Протокол № 44 от 21.01.2026, Районен съд - Смолян

ПРОТОКОЛ

№ 44 гр. Смолян, 21.01.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: * при участието на секретаря Р*

Сложи за разглеждане докладваното от * Гражданско дело № 20255440101198 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 13:00 часа се явиха:

Ищцата Е. У., редовно призован, не се явява За нея се явява процесуалният й представител адв. О., редовно упълномощена.

От името на ответника „*” *, редовно призован, не се явява представител.

По делото е постъпила молба от ответника чрез адв. *-САК, ведно с приложения, като се изразява становище да бъде даден ход на делото.

ПО ХОДА НА ДЕЛОТО

Адв. О. - Считам, че няма пречка да бъде даден ход на делото. Запозната съм с постъпилата молба-становище от процесуалния представител на ответника.

Съдът намира, че не са налице процесуални пречки за даване ход на делото и затова

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

Адв. О. - Поддържам иска така, както е предявен. Оспорвам писмения отговор.

На основание чл.146 от ГПК съдът

О П Р Е Д Е Л И:

1

ДОКЛАДВА се делото по реда на чл. 146 от ГПК

1. Обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения;

Делото е образувано по постъпила искова молба от Е. В. У., ЕГН **********, с адрес град Смолян, бул. “*, община Смолян, действаща чрез пълномощника си адв. М. О. - АК Смолян, в която се твърди че на 15.11.2019 година по частно гражданско дело № 505/2019 година по описа на Районен съд Девин в полза на ответника по настоящия иск - „*” *, ЕИК *, е издадена Заповед № 256 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с която съдът е разпоредил длъжникът Е. В. У., с ЕГН **********, от гр. Девин, общ.

Девин, обл. Смолян, у* да заплати на „*” *, ЕИК *: 1 200.00 лева /хиляда и двеста лева/ – главница за периода от 12.06.2017г. до 12.02.2018г. - падеж на последната погасителна вноска по договор за паричен заем № */12.05.2017г., 209.17 лева /двеста и девет лева и 17 стотинки/ - договорна лихва за периода от 12.06.2017г. до 12.02.2018г. – падеж на последна погасителна вноска;

651.65 лева /шестстотин петдесет и един лева и 65 стотинки/ - обезщетение за забава за периода от 12.06.2017г. до 30.10.2019г., ведно със законната лихва върху главницата 1 200.00 лева от подаване на заявлението в съда – 31.10.2019г. до изплащане на задължението и разноски по делото 65.92 лева /шестдесет и пет лева и 92 стотинки/ - държавна такса и 75.00 лева /седемдесет и пет лева/ - юрисконсултско възнаграждение. Посочени са обстоятелствата от които произтича вземането.

В ИМ се твърди, че в срока по чл.414 ГПК ищцата не е подала възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Поради това на 03.02.2020г. РС Девин е разпоредил да се издаде изпълнителен лист за сумите в заповедта. Ищцата Е. В. У. твърди, че не дължи част от сумите, за които е издаден изпълнителен лист № 33/03.02.2020г. по частно гражданско дело № 505/2019г. по описа на РС Девин.

Твърди се, че Е. У. дължи на „*” *, ЕИК * само сумата от 1150,00 лева главница, представляваща разликата между чистата стойност на кредита, предоставен от праводателя на ответника по Договор за паричен заем № */12.05.2017г., сключен между „*“ ООД и Е. У. в размер на 1200,00 лева и направените от кредитополучателя плащания до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в размер на 50,00 лв. /в т. 11 2 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение се съдържа признание на факта, че до датата на подаването му кредитополучателката е извършила плащания в общ размер на 50,00 лева/.

Твърди се, че в производството по частно гражданско дело № 505/2019г. по описа на РС Девин не е разгледано наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и отражението им върху задължението на потребителя, за ищцата е налице правен интерес от установяване на недължимост на част от сумите, за които е издаден изпълнителен лист № 33/03.02.2020г. по ч. гр. дело № 505/2019г. по описа на РС Девин, въз основа на който срещу нея е образувано изпълнително дело № 121/2020г. по описа на ЧСИ Соня Димитрова, рег. № 917 КЧСИ.

