Решение № 1193 от 13.11.2024, Окръжен съд - Варна
- Съд
- Окръжен съд - Варна
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1612/2024
- Вид
- Решение № 1193
- Подписан
- 13.11.2024
- В сила
- 13.11.2024
- Състав
- Мила Йорданова Колева, Тони Кръстев, Десислава Георгиева Жекова
Други актове по делото
- Определение № 4025 от 19.09.2024 · Мила Йорданова Колева, Тони Кръстев, Десислава Георгиева Жекова
- Разпореждане № 5185 от 02.10.2024 · Тони Кръстев
- Разпореждане № 5236 от 04.10.2024 · Тони Кръстев
- Разпореждане № 5355 от 11.10.2024 · Тони Кръстев
- Разпореждане № 5356 от 11.10.2024 · Тони Кръстев
- Протокол № 1536 от 30.10.2024 · Мила Йорданова Колева, Тони Кръстев, Десислава Георгиева Жекова
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269, ал.1, изр. второ · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 1193 гр. Варна, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Мила Й. Колева
Членове:
Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Мая М. Петрова като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело № 20243100501612 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И. агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ против Решение № 1573/08.05.2024 г., постановено по гр. д. № 4399/2022 г. по описа на ВРС, в частта с която са отхвърлени предявените от ищеца против ответника „Странджата - Мечеви и Сие“ ЕООД, искове за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2,03 лв., представляваща разликата над присъдената сума от 220,50 лв. до претендираната сума от 222,53 лв., съставляваща неустойка по Договор за наем № Н-17 от 18.11.2019 г., начислена за периода от 23.07.2021 г. до 30.09.2021 г., на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. чл. 92 от ЗЗД; и 6 879,60 лв., представляваща разликата над присъдената сума от 1 171,80 лв. до претендираната сума от 8 051,40 лв., съставляваща неустойка по Договор за наем № Н-20/28.09.2020 г., начислена за периода от 23.07.2021 г. до 30.09.2021 г., на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД, които суми са предмет на издадена по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение на парично задължение № 6928 от 09.12.2021 г. по ч. гр. д. № 17573 по описа за 2021 г. на ВРС.
Въззивникът счита, че районният съд е изчислил неправилно размера на дължимата неустойка по всяко едно от наемните правоотношения. Поддържа и че противно на обжалваното решение, с Решение № 2875/07.08.2023 г., постановено по гр. д. № 4400/2022 г. по описа на ВРС, потвърдено с Решение № 11/08.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2215/2023 г. по описа на ВОС, на жалбоподателя са били присъдени дължимите по същите договори, макар за различен период, наемни вноски и неустойки в съответните претендирани размери.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна не е постъпил отговор на 1 въззивната жалба.
В открито съдебно заседание въззивникът моли за отмяна на първоинстанционното решение по изложените във въззивната жалба и в представена писмена защита съображения и за присъждане на разноски. Въззиваемата страна не изпраща представител и не изразява становище.
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирана страна при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл.
415, ал. 1, т. 1 от ГПК от И. Агенция „Военни Клубове и Военно-почивно дело“ – гр. София срещу „Странджата - Мечеви и СИЕ“ искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответното дружество дължи на ищеца: - 222.53 лева – неустойка по Договор за наем № Н-17 от 18.11.2019 г., начислена за периода от 23.07.2021 г. до 30.09.2021 г., за неплатена в срок наемна цена, дължима за периода от 20.02.2020 г. до м.05.2020 г., за която сума е издадена фактура № 3808008067/01.10.2021 г.; и - 8 051.40 лева – неустойка по Договор за наем № Н20/28.09.2020 г., начислена за периода от 23.07.2021 г. до 30.09.2021 г., за неплатена в срок наемна цена, дължима за периода от 28.10.2020 г. до м.04.2021 г., за която сума е издадена фактура № 3808008068/01.10.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 6928 от 09.12.2021 г. по ч. гр. д. № 17573 по описа за 2021 г. на РС-Варна.
