Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3586 от 04.08.2023, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 17302/2022
Вид
Решение № 3586
Подписан
04.08.2023
В сила
28.12.2024
Състав
Христо Георгиев Иванов

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 3586 гр. Пловдив, 04.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20225330117302 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба от Н. Г. Г., срещу „Кредисимо“ ЕАД и „Ай тръст“ ЕООД, с която се предявяват установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № *********** г., както и нищожност на договор за поръчителство от ******* г., сключен с „Ай Тръст“ ЕООД и насрещен иск с правна квалификация по чл.55 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, ищецът сключил с „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит №*********** г., както и с „Ай Тръст“ ЕООД – договор за предоставяне на поръчителство от ******* г., като усвоил изцяло предоставената сума от 3395,28 лева. Съгласно договорът за кредит ГПР бил в размер на 50%, а ГЛП в размер на 41,24 %. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен и макар в същия ГПР да бил записан в размер на 50 % той бил различен от действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, водеща до неравноправност на уговорката, а оттук- до нищожност и на целия договор по чл. 22 от ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. Посочената стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение. Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство от ****** г. Поради спешна нужда от финансов ресурс, ищецът избрал опцията за поръчител, за което се предвиждало възнаграждение в размер на 1500 лева. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се 1 обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. Според правото на ЕС (Директива 2008/ 48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП договорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Изискването на кредитора за сключване на договор между поръчителя и длъжника било договаряне в полза на поръчителя по чл. 22 от ЗЗД. В отношенията между страните по кредита обаче нямало воля на длъжника да сключи договор за поръчителство, като той не искал да надари и кредитора, доколкото се бил съгласил на разсрочено изпълнение, а не директна престация, поради което тази уговорка за поръчителство нямала правен ефект.

С оглед изложеното се моли да се признае за установено нищожността на договора договор за потребителски кредит № ********* г. и договор за поръчителство от ******* г.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Ай Тръст“ ЕООД е депозирало отговор на искова молба със становище за неоснователност на исковете.

Не спори, че между страните бил сключен договор за поръчителство от *******г., по силата на който ответникът се задължил да поеме солидарно с ищеца дълга му към другия ответник Кредисимо ЕАД, такъв какъвто е уговорен в договора за кредит. Ищецът дължал месечно възнаграждение за периода на действие на договора.

Сочи, че ищецът е имал възможност да избере необезпечен кредит или да предостави банкова гаранция, както и, че сам манифестирал воля към сключване на договор за поръчителство.

Оспорва твърдението, че договорът е нищожен. Счита за неоснователно твърдението, че възнаграждението по договор за поръчителство следвало да бъде включено в ГПР като разход по кредита. Сключването на договора било възможност, а не задължително условие.

Възнаграждението за услугата на Ай Тръст било самостоятелно вземане , като същото не увеличавало размера на главницата по кредита и не следвало да бъде включено в погасителния план към договора за кредит.

Твърди,че наличието на свързаност между двамата ответника не водило до скрито оскъпяване на кредита.

Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

В срок по чл.131 от ГПК е депозиран е и отговор от ответника „Кредисимо“ЕАД със становище за неоснователност на предявените искове и насрещна искова молба.

Не оспорва, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит № ******* г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата от 3395,28 лева, при уговорен лихвен процент от 39.47 % и ГПР 47.45 %. Оспорва наведените от ищеца доводи за нищожност на договора. Поръчителството не било задължително условие за получаване на кредита, поради което и възнаграждението по него не следвало да се включва в ГПР. На клиента се предоставяла възможност и да избере необезпечен кредит, или пък да представи банкова гаранция. Нямало санкция в случай на избор за необезпечен кредит, като кредитът се сключвал преди договора за поръчителство и нямало как обективно да е ясно какви ще са финансовите параметри. Ищецът не бил въведен в никакво заблуждение, 2 клаузите на договора били ясно изразени и формулирани, като решението за сключване на договора било изцяло на ищеца. Договорът за поръчителство бил отделен договор, сключен с трето лице, което отговаряло солидарно с длъжника. На длъжника била извършена предварителна оценка на кредитоспособността му въз основа на информация за негови задължения. По кредита имало както извършени плащания, така и падежирали вноски по погасителния план, а за забавата се дължала мораторна лихва. Моли за отхвърляне на иска.

Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В срока за отговор се предявява насрещeн иск от първия ответник „Кредисимо” ЕАД- за осъждане на потребителя да изпълни задълженията си по договора за кредит. Посочва се, че според договора за кредит била отпусната и усвоена сума в размер на 3395.28 лева, платима на 24 вноски, с краен падеж- **** г., при ГПР- 47.45 % и ГЛП- 39.47 %. Кредитът бил падежирал, но по погасителния план билa заплатенa само една вноски. Общият размер на платеното възлизал на сумата от 200 лева, като имало неплатени задължения за договорна лихва и за лихва за забава. Дори и да се приемело, че договорът е недействителен, то по смисъла на чл. 23 от ЗПК се дължала само чистата стойност на кредита, а именно сумата от 3195,28 лева., намалена с размера на полученото плащане от 200 лева. Моли се за осъждане на първоначалния ищец да заплати сумата от 3195,28 лева, представляваща падежирала непогасена главница по договор за кредит, ведно със законна лихва върху главницата от дата на исковата молба. Претендират се и разноски.

В срок е постъпил отговор на насрещна искова молба от първоначалния ищец – ответник по насрещния иск, с който същият се оспорва като неоснователен. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие с добрите нрави. Били нарушени принципите на добросъвестността и справедливостта в гражданските отношения.

Възнаградителната лихва била несъизмеримо висока, водела само до печалба на кредитора.

Заобиколена била нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като кредиторът си набавял допълнителна печалба. ГПР не бил посочен в действителния му размер, тъй като в него не била включена таксата за поръчителство, а това представлявало заблуждаваща търговска практика.

Неспазените изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК го правели недействителен и не пораждали права и задължения за страните. Моли за отхвърляне на насрещния иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За уважаване на исковата му претенция ищеца следваше да докаже онези положителни факти, от които извлича благоприятни за себе си последици, в частност своите твърдения за недействителност на процесните договори за кредит и за предоставяне на поръчителство, както и наведените основания за нищожност на договорите.

По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между ищеца и първия ответник „Кредисимо” ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № ******* г., по силата на който „Кредисимо” ЕАД е предоставил на Г. заем парична сума от 3395 лв., при посочени в договора фиксирана лихва 3395,28 лева. Съгласно договорът за кредит ГПР бил в размер на 50%, а ГЛП в размер на 41,24 %. Това е видно още от представените с исковата молба писмени доказателства - Договор за потребителски кредит № *******г, Приложения № ** към същия, в което са посочени конкретните условия на кредита и погасителния план, както и от приложимите Общи условия. В раздел II, чл. 4 от Договора е предвидена клауза, съгласно която кредитополучателят следва да предостави едно от посочените в договора обезпечения, вкл. и поръчителство от одобрен от кредитора поръчител, в срок до 48 часа с цел одобрения на кредита. В противен случай, съгласно ал. 2 на същата клауза, кредитът няма да бъде одобрен. В настоящата хипотеза ищеца, като кредитополучател, е предоставил обезпечение – одобрен от кредитора поръчител, а именно „Ай Тръст“ ЕООД по силата на Договор за предоставяне на поръчителство от дата ****** г., сключен между ищеца и дружеството-поръчител „Ай Тръст“ ЕООД. Соченото 3 обстоятелство е безспорно, като не се спори и относно размера на възнаграждението за поръчителя

Последното, освен че не се оспорва от страните, също така се подкрепя и от представеното с исковата молба извлечение от актуализиран погасителен план и от заключението по приетата ССчЕ. Не се спори и че „Ай Тръст“ ЕООД, като поръчител, е поел задължение спрямо „Кредисимо” ЕАД да отговаря по процесния договор за кредит.

Предвид горното и с оглед съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от ответника „Кредисимо” ЕАД в обратния смисъл. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит, като длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит № ********** и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Видно от раздел II чл. 4, ал. 2 от Договора в случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок (48 часа) кредитополучателят не предостави съответното обезпечение (сред които е и процесното), то ще се счита, че заявлението за кредит не е одобрено от кредитора и договорът не е породил действие.