Определение № 216 от 23.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 216 гр. София, 23.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело № 20238002901405 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. А. и З. Т. А. и насрещна касационна жалба на „Юробанк България„ АД против решение № 88/10.03.2023 г. по т.д.№ 9/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, както следва :

Касаторите И. А. и З. А. обжалват въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 723/08.08.2022 г. по гр.д.№ 2536/2021 г. на Районен съд Стара Загора , в частта му, с която съдът е отхвърлил предявените от тях искове, за осъждане банката да им заплати: 1/ разликата над уважения размер от 12 326,13 лева и до претендираните 28 252,63 лева, т.е. сума от 15 926,50 лева – курсови разлики от погасена главница, в периода 22.10.2007 г. – 22.04.2016г. и от погасени възнаградителна лихва и такси, в периода 22.10.2007г. – 22.04.2018г., по договора за кредит № HL 9317/27.04.2006 г., изменен със споразумение от 22.10.2007г.; 2/ сумата от 4 227,82 шв. франка, недължимо получени от ответника възнаградителни лихви, над размера на първоначално уговорените анюитетни вноски, за периода 30.07.2008г. – 23.04.2021г., ведно със законна лихва от подаването на исковата молба; 3/ сумата от 645 лева - недължимо получена от ответника, на основание чл. 4.1 от посочения договор за кредит, такса за усвояването на кредита, ведно със законна лихва от подаването на исковата молба; 4/ сумата от 375,78 шв. франка - недължимо получена от ответника, по споразумение от 22.10.2007г. към договора за кредит, такса за превалутиране, на основание чл. 6 от споразумението, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба и 5/ разликата над присъдените 46,07 шв. франка и до претендираните 380,05 шв. франка или сума от 332, 98 шв- франка – недължимо получена от ответника такса по чл. 4.2 от договора за кредит, за периода 20.12.2008 г. – 22.04.2016 г. – като погасени по давност.

1

Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, поради противоречието му с формирана задължителна за съда практика на СЕС, според която / решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С259/19г./, макар да не противоречи на правото на ЕС уредба в националните законодателства на давностни срокове от 3 ,5 ,10 години, в рамките на които потребителите следва да предявят по съдебен ред своите реституционни претенции, несъвместима със Съюзното право е национална уредба, регламентираща че началото на течението на давностния срок е свързано с изискуемостта / с момента на извършване на престацията, направена в изпълнение на неравноправна клауза /, ако към този момент потребителят не е знаел или разумно не е могъл да узнае за неравноправния характер на договорната клауза, източник на неоснователно извършената престация.

Позовават се и на приетото в идентичен смисъл, с решения на СЕС по съединени дела С-80/21 – С-82/21, C-698/18 - С-699/18, С -776/19 - С-782/19, както и по дело С - 485/19, изхождащи от съображението, че установяването по съдебен ред на неравноправността на договорна клауза по начало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение , в което би се намирал при липсата на такава клауза, като изключването от националния съд на приложението на такава норма поражда реституционния ефект, по отношение на недължимо платените от потребителя суми, на основание неравноправната клауза / така и решения на СЕС по дела С-154/15, С-307/15, C-698/18 - С-699/18 /.

В настоящият случай касаторите твърдят, че в противоречие с цитираната практика на СЕС въззивният съд е приел в мотивите на решението, че кондикционните вземания на жалбоподателите са погасени по давност, съобразявайки начален момент на същата момента на извършените плащания, в съответствие с чл. 114, ал. 1 ЗЗД, която разпоредба е несъвместима с правото на ЕС и даденото от СЕС задължително тълкуване в преждеизложения смисъл. Неправилен касаторите считат отказа на въззивния съд, да се съобрази с приетото в решение на СЕС по дело С – 224/19 – С259/19 , по съображения, че фактологията на спора в това производство / различна правна уредба относно началния момент на погасителната давност според националния закон в Испания / и в настоящото е различна, тъй като се касае за преюдициално тълкувателно заключение с действие erga omnes.

Оспорват и възприетата от въззивния съд кратка 3-годишна погасителна давност за тези вземания, въпреки че като основани на „неоснователно обогатяване„ и съгласно задължителните постановки на ППВС № 1/1979г., приложима за тях е 5-годишната давност. Позовават се и на процесуалното бездействие на въззивния съд, въпреки въведено с въззивната жалба оплакване, за неизпълнено от първоинстанционния съд задължение по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, да разпредели доказателствената тежест за подлежащи на установяване факти и в частност – за момента на узнаване неравноправния характер на атакуваните договорни клаузи, конкретизиран от ищците единствено времево - през 2021 г.. Сочи се и нарушение на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК от въззивния съд, тъй като не е изложил аргументи по въведен с въззивната жалба довод, за необоснованост на

2 първоинстанционното решение, при интерпретиране установимото от заключението на СИЕ.

Касаторът „Юробанк България„ АД обжалва въззивното решение в частта му, с която: 1 / е потвърдено първоинстанционното, за уважаване предявените искове, за установяване нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 6, чл. 4, т. 1 и т. 2 и чл. 6, ал. 3 от сключения между страните договор за кредит за закупуване на недвижим имот, както и на чл. 1 , чл. 3, ал. 5 и чл. 6 от сключеното към договора за кредит допълнително споразумение от 22.10.2007г., като неравноправни ; 2 / са уважени предявените от ищците осъдителни искове: а/ за сумата от 40,67 шв. франка – недължимо получена по договора за кредит, в периода 22.04.2016г. – 22.04.2021г. такса за управление на кредита, на основание чл. 4.2 от договора ; б/ сумата от 12 326,13 лева, формирана от курсови разлики върху погасената част от главницата 2 741,75 лева, в периода 22.04.2016г. - 22.04.2021г., курсови разлики върху платени договорни лихви - 9 557, 26 лева и курсови разлики върху платени такси - 27,12 лева, в периода 22.04.2018 г. – 22.04.2021 г., недължимо получени на основание споразумение от 22.10.2007 г. към договора за кредит. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение на всички формални основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Относно приетата неравноправност на клаузата на чл. 1 от допълнителното споразумение от 22.10.2007г. към договора за кредит, намира че не е отчетено обстоятелството, че се касае за индивидуално уговорена клауза, неподлежаща като такава на преценка за неравноправност.

