гр. д. № 453/2023 г. на Окръжен съд- Сливен, постановено по реда на чл. 250 ГПК, с което е допълнено постановеното по същото дело решение № 206/28.06.2024 г., като е присъдено обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 3 250 лв. – обезщетение за имуществени вреди, считано от предявяването на исковата молба на 08.11.2021 г. до окончателното й изплащане.

Във връзка с тази касационна жалба е представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, към което са формулирани идентични въпроси с тези поставени в изложението към първата касационна жалба на Е. Й. С. срещу решение № 206/28.06.2024 г. по в. гр. д. № 453/2023 г. на Окръжен съд – Сливен.

В законоустановения срок е постъпил отговор от Ж. А. В., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване по тази касационна жалба.

При извършената дължима служебна проверка за допустимостта на касационните жалби, настоящият съдебен състав на ВКС приема, че подадената от Е. Й. С. касационна жалба срещу решение № 206/28.06.2024 г. по в. гр. д. № 453/2023 г. на Окръжен съд – Сливен е процесуално недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане в частта й, досежно предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на Ж. А. В. на сумата от 2 580 лв., както и в частта, касаеща отхвърлянето на предявения от него насрещен иск за сумата от 2 185 лв. – претърпяна имуществена вреда. В тези части въззивното решение е постановено по искове с цена под 5 000 лв., при което съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.

3, т. 1 ГПК, в тези части то не подлежи на касационно обжалване (въззивното решение е окончателно). В останалата му част, отнасяща се до присъденото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от процесния деликт, въззивното решение подлежи на касационно обжалване, в тази част касационните жалби са допустими и спрямо тях следва да бъдат преценени основанията за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.

280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение № 206/28.06.2024 г. по в. гр. д. № 453/2023 г. на Окръжен съд – Сливен въззивният съд е приел следното:

Въззивният съд е посочил, че напълно споделя възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка и на основание чл. 272 ГПК препраща към нея. Прието за безспорно е, че между страните е сключен в устна форма договор за изработка, касаещ извършване от страна на Е. Й. С., като изпълнител, на дентални медицински услуги. Съдът констатирал, че ответникът не е представил необходимата медицинска документация – дентален статус на пациента, лечебен план и описание на целият лечебен процес. Прието е, че пропускът да бъде изготвена такава представлява, от една страна, нарушение на принципа на адекватните очаквания, че специалистът ще предложи и осъществи лечение, съобразено с медицинските стандарти и добрите практики, а от друга, препятства доказването на предмета на договора.