Посочва се, че в практиката на СЕС – решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, се изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. СЕС изтъква също, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това е приел, че правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове, не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. С решението от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 СЕС е постановил, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на сезирания съд да провери служебно в производството по изпълнение на заповед за плащане неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец и потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка. С решението от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 е прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на сила на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение да провери 3 неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя – след изтичането на срока за подаване на възражение – да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок. С решението от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 СЕС е доразвил тази своя практика, като е приел, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че национална юрисдикция не може служебно да провери евентуално неравноправния характер на договорни клаузи и да приложи произтичащите от това последици, когато упражнява контрол върху производство по принудително изпълнение, основано на решение, с което се постановява ползване със сила на пресъдено нещо заповед за плащане, ако тази правна уредба не предвижда такава проверка на стадия на издаване на заповедта за плащане, или когато такава проверка е предвидена едва на етапа на подаване на възражение срещу съответната заповед за плащане, ако съществува немалък риск засегнатият потребител да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било с оглед на разходите, до които едно съдебно производство би довело с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националната правна уредба не предвижда задължение за предоставяне на цялата необходима информация на този потребител, за да може той да определи обхвата на правата си.

Посочва се още, че в същия смисъл и в ново доразвитие на горната практика е и решението от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, с което СЕС е постановил следното: 1) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която поради преклузия не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, служебно или по искане на потребителя да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, 4 сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато такава проверка вече е била извършена от съда във фазата на заповедното производство, стига въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите, предмет на тази проверка, да е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определения срок на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на въпросните клаузи; и 2) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, да предприеме служебно действия по събиране на доказателства, за да установи необходимите фактически и правни обстоятелства с цел да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато проверката, извършена от компетентния съд във фазата на заповедното производство, не отговаря на изискванията на принципа на ефективност, що се отнася до тази директива. В този смисъл Решение № 491 23.07.2024 г. по гр. дело № 1767 / 2023 г. ВКС, Определение № 1199 от 09.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1304/2023 г. II т.о. ВКС.

Твърди се , че предвид посочената практика и на СЕС, и на ВКС по поставения въпрос, по въпроса за неравноправни клаузи в Договор за потребителски кредит № */22.12.2016г., между „*“ ООД като кредитор и Е. В.

У. като потребител кредитополучател не се е формирала сила на присъдено нещо и съдът по настоящото дело следва да ги разгледа, за да осигури ефективно приложение на правото на ЕС и потребителската защита да бъде приложена. Посочва се и конкретна практика на СЕС.

Твърди се още, че съдът следи служебно за чл. 11 ЗПК и ако не се разгледа тези въпроси и не изложи мотиви в тях решението му в тази част не се ползва със сила на пресъдено нещо и съдът може да го преразгледа в последващо производство, каквото е настоящото. Посочва се, че в този смисъл се е произнесъл и Окръжен съд Смолян в Определение № 39/21.01.2025г., постановено по въззивно частно гражданско дело № 17/2025г.

Твърди се, че отношенията на страните, произтичащи от горепосочения договор, попадат под правната регламентация на Закона за потребителския 5 кредит, съобразно разпоредбата на чл. 9 от ЗПК, в която е дадена легална дефиниция на договора за потребителски кредит, Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Твърди се, че Договор за паричен заем № 2* от 12.05.2017г. сключен между „*“ ООД и Е. У. е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК.

Съгласно клаузите на сключения договор за заем, страните са се споразумели да обезпечат изпълнението на договора с поне две от посочените в договора обезпечения, а именно: издаването на запис на заповед от страна на заемателя, поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на множество условия посочени в договора, залог върху движима вещ, чиято пазарна стойност /оценена от лицензирани оценители/ надвишава два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включващо договорената главница и лихва, първа по ред ипотека, предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорната главница и лихва. Твърди се, че съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно Договор за паричен заем № * от 12.05.2017г. на кредитополучателя е отпусната заемна сума в размер на 1200,00 лева, а договорната лихва е 209,17 лева. Подлежащата на връщане сума по договора обаче не е сбора от двете суми – 1409,17 лева, а потребителят дължи заплащане и на неустойка в размер на 1235,03 лева за неизпълнение на задължението си да осигури обезпечение на договора, посочено от заемодателя.