Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 231 от 16.09.2025, Апелативен съд - Варна

Съд
Апелативен съд - Варна
Дело
Въззивно търговско дело 241/2025
Вид
Решение № 231
Подписан
16.09.2025
Състав
Магдалена Кръстева Недева, Николина Петрова Дамянова, Диана Димитрова Митева

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 231 гр. Варна, 16.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Магдалена Кр. Недева

Членове:

Николина П. Дамянова

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Магдалена Кр. Недева Въззивно търговско дело № 20253001000241 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от „БИОЕНЕРКОМ“ ЕООД, ЕИК 200602560, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ж. к.

„Трошево“ 55, вх. 3, ет. 1, ап. 4, представлявано от управителя Г.И.Н. против решение № 96/11.03.2025г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 468/2024г., с което дружеството е осъдено да заплати на „АГРО ФАРМ БГ“ ЕООД, ЕИК 206384410, със седалище и адрес на управление: с. Плачидол, общ. Добрич - селска, обл. Добрич, ул.

„Шестнадесета“ 10 сумата от 33 000 лв., получена по договор за паричен заем от 12.02.2019 г., както и сумата от 5 940 лв. – договорна лихва в размер на 6% годишно, считано от 29.08.2021г. до датата на подаване на исковата молба – 29.08.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.08.2024г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл.

86, ал. 1 ЗЗД. Въззивникът счита обжалваното решение за незаконосъобразно, необосновано и неправилно, както и за постановено в противоречие със съдопроизводствените правила по съображения, подробно изложени в 1 жалбата. На първо място счита, че предявените срещу него искове са напълно неоснователни и недоказани. Съдът не е съобразил оспорената от дружеството истинност на Договора за прехвърляне на вземания от 30.12.2022г., което е довело до пропуск за правилно разпределение на доказателствената тежест. Като резултат твърдяното вземане изобщо не е цедирано и ищецът не се явява надлежна страна в процеса срещу „БИОЕНЕРКОМ“ ЕООД. Договорът за цесия е неистински и антидатиран.

Съдебно-почерковата експертиза, която доказва, че договорът за заем от 12.02.2019г. е подписан от Георги Ненов като управител на „БИОЕНЕРКОМ“ ЕООД за „заемополучател“, е изготвена въз основа на препис от него и следователно не се ползва с абсолютна сигурност, че подписът не е възпроизведен технически върху документа. Въпреки, че ищецът не разполага с оригинал на договора, съдът безусловно приел, че договорът за заем е истински. Неоснователно съдът не е уважил и направеното от него възражение за изтекла в негова полза погасителна давност на основната претенция, както и на акцесорната такава за мораторни лихви. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него – постановено друго, по съществото на спора, с което предявеният срещу него иск бъде отхвърлен като неоснователен.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да я остави без уважение, като потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното:

Предявени са искове, в условията на обективно кумулативно съединяване, с правно основание чл. 240, ал.1 и 2 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД за връщане на сумата от 33 000 лв., представляваща паричен заем, предоставен по сключен между „ГРАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 204096159, от една страна като заемодател и „БИОЕНЕРКОМ“ ЕООД, ЕИК 200602560, от друга страна, като заемополучател, договор за паричен заем от 12.02.2019г., за заплащане на сумата от 5 940 лв. дължима съгласно чл.3, б. „б“ от сключения между страните договор за заем от 12.02.2019г. договорна лихва от 6% годишно върху заетата сума от 33 000 лв. за периода от 29.08.2021г. до датата на предявяване на исковата молба – 29.08.2024г., вкл., както и за заплащане на 2 обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.08.2024г., до окончателното изплащане на задължението.

От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка:

На 12.02.2019г. в гр. Варна е сключен договор за заем със заемодател „ГРАНЕКС“ ЕООД и заемополучател „БИОЕНЕРКОМ” ЕООД – гр. Варна, по силата на който заемодателят предоставил на заемополучателя сумата от 33 000 лв., с договорена лихва в размер на 6 % годишна база, изчислена за дните на ползване на сумата. Заемът бил предоставен по банков път с уговорен краен срок до 15.07.2019г, към която дата заемополучателят се е задължил да върне заетата сума. От представените писмени доказателства и заключението на ССчЕ се установява, че още на 12.02.2019г. договорената заемна сума е преведена по банков път по разплащателната сметка на ответното дружество в СЖ Експресбанк, отразена е в счетоводството му с основание „договор за заем“, а на 01.01.2020г. е начислен разход за лихви по договора в размер на 1 776,50лв. Към 15.07.24г. сумата от 34 776,50лв / 33 000лв + 1 776,50лв/ е счетоводно отразена като задължение към други кредитори – контрагент „ГРАНЕКС“ ЕООД. На 16.07.214г. в счетоводството на „БИОЕНЕРКОМ“ ЕООД е взета счетоводна статия за отписване на задълженията на дружеството към „ГРАНЕКС“ ЕООД общо в размер на 34 776,50лв, с посочено основание „отписване на задължения с изтекла давност“.

Следователно безспорно установено по делото се явява получаването на заемната сума от 33 000лв от заемополучателя „БИОЕНЕРКОМ“ ЕООД.

С договор за цесия от 30.12.2022г. „ГРАНЕКС“ ЕООД, в качеството си на цедент, е прехвърлил вземането си срещу „БИОЕНЕРКОМ“ ЕООД по процесния договор за заем на „АГРО ФАРМ БГ“ ЕООД – цесионер. За извършеното прехвърляне на паричното вземане заемополучателят е бил уведомен чрез ЧСИ от цедента „ГРАНЕКС“ ЕООД на 23.07.2024г., като съобщението е получено от управителя на дружеството заемополучател – Г.И.Н.. Датата на връчване на уведомлението е преди момента на предприемане действия по събиране на вземането и предявяване на исковата претенция. Договорът за прехвърляне на вземането не е намерил отражение в 3 счетоводството на ответника, тъй като уведомлението за него е било получено след отписване на задълженията към „ГРАНЕКС“ ЕООД.

