Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 26 от 29.01.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 1405/2023
Вид
Решение № 26
Подписан
29.01.2026
В сила
29.01.2026
Състав
Росица Божилова, Татяна Костадинова, Анна Ненова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 26 гр. София, 29.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело № 20238002901405 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. А. и З. Т. А. против решение № 88/10.03.2023г. по т.д.№ 9/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, в частта му с която е потвърдено решение № 723/08.08.2022г. по гр.д.№ 2536/2021г. на Районен съд Стара Загора, за отхвърляне на предявения от тях иск, поради уважено възражение за изтекла погасителна давност, за разликата над уважения размер от 12 326,13 лева и до претендираните 28 252,63 лева, т.е. за сума от 15 926,50 лева / формирана от курсови разлики от погасена главница, в периода 22.10.2007г. – 22.04.2016г. и от погасени лихви и такси, в периода 22.10.2007г. – 22.04.2018г., явяваща се платена без основание, поради нищожност на приложени за формирането им клаузи на договор за кредит № HL 9317/27.04.2006г. и споразумение от 22.10.2007г. към същия, като неравноправни, по смисъла на чл. 143 ЗЗП /.

Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, поради противоречието му с формирана задължителна за съда практика на СЕС, според която / решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С259/19г./, макар да не противоречи на правото на ЕС уредба в националните законодателства на давностни срокове от 3,5,10 години, в рамките на които потребителите следва да предявят по съдебен ред своите реституционни претенции, несъвместима със Съюзното право е национална уредба, регламентираща че началото на течението на давностния срок е свързано с момента на извършване на престацията, направена в изпълнение на 1 неравноправна клауза, ако към този момент потребителят не е знаел или разумно не е могъл да узнае за неравноправния характер на договорната клауза, източник на неоснователно извършената престация. Позовават се и на приетото в идентичен смисъл, с решения на СЕС по съединени дела С-80/21 и С-82/21, C-698/18 и С-699/18, С-776/19 и С-782/19, както и по дело С-485/19, изхождащи от принципа, че установяването по съдебен ред на неравноправността на договорна клауза по начало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което би се намирал при липсата на такава клауза, като изключването от националния съд на приложението на такава норма поражда реституционния ефект, по отношение на недължимо платените от потребителя суми, на основание неравноправната клауза / така и решения на СЕС по дела С-154/15, С-307/15, C-698/18 - С-699/18 /.

Касаторите твърдят, че в противоречие с цитираната практика на СЕС въззивният съд е приел в мотивите на решението, че кондикционните вземания на жалбоподателите са погасени по давност, съобразявайки начален момент на същата момента на извършените плащания, като момент на изискуемост по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, каквото приложение на нормата касаторите намират несъвместимо с правото на ЕС и даденото от СЕС задължително тълкуване в съответствие с принципа за ефективност, залегнал в чл. 7, ал. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Оспорват отказа на въззивния съд , да се съобрази с приетото в решение на СЕС по дело С-224/19 - С-259/19, с оглед различна фактология по спора в това производство / различна правна уредба относно началния момент на погасителната давност според националния закон в Испания / спрямо настоящата, тъй като се касае за преюдициално тълкувателно заключение с действие erga omnes. Оспорват и възприетата от въззивния съд кратка 3годишна погасителна давност по чл.11, б.“в“ ЗЗД, въпреки че претенциите на ищците се основават на „неоснователно обогатяване„ и съгласно задължителните постановки на ППВС № 1/1979г., приложима за тях е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Позовават се и на процесуалното бездействие на въззивния съд, въпреки въведено с въззивната жалба оплакване, за неизпълнено от първоинстанционния съд задължение по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, да разпредели доказателствената тежест за подлежащи на установяване факти и в частност – за момента на узнаване неравноправния характер на атакуваните договорни клаузи, конкретизиран от ищците единствено времево - през 2021г.. Сочи се и нарушение на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК от въззивния съд, тъй като не е изложил аргументи по въведения с въззивната жалба довод, за необоснованост на първоинстанционното решение, при интерпретиране установимия от заключението на СИЕ доказан размер на реституционните вземания.

