Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 117 от 21.06.2024, Апелативен съд - Пловдив

Съд
Апелативен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 237/2024
Вид
Решение № 117
Подписан
21.06.2024
В сила
16.08.2024
Състав
Галина Грозева Арнаудова, Мария Петрова Петрова, Румяна Иванова Панайотова-Станчева

Други актове по делото

  • Протокол № 142 от 10.06.2024 · Галина Грозева Арнаудова, Мария Петрова Петрова, Румяна Иванова Панайотова-Станчева

Цитирани разпоредби

  • чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.416 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.423 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.424,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.439,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.439,ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78,ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.110 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.112 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.114 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.116,б.В · Закон за задълженията и договорите
  • чл.118 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.120 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.289 · Търговски закон
  • чл.531,ал.1 · Търговски закон
  • чл.537 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 117 гр. Пловдив, 21.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. П.а

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Мария П. П.а Въззивно гражданско дело № 20245000500237 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №113 от 23.01.2024г., постановено по гр.дело №2244/2022г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, са отхвърлени предявените от С. С. К. с ЕГН:**********, от с.Д., о. С., ул. К. № *, против А. П. Н. с ЕГН:**********, от гр.П., бул. Р. № ***, искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите по: 1. Изпълнителен лист, издаден на 19.12.2009г. по ч.гр.дело №4221/2009г. на Районен съд-Пазарджик, а именно: 18150лв., представляваща главница по запис на заповед от 27.02.2006г., ведно със законната лихва от 16.12.2009г. до изплащане на сумата, и 984лв. – разноски в производството по издаване на изпълнителния лист; 2. Изпълнителен лист, издаден на 19.12.2009г. по ч.гр.дело №4222/2009г. на Районен съд-Пазарджик, а именно: 22100лв., представляваща главница по запис на заповед от 10.01.2006г., ведно със законната лихва от 16.12.2009г. до изплащане на сумата, 443лв. – разноски за държавна такса, 700лв. – разноски за адвокатско 1 възнаграждение, и 5лв. – разноски за издаване на изпълнителен лист, като С.

С. К. с ЕГН:**********, от с.Д., о. С., ул. К. № *, е осъден да заплати на А. П.

Н. с ЕГН:**********, от гр.П., бул. Р. № ***, сумата от 1440лв. – разноски по делото за адвокатско възнаграждение.

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят С.

С. К., който чрез пълномощника адв.Е. С. го обжалва изцяло като недопустимо поради произнасянето му не по предявения иск, евентуално като неправилно по съображения, свързани с прилагането на материалния закон и липса на мотиви, и претендира за неговото обезсилване и връщане на делото на първоинстанционния съд за разглеждането му от друг състав, евентуално за отмяна на същото и уважаване на исковете с присъждане на разноски.

Въззиваемата страна А. П. Н. е депозирал чрез пълномощника адв.Н. Ш. писмен отговор на въззивната жалба с развити в него съображения за нейната неоснователност и заявено искане за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за въззивното производство.

Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

В исковата молба вх.№22052/23.08.2022г. ищецът К. поддържа вземанията за главница от 18500лв. по запис на заповед от 27.02.2006г. и за главница от 22100лв. по запис на заповед от 10.01.2006г., за които, ведно със законната лихва и разноски, са издадени съответно изпълнителен лист от 19.12.2009г. по ч.гр.дело №4221/2009г. и изпълнителен лист от 19.12.2009г. по ч.гр.дело №4222/2009г., двете на Районен съд-Пазарджик, въз основа на заповеди за изпълнение по чл.417 от ГПК, да са били погасени по давност на основание чл.531,ал.1 във връзка с чл.537 от ТЗ както към момента на подаване на заявленията по чл.417 от ГПК – 16.12.2009г., така и към датата 26.01.2010г. на образуване на изпълнителното производство по изп.дело №33/2010г. по описа на ЧСИ К. Д., доколкото молбата за издаване на изпълнителен лист не прекъсва давността, поради което претендира да бъде признато за установено, че не дължи на А. Н. сумите по изпълнителните листове.

