Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 161 от 18.02.2026, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 1513/2025
Вид
Решение № 161
Подписан
18.02.2026
Състав
Галина Чавдарова, Ралица Каменова, Ралица Цанкова Райкова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 129, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 161 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 190 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 190, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 236 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 7, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 111 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 24, ал. 1, т. 9 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
  • чл. 38 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
  • чл. 39 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
  • чл. 286, ал. 3 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 161 гр. Варна, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседА.е на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова при участието на секретаря Мая Т. Иванова като разгледа докладваното от Ралица Каменова Въззивно гражданско дело № 20253100501513 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 46157/23.05.2025 г. , подадена от „Лено” АД, против Решение № 1453/28.04.2025 г., постановено по гр.д. № 1299/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 49 с-в, с което са отхвърлени предявените от „Лено” АД срещу ЕТ „Амбитус - Д. Щ.“ установителни искове да бъде прието за установено съществуването на вземА.я в полза на ищеца, както следва: сумата от 84,87 евро, представляваща падежирала главница по Договор за Заем Бизнес кредит с Клиентски № 5977 от 21.09.2018 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 17.06.2022 г., сумата от 3150,78 евро по чл. 2.3, (а) и (b), представляваща падежирала договорна лихва по смисъла на Приложение № 1 - Погасителен план от 22.09.2019 г. до 21.05.2022 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 4217/07.07.2022 г. по ч.гр.д. № 7735/2022 г. по описа на ВРС.

Във въззивната жалба се навежда оплакване, че решението е необосновано и неправилно. Въззивникът не споделя изводите на първоинстанционния съд, че се касае за потребителски договор, сключен с потребител. Счита, че неправилно е прието, че заемната сума е отпусната за лични цели. Излага, че вторият етап на усвояване на сумата, който съдът квалифицира като погасяване на стари задължения към ищеца, представлява погасяване на задължение на ответниците по една търговска сделка, а именно предходно сключен договор за заем. Според въззивника не ставало ясно как съдът е установил, че тези задължения са потребителски, без да е обследвал същността на предходното заемно 1 правоотношение. Сочи, че липсва анализ в решението на взаимоотношенията между ответницата и Н. А. Щ., по чиято сметка е преведена сума от етап на усвояването на заема, поради което няма как да се заключи, че заемът не е обслужвал търговската дейност на заемополучателя. Поддържа се, че определянето на договора като потребителски по ЗКНИП се явява неправилно, тъй като не отговаря на действителните факти и обстоятелства, като съдът е пренебрегнал законоустановената презумпция на чл. 286, ал. 3 ТЗ. Навежда се довод, че ответницата не е провела пълно и главно обратно доказване, като не е представила никакви доказателства, установяващи, че заемните средства са използвани за цели, извън търговската й дейност. В тази връзка моли да бъде прието, че всички доводи и твърдения, почиващи на закрилата на потребителя и потребителското законодателство, се явяват неприложими и не следва да бъдат разгледани от съда.

Въззивникът излага, че изцяло възприема за правилни направените изчисления по т. 3 от заключението на първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, приета от първоинстанционния съд, според които от общо направените от ответниците плащания за конкретния заем от 21.09.2018 г. са отнесени плащания в общ размер на 2573,07 евро, с които са погасени задължения по него. Поддържа, че претендираните с исковата молба суми се явяват непогасени според заключението на съдебно-счетоводната експертиза и с оглед факта, че последното направено плащане по заема е на 27.09.2019 г. Не се споделя доводът, че ищцовото дружество не е предоставило данни по какъв начин е определяло сумите, с които се погасяват отделните задължения по двата договора, тъй като води своето счетоводство редовно и записванията му имат доказателствена сила, а също така е издало удостоверение № 23166/31.07.2023 г., в което е посочено как са разпределени една част от плащанията, които са по-големи по размер. Въззивникът намира за напълно хипотетични и необосновани изчисленията в допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, тъй като представените платежни нареждания са за извършените плащания по двата договора за заем. Счита, че обсъждането и приемането на вариант от съда, в който всички плащания се отнасят само по единия договор за заем и то по-малкия по размер, противоречи както на законовите разпоредби, така и на счетоводните записвания. Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове в цялост. Претендира се присъждане на разноски.

Въззиваемата страна – ЕТ „Амбитус - Д. Щ.“, чрез процесуален представител, депозира отговор на въззивната жалба в законовия срок, с който оспорва изцяло наведените във въззивната жалба основания за отмяна на оспореното решение, като счита същото за правилно. Изразява се несъгласие с доводите на въззивника, че с кредита целево се развивала търговска дейност и усвояването е свързано с предмета на дейност като регистриран ЕТ, поради противоречието им с установеното по делото от приетата и неоспорена съдебносчетоводна експертиза, довело до извода на съда, че нито една част от заема не се усвоява от ответницата като оборотни средства във връзка с дейността й като ЕТ.

Сочи, че видно от клаузите на самия договор, наименованието „Договор за бизнес кредит“ е създадено за улеснение при отпускането на заема, като процесната сума не е отпусната, респ. усвоявана по същество за търговска дейност на ответницата.