Ответната страна - „Юробанк България„АД – оспорва касационната жалба на И. А. и З. А., като в допуснатата й за разглеждане част, извън наведената аргументация, съобразима при последващото произнасяне по съществото на касационната жалба, доводите се свеждат до следното:

2

Нормите на чл. 110 ЗЗД и чл.114, ал. 1 ЗЗД не противоречат на норми на Директива 93/13/ЕИО или друга норма на общностното право, вкл. приложението им / в конкретната хипотеза / не е в разрив с принципите за равностойност и ефективност, въведени с чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар.1 от Директивата, бидейки ясни и като не правят прекомерно трудно или невъзможно / вкл. с оглед продължителността на давностния срок / упражняването на потребителското право за реституция на даденото, нито го ограничават неравностойно, в сравнение с други правни субекти, предявяващи идентични искове, без да имат качеството на потребители. По начало, съгласно постоянната практика на СЕС, „при липса на специална правна уредба на Съюза [ в съответната област ] редът и условията за прилагане на защитата на потребителите, предвидена в Директива 93/13, се уреждат във вътрешния правов ред на държавите – членки по силата на принципа за процесуална автономия на последните, като се вземат предвид принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като зачитане правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното протичане на производството / така решение по съединени дела С776/19 и С-782/19 и решение по дело С-484/21/. Това, според ответника, означава, че националната юрисдикция разполага със суверенното право на преценка и тълкуване на конкретните правопораждащи юридически факти, обусловили спорните правоотношения, предмет на конкретното дело и приложимите към тях правни норми, за да се установи дали дадените специфични разрешения на СЕС по конкретни преюдициални запитвания са приложими към особеностите на националната правна система и нормативна уредба. В обхвата на тази „автономна преценка„, независимо от даденото тълкуване на СЕС по приложението на принципа за ефективност на потребителската защита, гарантирана от Съюзното право, при прилагането на погасителна давност срещу реституционни искове на потребители, попада, според ответника и определянето на началния момент, съобразно нормата на чл. 114, ал.1 ЗЗД във връзка с приетото в ППВС № 1/ 1979г. - от момента на плащането. Дори да се приеме - макар да е чужда на националната правна уредба, почиваща на „обективната теория“ за определяне началния момент на изискуемостта, съответно – на давността - „теорията на узнаването“ за неравноправния характер на договорните клаузи, въведена с тълкуването на СЕС, то такова узнаване следва да се приеме за установено към 10.10.2008г. / относно вземанията от възнаградителни лихви / и към м. юли 2010г. / относно валутния риск /, към които моменти, предвид установеното от заключението на СИЕ драстично повишение на размера на погасителните вноски и драстично изменение на курса на шв. франк към лева, ищците биха могли да узнаят неравноправния характер на оспорените клаузи от договора за кредит, ако биха положили дължимата грижа за собствените си работи / чл. 63, ал. 2 ЗЗД /. Страната се позовава и на широко разпространена, убедителна и ясно разбираема информация, предоставяна от адвокати и в обществените медии, относно възможния неравноправен характер на договорни клаузи и техните правни последици, поне 8-9 години назад, спрямо предявяването на исковете, което също е съобразимо обстоятелство относно възможния, при положена 3 дължима грижа за собствените работи, много по-ранен момент на узнаване за неравноправността. Акцентира на приетия от СЕС стандарт на „средния потребител„ – относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен„, както и на голословност на твърдението на ищците, за узнаване неравноправността към 2021г. / предявяването на исковете /, без да се наведат обстоятелствата, при които се твърди да е настъпило и без да се проведе пълно и главно доказване на същите, тъй като те, според ответника, носят доказателствената тежест, да установят момента на узнаването, като позитивен факт от който черпят правни последици. В тази връзка ответникът намира за релевантно да се отговори на въпроса, защо едва през 2021г. ищците са потърсили консултация с адвокат, кои обстоятелства са ги мотивирали за това, за да се прецени имало ли е пречки да се предприеме такава консултация и по-рано. Въведени са аргументи, за отричане задължение на настоящия състав да се съобрази с цитираната от ищците практика на СЕС, не само като неотносима - поради различие между настоящата и разгледаните в съответните решения фактическа обстановка и правна рамка на запитващата юрисдикция