Твърди се в исковата молба, че между страните са сключени два договора за наем, респективно от 18.11.2019 г. и от 28.09.2020 г., с които ищецът в качеството си на наемодател е предоставил на ответното дружество-наемател ползването на описаните в същите недвижими вещи срещу задължение на последния да заплаща съответната наемна цена, а именно: по договора от 18.11.2019 г. в размер на 396.00 лева без ДДС месечно с падеж до 15то число на месеца следващ месеца, за който се дължи наемната цена, и по договора от 28.09.2020 г. – 139.50 лева без ДДС месечно със същия падеж. Поддържа се, че ответникът не е изпълнил паричните си задължения да заплаща уговорените наемни вноски за периода от 20.02.2020 г. до м. 05.2020 г. по договора за наем от 18.11.2019 г. и за периода от 28.10.2020 г. до м.04.2021 г. по договора за наем от 28.09.2020 г., поради което наемодателят претендира дължимостта на процесните неустойки, чието заплащане било изрично уговорено между страните в договорите.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не оспорва сключването на договорите за наем от 18.11.2019 г. и от 28.09.2021 г. Оспорва дължимостта на претендираните неустойки, като твърди, че по договора от 18.11.2019 г. наемната цена се дължи само за периода от 01 юни до 15 септември на съответната година, като дължимият до момента наем е платен изцяло, а по договора за наем от 28.09.2020 г. наемът се дължи само за периода от 01 май до 30 септември на съответната година, като и по този договор дължимите наемни вноски до момента са заплатени изцяло. Прави възражение за нищожност на неустоечните клаузи и по двата договора поради противоречието им с добрите нрави, доколкото уговорените размери за неустойка са прекомерни и превишават трикратно евентуалното главно задължение.
ВРС е отхвърлил частично исковете като по първия иск е приел, че размерът на неустойката по договора за наем от 18.11.2019 г. възлиза на 220.50 лева, формирана на база дължимия наем за периода от 20.02.2020 г. до м.05.2020 г. вкл. в общ размер на 1 573,06 лева при неустойка по договора в размер на 0,2% за всеки ден забава, т.е. по 3.15 лева за всеки ден, или общо 220.50 лева за 70 дни забава. По втория иск е приел, че размерът на неустойката по договора за наем от 28.09.2020 г. възлиза на 1 171,80 лева съгласно чл. 26, ал.
2
2 от договора, доколкото процесният период на забава е 70 дни, т.е. повече от 30 календарни дни, което обуславя трикратния размер на месечната наемна цена - 3 х 167.40 лева с ДДС /месечна наемна цена/ = 502.20 лева неустойка за един месец просрочие + 502.20 лева неустойка за втори месец просрочие + 167.40 лева неустойка за просрочие от 10 дни в периода от 23.07.2021 г. до 30.09.2021 г.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.
Срещу заповедта за изпълнение е подадено писмено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Исковата молба е подадена в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. Заповедта за изпълнение е издадена по заявление, което не отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК, но съгласно разясненията дадени в т. 2б от ТР 4/2013 на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на чл.417 ГПК е допустимо основанието и предмета на вземането да се определят въз основа на документа по чл. 417 ГПК. В съответствие с даденото разрешение исковият съд правилно е определил основанието на иска съобразно посочените в представеното извлечение от сметка фактури и тяхното съдържание. Налице са положителните и липсват отрицателни процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на обжалваното решение, което обуславя неговата допустимост.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася в хипотезите на нарушение на императивна правна норма.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
В производството пред въззивната инстанция не се спори по установените от ВРС факти, поради което съдът на осн. чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази им част.