Страната акцентира на обстоятелството, че допълнителното споразумение е сключено по инициатива на ищците, година и половина след сключването на договора за кредит и усвояването му в лева. В този период от време, според ответника, ищците са имали възможността, при полагане на дължимата грижа, да преценят рисковете и ползите от превалутирането, черпейки информация от всички възможни източници. Не може да се приеме, че те са сключили споразумението в резултат на натиск от страна на банката, а напротив – предприели са промяната в резултат на обмислено и информирано решение, с икономическата цел да намалят лихвените и други разходи по кредита. В евентуалност , касаторът намира, че съдът не е съобразил, че преценка за неравноправност е допустима само при договорна клауза – част от основния предмет на договора - която не е изразена по ясен и разбираем за потребителя начин, какъвто не е настоящият случай. Неправилен страната намира извода на съда, че с чл.1 от допълнителното споразумение е възложен единствено в тежест на ищците валутния риск от сключването на договора за кредит в швейцарски франкове. Доколкото неравноправността се преценява с оглед всички обстоятелства към момента на сключването на договора / допълнителното споразумение / съдът не е следвало да санкционира банката за непредоставена им информация относно валутния курс на швейцарския франк за бъдещ 20 - годишен период, тъй като промените му се явяват последващи сключването на договора обстоятелства, при това такива, които банката не е знаела и не е могла да предвиди / особено предприетата през 2015 г. мярка от Швейцарската централна банка, отразила се най - съществено /, имайки предвид стабилния курс на тази валута в предходен на 3 допълнителното споразумение период от 8 години. В тази връзка касаторът счита, че съдът не е съобразил заключенията на СИЕ, в кореспондиращата им част. Валутният риск е величина, определяна на пазарен принцип по инициатива, методология и условия, които са извън контрола на банката.

Следователно е налице изключението по чл. 144, ал. 3 ЗЗП и клаузата не следва да се счита неравноправна. По начало касаторът твърди съществено процесуално нарушение на въззивния съд, поради непроизнасяне по доводите му , основани на приложението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Излагат се съображения за неотносимост на разрешенията, дадени от СЕС в решение по дело С–186/16, поради различна фактология, значима за правния резултат.

Акцентира се на неположена от ищците дължима грижа, по смисъла на чл. 63, ал. 2 ЗЗД, доколкото след драстичното нарастване размера на погасителните вноски, кредитополучателите не са предприели действия за предоговаряне на условията по кредита с банката, вкл. за превалутирането му отново в лева. В тази връзка се цитира решение на ЕСПЧ, по дело „Антонопулу срещу Гърция„ - жалба № 46505/2019 г. , решение на Конституционния съд на Република Словения, както и практика на европейски съдилища по приложението на Директива 93/13/ЕИО, обосновали добросъвестност на банката при идентични обстоятелства. Глобалната финансова криза, вкл. мерките на Швейцарската централна банка от 2015 г., оказали най-съществено влияние върху валутния курс на шв. франк и драстично увеличили риска, спрямо този предприеман при нормални обстоятелства, не биха могли да се предвидят от банката, съобразно приетото в тези решения, поради което не би могла да се счита недобросъвестна в преговорите си с кредитополучателите.

Във връзка с прогласената нищожност на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит / договорената ежегодно дължима такса за управление на кредита /, касаторът намира въззивното решение немотивирано. Неясни остават съображенията за възприета неравноправност на тази, както и на разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит. Като поддържа индивидуална договореност и на тези клаузи, касаторът намира съдебния акт в противоречие с приетото в решение на СЕС по дело С – 621/17, т.55 и диспозитива на решението, според което подобни клаузи не нарушават изискванията за прозрачност, яснота, разбираемост и добросъвестност от страна на банката. Към момента на сключване на договора и допълнителното споразумение не съществува забрана за договаряне на такси за управление и за усвояване на кредита, въведени с по-късно приетия ЗКНИП и изменения в ЗПК и неприложими с обратно действие, съгласно пар. 4 от ПЗР на ЗКНИП и пар.13 от ПЗР на ЗИД на ДПК / обн. ДВ бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г. / . Неправилно страната намира ползването на ЗКНИП и измененията на ЗПК, като критерий за дължимо поведение на банката в предходен на приемането им момент. Възнаградителната лихва не покрива разходите по администрирането на кредита, поради което банката има право да събира такса за управлението и усвояването му. Клаузите относно тези такси са напълно ясни и разбираеми, с конкретно посочен размер на същите, т.е. не съществува неяснота относно начина им на формиране, нито са променяни. Насетне касаторът посочва съдържанието на услугите, за които са 4 договорени такса за управление, съответно за усвояване,без да съставляват цена на ползването на предоставената на кредитополучателите парична сума, каквато съставляват погасителните вноски, т.е. последните не включват разходите на банката за сключването и изпълнението на договора за кредит, възмездими с таксите.