С отговора на исковата молба ответникът е възразил по допустимостта на така предявените искове, считайки при наличие на влезли в сила заповеди 2 за изпълнение всички възражения относно основанието за тяхното издаване да не могат да бъдат повдигани отново, а вземанията да е допустимо да бъдат оспорвани по реда на чл.424,ал.1 от ГПК при наличие на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства.

С уточняваща молба вх.№4752/13.02.2024г., депозирана в изпълнение на дадените от съда указания за обосноваване на правния интерес от предявяване на исковете и конкретизиране на обстоятелствата, ищецът К. поддържа вземанията по двата изпълнителни листа да са погасени с изтекла 10 годишна давност по чл.112 от ЗЗД, независимо от прекъсванията и при отчитане на периода на спиране на давността, докато е траело заповедното производство, в което са издадени изпълнителните листове, приключило на 19.12.2009г. Позовава се и на недобросъвестност на ответника, представляваща злоупотреба с право и противоречие с добрите нрави, тъй като е предявил по съдебен ред погасени по давност задължения и е предприел принудително изпълнение на същите, въпреки знанието за липса на основание за отговорност, предвид предшестващо настъпилото погасяване на задълженията, а и понеже не е предприел реални действия по удовлетворяване, въпреки наложената възбрана върху неговото имущество, и не е предприел действия спрямо другия солидарен длъжник „Б.“ЕООД, извън действието по овластяване за предявяване на иск за прекратяване поради насочването му спрямо дяловете на ищеца в това дружество, а не срещу самото него, прекратено с Решение №60 от 10.05.2011г. по т.дело №149/2010г. на ОС-Пазарджик, без да е предявил вземанията си в производството по ликвидация. Сочи 10-годишната давност за вземането по записа на заповед от 27.02.2006г. да е изтекла за периода 28.08.2006г.28.08.2016г., евентуално 20.12.2009г.-20.12.2019г., а за това по записа на заповед от 10.01.2006г. за периода 11.05.2006г.-11.05.2016г., евентуално 20.12.2009г.-20.12.2019г.

С обжалваното първоинстанционно решение е прието процесните вземания по записите на заповед да се погасяват с изтичане на общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, която по силата на чл.114 от ЗЗД е започнала да тече след падежа на всяко задължение, съответно от 10.01.2006г. и от 27.08.2006г., прекъсната на 16.02.2010г., когато са били наложени запори на банковите сметки на ищеца и на негови дружествени дялове в рамките на 3 образуваното изп.дело №33/2010г. на ЧСИ К. Д., и впоследствие прекъсвана на 23.02.2010г. с налагане на запор на банковите сметки на К. в ТБ“И.АД, с налагане на запори по молба на взискателя от 04.10.2010г., на 17.07.2012г. с налагане на запор върху дружествените дялове на длъжника в „Г. з.“ООД, с исканията на взискателя за налагане на възбрани и запори върху имуществото на длъжника от 06.11.2012г., 11.11.2014г., 12.04.2016г., 10.05.2018г., 18.02.2020г.,с налагане на 24.08.2021г. на запор върху банковите сметки на длъжника в „Б. Д.“АД и върху вземанията му към „И.“АД, с искането от 29.09.2021г. на взискателя за извършване на опис на вещите на длъжника, с налагане на 13.10.2021г. на запор на трудовото възнаграждение на К., дължимо от О. С., с искането от 14.02.2022г. на взискателя за налагане на запор на вземанията на длъжника от О. С., с искането от 18.04.2023г. на взискателя за налагане на запор на банковите сметки на длъжника, при които прекъсвания предвиденият в закона давностен срок да не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба в съда и вземанията да не са погасени по давност.

