Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 196 от 02.06.2026, Районен съд - Смолян

Съд
Районен съд - Смолян
Дело
Гражданско дело 1198/2025
Вид
Решение № 196
Подписан
02.06.2026
Състав
Росица Чакърова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 124 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 274, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 413 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 416 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 423 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 424 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 133 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл.143 т.5 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 21 · Закон за потребителския кредит
  • чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 196 гр. С., 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Чакърова при участието на секретаря Величка Маркова като разгледа докладваното от Росица Чакърова Гражданско дело № 20255440101198 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Е. В. У., ЕГН **********, с адрес град С., бул. ***, чрез пълномощника си адв. М. О. от АК- С. срещу „А.

***“ ЕАД, с ЕИК № *** със седалище и адрес на управление ****, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, с който се иска да се признае за установено в отношенията между страните, че Е. В. У., ЕГН **********, с адрес град С., бул. ***, община С. не дължи на „А. ***” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. **** сумите: 50,00 лева /петдесет лева/ – главница за периода от 12.06.2017г. до 12.02.2018г. главница по Договор за паричен заем № *** от 12.05.2017г. между „***“ ООД и Е. У., 209,17 лева /двеста и девет лева и 17 стотинки/ - договорна лихва за периода от 12.06.2017г. до 12.02.2018г., 651,65 лева /шестстотин петдесет и един лева и 65 стотинки/ обезщетение за забава за периода от 12.06.2017г. до 30.10.2019г. законната лихва върху главницата 50,00 лева от подаване на заявлението в съда 31.10.2019г. до изплащане на задължението, както и присъдените разноски по делото в размер на 77,22 лева - държавна такса и юрисконсултско възнаграждение пропорционално на подлежащата на уважаване част от претендираните вземания, за които суми е издаден изпълнителен лист № 33/03.02.2020г. по ч.гр.д. № 505/2019г. по описа на РС Д., за събирането на които е образувано изпълнително дело № 121/2020г. по описа на ЧСИ ***, поради недействителността на договора за паричен заем.

В ИМ се твърди, че в срока по чл.414 ГПК ищцата не е подала възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Поради това на 03.02.2020г. РС Д. е разпоредил да се издаде изпълнителен лист за сумите в заповедта. Ищцата Е.

1

В. У. твърди, че не дължи част от сумите, за които е издаден изпълнителен лист № 33/03.02.2020г. по частно гражданско дело № 505/2019г. по описа на РС Д.. Твърди се, че Е. У. дължи на „А. ***” ЕАД, ЕИК *** само сумата от 1150,00 лева главница, представляваща разликата между чистата стойност на кредита, предоставен от праводателя на ответника по Договор за паричен заем № ***/12.05.2017г., сключен между „***“ ООД и Е. У. в размер на 1200,00 лева и направените от кредитополучателя плащания до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в размер на 50,00 лв. /в т. 11 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение се съдържа признание на факта, че до датата на подаването му кредитополучателката е извършила плащания в общ размер на 50,00 лева/.

Твърди се, че в производството по частно гражданско дело № 505/2019г. по описа на РС Д. не е разгледано наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и отражението им върху задължението на потребителя, за ищцата е налице правен интерес от установяване на недължимост на част от сумите, за които е издаден изпълнителен лист № 33/03.02.2020г. по ч. гр. дело № 505/2019г. по описа на РС Д., въз основа на който срещу нея е образувано изпълнително дело № 121/2020г. по описа на ЧСИ ***, рег. № *** КЧСИ.

Посочва се, че в практиката на СЕС – решение от 18.02.2016 г. по дело С49/14, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, се изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. СЕС изтъква също, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това е приел, че правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове, не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. С решението от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 СЕС е постановил, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на сезирания съд да провери служебно в производството по изпълнение на заповед за плащане неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец и потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка. С решението от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 е прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на сила на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение да провери неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя – след изтичането на срока за подаване на възражение – да се позове на 2 неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок. С решението от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 СЕС е доразвил тази своя практика, като е приел, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че национална юрисдикция не може служебно да провери евентуално неравноправния характер на договорни клаузи и да приложи произтичащите от това последици, когато упражнява контрол върху производство по принудително изпълнение, основано на решение, с което се постановява ползване със сила на пресъдено нещо заповед за плащане, ако тази правна уредба не предвижда такава проверка на стадия на издаване на заповедта за плащане, или когато такава проверка е предвидена едва на етапа на подаване на възражение срещу съответната заповед за плащане, ако съществува немалък риск засегнатият потребител да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било с оглед на разходите, до които едно съдебно производство би довело с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националната правна уредба не предвижда задължение за предоставяне на цялата необходима информация на този потребител, за да може той да определи обхвата на правата си.

