Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 194 от 04.05.2026, Софийски окръжен съд

Съд
Софийски окръжен съд
Дело
Въззивно гражданско дело 554/2025
Вид
Решение № 194
Подписан
04.05.2026
В сила
16.06.2026
Състав
Ирина Руменова Славчева, Ивайло Петров Георгиев, Лилия Маркова Руневска

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 72 · Закон за наследството
  • чл. 69 · Закон за собствеността
  • чл. 79 · Закон за собствеността
  • чл. 79, ал. 1 · Закон за собствеността
  • чл. 25 · Закон за собствеността и ползването на земеделските земи

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 194 гр. София, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20251800500554 по описа за 2025 година

С Решение № 95 / 17.04.2025 г., постановено по гр. д. № 629/2024 г. на Сливнишкия районен съд, е отхвърлен предявеният от А. В. В., ЕГН **********, Д. Б. Б., ЕГН **********, Н. И. Н., ЕГН **********, Б. Н. Н.,

ЕГН **********, А. Н. Н., ЕГН **********, К. Л. М. – С.а, ЕГН **********, К. И. С., ЕГН **********, И. Т. П., ЕГН ********** и В. Т. П., ЕГН ********** срещу община Сливница с БУЛСТАТ 000776517 положителен установителен иск за признаване за установено по отношение на Община Сливница, че А. В. В., Д. Б. Б., Н. И. Н., Б. Н. Н., А. Н. Н. са собственици на 1/3 ид.ч., К. Л. М. – С.а и К. И. С. са собственици на 1/3 ид.ч. и И. Т. П. и В. Т.

П. са собственици на 1/3 ид.ч. в режим на съпружеска имуществена общност, всички въз основа на давностно владение, на неурегулиран поземлен с идентификатор *** по КККР на гр. Сливница, одобрена със Заповед РД – 18-40/03.06.2016 г. на изп.дир на АГКК, находящ се в гр. Сливница, м.

Длъгшан, вид собственост – общинска частна, вид територия – земеделска, категория 6, НТП за друг вид производство, складов обект, площ от 2864 кв.м., при съседи: ***; *** и ***, номер по предходен план 000288.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на А. В. В., Д. Б. Б., Н. И. Н., Б. Н. Н., А. Н. Н., К. Л. М. – С.а, К. И. С. и И. Т. П. и В. Т. П. срещу горното решение.

Жалбоподателите считат същото за неправилно поради съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд, който не бил анализирал доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност и бил достигнал до грешен правен извод. Възпроизвеждат част от показанията на свидетелите, които заявяват, че имотът е ограден от всички страни от път, а постройките в него са 1 поставени от И. П.. Цитират показанията на св. Александров, според когото в имота е имало работници през годините, а той се стопанисва от 1990г. от И. и от други хора, като и към настоящия момент в имота има дейност и се работи, а постройките се заключват. Подчертават, че този свидетел вижда често хора в имота, като дворното място се поддържа и почиства редовно, а постройките се използват и към настоящия момент. Позовават се и на показанията на св. М.

М. – съсед с непосредствени възприятия, който е заявил, че познава част от ищците, и е посочил, че гъбарникът съществува от 1986г., като К., Б. и И. са строили постройките около 2 години, копали кладенец и вкарали ток, а поземленият имот е ограден с път. Акцентират върху показанията на този свидетел, че мястото се поддържа от собствениците му, които го ползват от 1986г. до ден днешен, като след смъртта на Б. мястото е стопанисвано от съпругата му, сина му М. и дъщеря му Н., а след смъртта й - от нейните наследници - мъжът й и децата й. Цитират и показанията на свидетеля М. М. който живее в гр. Сливница срещу процесният имот и познава К. С., както и е познавал Б. Н.. Възпроизвеждат казаното от него, че гъбарникът съществува от прели 1990г. и мястото е оградено от път, като децата на Н. - Б. и А. - и съпругът й до ден днешен се занимават с гьбарника, като свидетелят ги виждал в имота. Въз основа на тези показания, жалбоподателите правят извод, че целият имот е ограден от черен път (от което се установявало, че границите му са обозрими за всяко трето лице), както и че се почиства, поддържа и посещава няколко пъти месечно и до ден днешен, а никога никой не е имал претенции срещу тях. Оспорват извода на районния съд, че не е доказано осъществяването на владение.