Поддържа, че претендираните договорни лихви са недължими и поради настъпване 2 погасителна давност по чл. 111 ЗЗД, като се позовава на ТР № 3/2023 г. от 31.10.2024 г. на ОСГТК. Счита, че при установената недействителност на договорни и неустоечни клаузи в процесния договор, първоинстанционният съд е достигнал до единствения и възможен извод за отхвърляне изцяло на исковата претенция, поради което моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, както и заключенията по назначените в първоинстанционното и въззивното производство съдебно-счетоводни експертизи, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Районен съд – Варна е сезиран от „Лено” АД, след направено уточнение по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК с уточняваща молба с вх. № 16217/02.03.2023 г., с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД за установяване съществуването на паричното притезание, удостоверено в Заповед № 4217/07.07.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 7735/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, 49 с-в, за следните парични вземА.я: сумата от 84,87 евро, представляваща падежирала главница по Договор за Заем Бизнес кредит с Клиентски № 5977 от 21.09.2018 г. от вноска № 13 до вноска № 44 вкл., както и сумата от 3150,78 евро по чл. 2.3, (а) и (b), представляваща падежирала договорна лихва по смисъла на Приложение № 1 - Погасителен план, за периода от 22.09.2019 г. до 21.05.2022 г.

Ответникът е твърдял, че съдържанието на договора не отговаря на правилата за потребителска защита. ЕТ е сключил договора не във връзка с търговската си дейност, а с цел погасяване на задължения на Д. Щ. по договор с ищеца от 18.05.2018 г. Твърдяло се е противоречие със законовите разпоредби за формиране размера на договорната лихва, както и противоречие с добрите нрави, които оплаквА.я не се поддържат в отговора на въззивната жалба.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. В обхвата на тази проверка, съставът на въззивния съд намира следното:

Обжалваното решение е действително по критериите на ТР от 10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК.

Произнасянето на първоинстанционния съд съответства на претенция за установяване на вземания по оспорена заповед за изпълнение, издадена по искане за „Лено“ АД за вземания за падежирала главница и възнаградителни лихви по договор за бизнес кредит. Срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК е спазен. Само в частта по отношение отхвърлената претенция за законна лихва, като правоувеличаваща последица от подаване на исковата молба, респ. заявлението за издаване на изпълнително основание, решението се явява недопустимо. Касае се за акцесорно 3 право, което се релевира в процеса посредством нарочно искане, предявено с исковата молба или впоследствие, в хода на висящия процес. В случая такова искане за присъждане на законна лихва не е направено със заявлението по чл. 417 ГПК, нито в развилото се последващо исково производство подобно искане е релевирано. Напротив, изрично с уточняваща молба с вх. № 16217/02.03.2023 г. ищецът е заявил, че не претендира законна лихва за забава и моли да не се присъжда такава, като това изявление е потвърдено с последваща молба с вх. № 91241/04.12.2023 г., подадена във връзка с доклада по делото. Следователно решението, с което е отхвърлена претенция за законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 17.06.2022 г., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 4217/07.07.2022 г. по ч.гр.д. № 7735/2022 г. по описа на ВРС, е постановено по непредявено искане, поради което подлежи на обезсилване.

Относно правилността на решението съставът на Окръжен съд – Варна намира следното:

Първият спорен въпрос, поддържан пред въззивната инстанция, е относно потребителското качество на длъжника. При тази преценка следва да се съобрази, че директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори дефинира договорите, към които се прилага, според качеството на страните по тях – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и др. (С-488/11), ECLI:EU:C:2013:341, решение на Съда от 06.07.2017г., Air Berlin & Co. Luftverkehrs RG (С-290/16), ECLI:EU:C:2017:523, решение на Съда от 17.05.2018г., Karel de Grote – Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen (С 147/16), ECLI:EU:C:2018:320, решение на Съда от 21.03.2019г., Henri Pouvin и др. (С-590/17), ECLI:EU:C:2019:232 и много други). Също съгласно практиката на СЕС, когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като потребител по смисъла на директивата (решение на Съда от 03.09.2015г., Costea (С110/14), ECLI:EU:C:2015:538, решение от 27.10.2022г., „С.В.“ ООД (С-485/21), ECLI:EU:C:2022:839 и др.).

В случая ищецът основава правата си на кредитно правоотношение по договор за заем „Бизнес кредит“ клиентски № 5977 от 21.09.2018 г., сключен с ответника в качеството му на ЕТ като заемополучател, за кредитиране в размер на 4000 евро, усвоими на няколко етапа, посочени в т. 2.1 от договора. Като съдръжници в договора са посочени Д. Щ. и Н. Щ.. Задълженията по договора са обезпечени с ипотека на недвижим имот, собственост на Д. и Н. Щ., съгласно учредена с НА № 39, том II, рег. № 5312, дело № 239/2018 г. на нотариус № 124 НК.

Видно от съдържА.ето на договора, при първия етап сума от 337,35 евро се удържа за погасяване на такса за юридическо и административно обслужване, включваща и нотариалните такси за учредяване на договорна ипотека, при втория етап се удържа сума в размер на 185,06 евро, представляваща неизплатена главница и редовна лихва по падежирала на 18.09.2018 г. вноска № 4 по Приложение 1 – 4