Между същите страни е постановено влязло в законна сила на 08.01.2024 г. решение № 2875 от 07.08.2023 г., постановено по гр. д. № 4400 по описа за 2022 г. на РС-Варна, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца 2615,46 главница, представляваща дължим наем за ползване на процесните обекти, както и на основание чл. 92 от ЗЗД сумата 4 473,51 лева – мораторна неустойка, начислена за периода от 28.10.2020 г. до 22.07.2021 г. по процесните два договора за наем. Прието е, че ответникът дължи наем от датата на подписване на приемо-предавателните протоколи, съответно по договор Н-17/18.11.2019 г. – неплатен наем за периода 20.02.2020 г. - 05.2021 г. вкл. в размер на 1589,46 лева с ДДС и по договор Н-20/28.09.2020 г. – неплатен наем за 7 месеца за периода 28.10.2020 г. - 08.05.2021 г. в размер на 1026.00 лева с ДДС, или общо по двата договора 2 615,46 лева. С оглед формираната сила на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение по въпросите за размера и дължимостта на наема и валидността на неустоечните клаузи в процесните договори, същите не могат да се пререшават в настоящото производство.
Видно от подадената от ищеца трета по ред уточняваща молба от 08.08.2022 г. в настоящото производство се претендира мораторна неустойка, която е начислена върху неплатени (забавени) наемни вноски по всеки от договорите за наем. Посочено е, че неустойките се претендират върху неплатен наем за периода 20.02.2020 г. – 31.05.2021 г. в размер на 1589,46 лева с ДДС по договор Н-17/18.11.2019 г. и неплатен наем за периода 28.10.2020 г. - 30.04.2021 г. в размер на 1026,00 лева с ДДС по договор Н-20/28.09.2020 г.
Неустойките се претендират като начислени за периода от 23.07.2021 г. до 30.09.2021 г.
3 съгласно посочените в представеното в заповедното производство извлечение от сметка фактури №№ 3808008067/01.10.2021 г. и 3808008068/01.10.2021 г.
В чл. 27 от договор за наем № Н-17 от 18.11.2019 г. е договорена неустойка за всеки ден закъснение в плащането на наемната цена или дължимите консумативи след определената дата в размер на 0,2% от дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от трикратния размер на месечния наем. За достигане на максимално определения от договора размер на неустойката е необходимо същата да бъде начислявана в продължение на 1500 дни (100 : 0,2 х 3). Падежът на първата неиздължена наемна вноска, върху която се начислява неустойка е 15.03.2020 г., следователно неустойката започва да се начислява на 16.03.2020 г. и продължава да се начислява и в процесния период от 23.07.2021 г. до 30.09.2021 г. върху всички неиздължени наемни вноски в общ размер на 1589,46 лева, съгласно влязлото в сила между страните съдебно решение по гр. д. № 4400/2022 г. на РСВарна, а не както е приел ВРС в размер на 1 573,06 лева. За 70 дни дължимата неустойка върху сумата от 1589,46 лева е в размер на 14 % или общо 222,52 лева, а не 220,50 лева, колкото е присъдил ВРС.
В договор Н-20/28.09.2020 г. също е уговорена неустоечна клауза, съгласно която за всеки ден закъснение в плащането на наемната цена или дължими консумативи след определената дата, наемателят дължи на наемодателя неустойка в размер на 10% за всеки ден забава, но не повече от трикратния размер на дължимия наем, когато забавата продължи до 30 календарни дни (чл. 26, ал. 1 от договора). В случай че забавата надхвърли 30 календарни дни, се начислява неустойка в трикратния размер на месечната наемна цена за всеки просрочен месец (чл. 26, ал. 2). Така уговорената неустоечна клауза в двете алинеи на чл. 26 тълкувана логически и систематично води до извод, че целта на втората алинея е да ограничи нарастването на неустойката до максимален размер равен на трикратния размер на месечния наем. Така при забава до 30 календарни дни ще се дължи неустойка по 10% на ден, а при надхвърляне на 30 дни забава начисляването на неустойката спира и тя остава в размер на три месечни наема.
Разпечатката съдържа 34 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1a65a857-c74d-4d0d-82d7-42d9d055ad41