Освен това, жалбоподателите сочат, че първоинстанпионният съд бил неправилно приложил материалния закон, тъй като според тях е доказано, че са упражнявали и към момента упражняват фактическата власт върху имота чрез изграждане на постройки върху него. Оспорват възприетото от РССливница, че изграждането на обекти върху чужд поземлен имот без правно основание, непрекъснатото използване на имота от тях, както и от техни близки и работници, не представлява упражняване на фактическа власт.

Развиват съображения, че правото да се построи сграда в имота, да се ползва за преминаване, за навлизане на строителна техника и работници, са въздействия върху вещта, които съответстват на правото на собственост.

Считат за житейски нелогично да изграждат обект в чужд имот, да го поддържат и да го използват за осъществяване на стопанска дейност, дори и за разходка, ако не го считат за свой. Позовават се на свидетелските показния, от които се установява, че построените сгради са се използвали за производство на гъби, което според тях е индиция за демонстрация на своене, с оглед липсата на правно основание за упражняване на фактическа власт върху поземления имот. Изтъкват и презумпцията на чл. 69 от ЗС, като правят извод, че за придобИ.е на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика. В този смисъл черпят аргументи от мотивите към ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК и Решение № 50054/01.08.2023 по дело № 3138/2022г. Като порок на обжалваното решение изтъкват липсата на мотиви по отношение на упражнявана фактическа власт върху имота и акцентирането върху липса на намерение за своене, при пренебрегване на неговото презюмиране при установено упражняване на фактическа власт. Вместо това излагат собствени съображения, че упражняваната от тях фактическа власт върху процесните имоти представлява владение, с оглед установената в чл. 69 от ЗС презумпция, 2 която не е оборена и която според тях задължава съда да приеме, че щом е доказано осъществяване на фактическа власт върху вещ, за доказано следва да се приеме и намерението, вещта да се държи като своя. Подчертават, че никой никога не е имал претенции по отношение на процесния имот и не е смущавал владението им. Правят извод, че са владели имота постоянно, спокойно и явно в продължение на повече от 10 години, вкл. и до настоящия момент, като властта им има характеристиките на постоянно владение. Считат за доказано, че за всички лица е известно, кой е поземленият имот и къде са неговите граници, както и че същият се стопанисва и поддържа от повече от 30 г., вкл. и към настоящия момент, без данни за спиране или прекъсване на давността.

На следващо място, жалбоподателите намират за недоказани възраженията на ответника, вкл. че самият той е придобил процесния имот по давност.

Уточняват, че А. В. В., В. Т. П. и К. Л. М., са придобили идеална част от гореописания имот на основание изтекла придобивка давност по време на брака, както и че ищците - наследници на Б. В. (а впоследствие и на Н. Н.а) са продължили владението и след смъртта на наследодателите си. Развиват съображения, че придобивната давност е започнала да тече на 01.06.1996г., спряла е да тече от 31.05.2006г. по време на мораториума и е изтекла на 31.12.2017г., а при условията на евентуалност - на 09.03.2022г. или най- късно на 12.08.2024г. от който момент те са придобили правото на собственост върху процесния имот по давност.

Молят съда отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск, като ги признае за собственици на съответни идеални части от процесния поземлен имот по отношение на Община Сливница.

Претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, която въззиваемият оспорва. Счита първоинстанционното решение за правилно, обосновано и законосъобразно, и моли съда да го потвърди.