Посочва се още, че в същия смисъл и в ново доразвитие на горната практика е и решението от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, с което СЕС е постановил следното: 1) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която поради преклузия не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, служебно или по искане на потребителя да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато такава проверка вече е била извършена от съда във фазата на заповедното производство, стига въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите, предмет на тази проверка, да е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определения срок на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на въпросните клаузи; и 2) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, да предприеме служебно действия по 3 събиране на доказателства, за да установи необходимите фактически и правни обстоятелства с цел да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато проверката, извършена от компетентния съд във фазата на заповедното производство, не отговаря на изискванията на принципа на ефективност, що се отнася до тази директива. В този смисъл Решение № 491 23.07.2024 г. по гр. дело № 1767 / 2023 г. ВКС, Определение № 1199 от 09.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1304/2023 г. II т.о. ВКС. Твърди се , че предвид посочената практика и на СЕС, и на ВКС по поставения въпрос, по въпроса за неравноправни клаузи в Договор за потребителски кредит № 2857485/22.12.2016г., между „***“ ООД като кредитор и Е. В. У. като потребител кредитополучател не се е формирала сила на присъдено нещо и съдът по настоящото дело следва да ги разгледа, за да осигури ефективно приложение на правото на ЕС и потребителската защита да бъде приложена.

Посочва се и конкретна практика на СЕС. Твърди се още, че съдът следи служебно за чл. 11 ЗПК и ако не се разгледа тези въпроси и не изложи мотиви в тях решението му в тази част не се ползва със сила на пресъдено нещо и съдът може да го преразгледа в последващо производство, каквото е настоящото. Посочва се, че в този смисъл се е произнесъл и Окръжен съд С. в Определение № 39/21.01.2025г., постановено по въззивно частно гражданско дело № 17/2025г. Твърди се, че отношенията на страните, произтичащи от горепосочения договор, попадат под правната регламентация на Закона за потребителския кредит, съобразно разпоредбата на чл. 9 от ЗПК, в която е дадена легална дефиниция на договора за потребителски кредит, Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.

7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Твърди се, че Договор за паричен заем № 2*** от 12.05.2017г. сключен между „***“ ООД и Е. У. е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК. Съгласно клаузите на сключения договор за заем, страните са се споразумели да обезпечат изпълнението на договора с поне две от посочените в договора обезпечения, а именно: издаването на запис на заповед от страна на заемателя, поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на множество условия посочени в договора, залог върху движима вещ, чиято пазарна стойност /оценена от лицензирани оценители/ надвишава два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включващо договорената главница и лихва, първа по ред ипотека, предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорната главница и лихва. Твърди се, че съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти 4 размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно Договор за паричен заем № *** от 12.05.2017г. на кредитополучателя е отпусната заемна сума в размер на 1200,00 лева, а договорната лихва е 209,17 лева. Подлежащата на връщане сума по договора обаче не е сбора от двете суми – 1409,17 лева, а потребителят дължи заплащане и на неустойка в размер на 1235,03 лева за неизпълнение на задължението си да осигури обезпечение на договора, посочено от заемодателя. Твърди се, че е допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото с договора на кредитополучателя е начислено задължение за заплащане на неустойка, чийто размер не е взет предвид при определяне на ГПР и ГЛП по договора. Считам, че така уговорената неустойка е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД. Клаузата е нищожна и на друго основание – чл.146 ал.1 от Закона за защита на потребителите във вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като чл.11 ал.1 във вр. чл.5 от договора е неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. твърди се, че в случая в договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя, но фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Твърди се, че сумата, формално наречена „неустойка” е всъщност скрита възнаградителна лихва.