Настоящата инстанция, с оглед изричните възражения на жалбоподателя и в изпълнение на служебните си правомощия по чл.269 от ГПК, намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо като постановено именно по предявените искове, които са и допустими, по следните съображения:

Предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на паричното вземане, което е предмет на принудително изпълнение по висящото изпълнително производство, е допустим и ищецът разполага с правен интерес от предявяването му, тъй като касае защитата на длъжника срещу материално незаконосъобразно принудително изпълнение при липса на материалноправните предпоставки за неговото провеждане, свързани със съществуването на изпълняемото право, с отричането на което се постига и директна защита на накърненото субективно материално право, като уважаването на иска има за пряка последица прекратяване на изпълнителното производство. Исковата защита на длъжника срещу материално незаконосъобразното принудително изпълнение се осъществява чрез иска по чл.439 от ГПК, каквито са предявените. При него съществуването на вземането е установено със задължителна сила, с която съдебният акт относно 4 същото обвързва страните, поради което настъпилите до приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, факти с правно значение за това вземане са преклудирани, като искът на длъжника може да се основава само на новонастъпили след този момент такива, съгласно чл.439,ал.2 от ГПК. В тази връзка следва да се има предвид, че защитата на длъжника срещу заповедта за изпълнение, въз основа на каквато в случая са издадени изпълнителните листове, се реализира чрез подаване на възражение в срок по чл.414 или по чл.423 от ГПК. Когато такова не бъде подадено или е оттеглено или е налице влязло в сила решение по чл.422 от ГПК за установяване на вземането, заповедта за изпълнение влиза в сила, според чл.416 от ГПК. След изтичане на срока за възражение длъжникът може да оспори вземането по исков ред единствено в хипотезата на чл.424 от ГПК на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от значение за съществуването на това вземане, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражение или с които не е могъл да се снабди в рамките на него, както резонно е поддържал ответника в отговора на исковата молба. С оглед на това, влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща за страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува, поради което и съгласно чл.439,ал.2 от ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението само въз основа на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. В случая след заявеното уточнение ищецът се позовава именно на такива факти, свързани с изтичане най-късно към 20.12.2019г. на абсолютната 10-годишна погасителна давност по чл.112 от ЗЗД. Първоначално наведеното възражение за изтекла тригодишна погасителна давност по чл.531,ал.1 във връзка с чл.537 от ТЗ по отношение на вземанията по записите на заповед към датата на подаване на заявленията за издаване на заповеди за изпълнение, на която давност се основава и впоследствие наведеното при уточняване на исковата молба относно недобросъвестно поведение на ответника, представляващо злоупотреба с права в противоречие с добрите нрави, изразяващо се в предявяване по съдебен ред на вземания, които са били погасени по давност още към момента на подаване на заявленията, са преклудирани досежно искът по чл.439,ал.1 от ГПК.

Основателно е възражението на жалбоподателя първоинстанционният съд да не е разгледал наведените от него след уточняването на исковата молба 5 обстоятелства и доводи относно изтекла абсолютна 10-годишна погасителна давност по чл.112 от ЗЗД по отношение на процесните вземания и недобросъвестно поведение на ответника, представляващо злоупотреба с права в противоречие с добрите нрави, изразяващо се в предявяване за принудително удовлетворяване на вземания, които са били погасени по давност, и непредприемане на реални действия в изпълнителното производство за удовлетворяване на вземанията, включително спрямо солидарния длъжник „Б.“ЕООД. Неоснователно, обаче, жалбоподателят поддържа вследствие на това първоинстанционният съд да е разгледал непредявен иск, обсъждайки основание, на което ищецът не се е позовал. С решението са отхвърлени именно предявените отрицателни установителни искове относно процесните вземания, независимо от липсата на мотиви по наведените от ищеца правоизключващи и правопогасяващи факти и възражения. Липсата на мотиви касае правилността на решението, а не неговата допустимост, тъй като въззивният съд е също инстанция по същество, макар и да е ограничен от оплакванията в жалбата, като при повдигнат от страните във въззивното производство спор относно фактите е длъжен самостоятелно да ги прецени, както и служебно следи за приложението на императивните материалноправни норми.