Споделя изложените в него мотиви, че община Сливница е станала собственик на процесния имот от 04.03.1991г. с влизане в сила на ЗСПЗЗ, доколкото имотът представлява земеделска земя и не се установява да е собственост на трето лице. Споделя извода на СлРС, че не се доказва, ищците и техните наследодатели да са демонстрирали по явен и несъмнен начин, че своят процесния имот. Не били манифестирали, че го владеят, тъй като нито са го заградили, нито го ползват. Тълкува свидетелските показания в смисъл, че ищците и техните наследодатели владеят и имат намерение да своят единствено и само металните постройки, използвани за гъбарник, които не са предмет на делото. Оспорва твърденията на жалбоподателите, че процесният имот бил ограден от черен път, като счита, че показанията за това се опровергават от представените по делото писмени документи. Подчертава, че имотът е запустял и превърнат на сметище. Намира, че ищците не били доказали, че осъществяват фактическа власт над процесния имот в обема от 2864 кв., посочен в издадената от АГКК скица. Подчертава, че нито един от свидетелите не е описал границите на имота и в обема, в който се владее от ищците. Тълкува значението на изграждане на незаконна барака в имота, като прави извод, че то не свидетелства за осъществявана фактическа власт върху целия поземлен имот. Излага аргумент, че преминаването през имота само по себе си не предполага осъществяване на фактическа власт, още повече, че имотът граничи с пътна инфраструктура, което предполага, че всеки може да 3 премине през процесния имот, ако не е заграден. Развива съображения, че въззивниците не са манифестирали явно владението си, като не са заградили имота, а и той не е почистван от тях. Постройките също са неизползваеми и саморазрушаващи се, т.е. ищците не осъществяват и спрямо тях фактическа власт. Анализира фактическия състав по чл. 79, ал. 1 от ЗС и счита, че в случая той не е осъществен. Оспорва приложимостта на презумпцията на чл. 69 от ЗС. Изтъква, че владението трябва да е явно, т.е. владелецът трябва да демонстрира намерението си да държи вещта като своя, което според него в случая не е налице, доколкото ищците не са поставили трайно материализирани граници на процесния имот и/или не са ограничили достъпа до имота, поради което (както за собственика, така и на трети лица) имотът е бил винаги с неограничен достъп и неопределени граници, т.е. не било демонстрирано намерение за придобИ.ето му по давност. Намира също така, че владението не е било несъмнено, доколкото ищците не са манифестирали поведение, което да не оставя никакво съмнение, че упражняват фактическата власт за себе си. Прави извод, че ищците не притежават вътрешното самосъзнание, че имотът им е собствен, поради което той не е ограден и изчистен от строителни отпадъци, изхвърляни от трети лица. Счита за недопустимо, ищците да бъдат признати за собственици на идеални части от имота, предвид изричната забрана за това, съдържаща се до 2001 г. в ЗТСУ (отм.). Позовава се и на чл. 59 от ЗТСУ (отм.), както и на чл. 200 от сега действащия ЗУТ. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателите не се явяват. Представляват се от адв. А., която поддържа въззивната жалба, и от и адв. В., който моли съда да отмени първоинстанционното решение и да уважи изцяло въззивната жалба. Счита, че наличието на ограда не е задължително условие за упражняване на владение и за придобИ.е на недвижим имот по давност, след като за трети лица – съседи на имота – е ясно посочено в какви граници е имотът и кой го стопанисва и счита за свой. Подчертава, че в имота има изградени сгради и счита, че израждането на такива без учредено право на строеж само по себе си представлява демонстрация на намерение за своене, защото застрояването на имот без да има учредено право за това, е поведение на собственик. Излага съображения, че намерението за своене не следва да се доказва, тъй като има законова презумпция. Претендира за направените по делото разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

Представя писмени бележки, в които развива съображения, че намерението за своене подлежи на доказване когато е установено. че фактическата власт е придобита на правно основание, след което държането е превърнато във владение или в хипотеза на придобивна давност между съсобственици, но настоящата хипотеза не е такава, защото жалбоподателите не упражняват фактическата власт на правно основание. Оттук прави извод, че с установяване на упражняването й следва да се приложи презумпцията на чл. 69 от ЗС. Счита, че същата се доказва от показанията на разпитаните свидетели. Подчертава, че застрояването на чужд имот без учредено право на строеж само по себе си представлява действие по упражняване на фактическа власт върху имота и е външен израз на намерението, че имотът е на лицето, което го застроява. Сочи, че именно И., К. и Б. са застроили имота, а същевременно няма доказателства за учредено в тяхна полза нрава на строеж.