/ подробно коментирани в писмената защита /, а и с довода, че не се касае за прилагане на разпоредби от вторичното съюзно право с директен ефект / чл. 6, пар.1 и чл. 7, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО, които по принцип следва да отговарят на изискването да са ясни, точни, конкретни и с ниска степен на абстракция, така че от тях да се извличат по безспорен начин правата и задълженията на адресатите им. Значимо, според ответника, и достатъчно е обстоятелството, че видно от съдържанието им, тези разпоредби на Директивата не уреждат пряко приложение на института на погасителната давност, поради което следва да се предпочете конкретната национална правна уредба. Сочи се, че доколкото не е обявено за загубило сила ППВС № 1/1979г., като противоречащо на принципите за равностойност и ефективност по Директивата, с тълкувателно решение на върховната съдебна инстанция, няма причина същото да не бъде приложено.

С определение № 216/23.01.2025г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато по жалбата на И. А. и З. А. по следните два правни въпроса: 1/ Кой е началният момент, от който тече погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване, вследствие приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор, в хипотеза, в която потребителят не е в състояние сам да прецени, че договорната клауза е неравноправна или не е узнал за неравноправния й характер ? – допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал.

1, т. 2 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с приетото в решения на СЕС по съединени дела С- 80/21 и С-82/21, С-224/19 и С-259/19, С-698/18 и С-699/18, С-776/19 и С-782/19 и решения по дела С-485/19 и С-40/08, анализирани и в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение по т.д.№ 2746/2022г. на І т.о. на ВКС, с което е даден отговор на идентичен правен въпрос; 2/ Какъв е приложимият давностен срок за вземания, предявени с иск по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД - за реституиране на получено при начална липса на основание, въз основа на неравноправни клаузи в потребителски 4 договор, обявени за нищожни ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с ППВС № 1/1979 г..

Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, за да се произнесе, съобрази следното:

С влязлото в сила въззивно решение / с недопускането на подадената от „Юробанк България„АД насрещна касационна жалба против тази му част /, е потвърдено първоинстанционното решение, с което е прогласена нищожността на чл. 3, ал. 6, чл. 4, т. 1 и т. 2 и чл. 6 , ал . 3 от сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 9317/27.04.2006г., както и нищожността на чл. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 6 от допълнително споразумение от 22.10.2007г. към същия, като неравноправни по смисъла на чл. 146 , ал. 1 вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Потвърдено е и частичното уважаване на предявени от ищците осъдителни искове, за връщане от ответника на недължимо получени, на основание нищожните договорни клаузи, суми. Касационната жалба на ищците, за частично отхвърляне на част от осъдителните искове, поради изтекла погасителна давност, е оставена без разглеждане – с определение № 216/23.01.2025 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо ГПК, като недопустима, изключая частта й срещу потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с цена 28 252,63 лева, за разликата над уважения размер от 12 326,13 лева и до претендираните 28 252,63 лева, т.е. за сума от 15 926,50 лева / формирана от курсови разлики от погасена главница, в периода 22.10.2007г.–22.04.2016г. и от погасена възнаградителна лихва и такси, в периода 22.10.2007г. – 22.04.2018г./, явяваща се платена при начална липса на основание, поради нищожност на приложени за определяне размера на плащанията клаузи на договор за кредит № HL 9317/27.04.2006г. и на споразумение от 22.10.2007г. към същия. Частичното отхвърляне на този иск – предмет на настоящото производство – е обосновано единствено с изтекла погасителна давност.