Гореустановеното налага извода, че ищцовото дружество се явява надлежен кредитор (заемодател) на „БИОЕНЕРКОМ“ ЕООД по сключения между последното дружество и „ГРАНЕКС“ ЕООД договор за паричен заем № 1 от 12.02.2019 г. Възражението на въззивното дружество, поддържано и пред настоящата инстанция, за липсата на активна материалноправна легитимация на „АГРО ФАРМ БГ“ ЕООД е неоснователно. При потвърдена с осчетоводяване сделка е без значение дали подписът, положен за

„Заемополучател“ в договора за паричен заем, е изпълнен от управителя Г.И.Н.(чл. 307 ТЗ) и затова достоверността на събраната СГЕ, установяваща автентичност също е без значение. Ирелевантни са и всички възражения срещу договора за заем, като това, че е антидатиран, че е неистински и др.под., тъй като договорът за заем е реален договор и се смята сключен в момента на получаване на предоставената в заем сума – обстоятелство, изрично доказано по делото, а извън процесното писмено съглашение в търговското предприятие няма отчетено друго основание за записаната счетоводна операция.

Възражението за неистинност на договора за цесия е също неоснователно :

Договорът за цесия не създава нови права и /или задължения за цедирания длъжник, той само променя неговия кредитор. Длъжникът не е страна по договора, макар и той да е от значение за него, с оглед надлежното изпълнение на задължението и освобождаване от отговорност. Поради това и съдебната практика (решение № 60256/07.03.2022г. на ВКС, ГК по гр. д.

№3590/2020 г., ІV г. о.) приема, че длъжникът не е легитимиран да оспорва валидността на цесията по иск относно цедираното вземане, освен в изрично предвидените от закона случаи“, които в настоящото производство не са налице – когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени.

Нищожността е съществен порок и на нея длъжникът, като всяко друго трето лице може да се позове, но само ако има интерес, т. е. ако цели да отрече съществуването на право на страна по оспорваната сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга или ограничава същото или когато 4 по силата на закона, сделката поражда задължение за това лице, макар и то да не е страна по нея. Такъв интерес не може да се породи от сключването на договор за цесия, защото единствената промяна до която той води – по отношение на длъжника – е смяната на кредитора. На новия кредитор длъжникът може да противопостави възраженията, които е имал към стария кредитор въз основа на прехвърленото вземане. Законът не е вменил в задължение на длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е придобил вземането валидно. След като е бил уведомен по реда на чл.99, ал.4 от ЗЗД от предишния кредитор за извършената цесия, длъжникът може да извърши валидно изпълнение на новия кредитор и това изпълнение ще има валиден погасителен ефект без значение дали договорът за цесия страда от пороци и какви са те.

Длъжникът потвърждава, че е бил уведомен за настъпилата цесия с уведомлението на ЧСИ Д.С. – С., връчено на 23.07.24г.

Според задължителните разяснения в мотивите към ТР№2/26.03.2021г. по тълк. дело №2/2019 г. на ОСГТК на ВКС съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД при цесията върху приобретателя преминава прехвърленото вземане заедно с принадлежностите му, ако не е уговорено друго, като съгласно неизчерпателното изброяване на закона принадлежности на вземането са привилегиите, обезпеченията и изтеклите лихви. Прието е, че със сключването на договора за цесия не възниква ново вземане, а вече възникналото се придобива от другиго, сменя титуляря си. Ето защо цесионерът има право да претендира и договорените и изтекли до момента на прехвърлянето им лихви.

Такива страните са уговорили не само за периода на договорения срок за ползване, но и изрично за периода след пропускане на падежа и съответно в тази част уговорката за начисляването им има характер на мораторна неустойка, дължима до предявяване на претенцията за реалното изпълнение(чл. 79 ал.1 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД). При служебната проверка за валидност въззивният съд констатира, че размерът на това обезщетение не надхвърля предвидимите вреди за просрочие на паричен дълг, поради което няма основание да откаже да приложи последиците от постигната между страните уговорка за тези лихви.

Тъй като в настоящия случай безспорно длъжникът е бил в забава още преди прехвърлянето на главното парично вземане, на ищеца-цесионер се 5 дължи освен главницата, но още и акцесорното обезщетение за забава в размер на законната лихва /чл. 86, ал. 1 ЗЗД/ от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

Предвид гореустановеното исковата претенция се явява основателна и следва да бъде уважена в пълния й предявен размер.

Настоящият състав намира за неоснователно и възражението на ответното дружество за изтекла в негова полза погасителна давност, тъй като падежът на главното задължение е договорен на 15.07.2019г., а общата приложима в случая 5-годишна погасителна давност, отчитайки и спирането на процесуалните (в т.ч. и давностни) срокове през времето на действие на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено на 13.03.2020г., до отмяната му и 7 дни след обнародването на последната в ДВ (обн. в ДВ бр. 44/13.05.2020г.), би следвало да се смята за изтекла на 23.09.2024г. (поради удължаването на срока от 15.07.2024г. със 69 дни или до 22.09.2024г. вкл.). Исковата молба е подадена в съда на 29.08.24г., т.е. - преди изтичането на погасителната давност на процесното вземане.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на въззиваемата страна се присъждат сторените от нея разноски в размер на 4 000лв с ДДС – адв.възнаграждение, изчислени по реда на чл.7 ал.2 от Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа, след уважено възражение за прекомерност от насрещната страна и предвид ниската фактическа и правна сложност на делото.