Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5068 от 21.03.2024, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 19020/2022
Вид
Решение № 5068
Подписан
21.03.2024
Състав
НИКОЛАЙ ИЛИЕВ НИКОЛОВ

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 26, ал. 1 пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146 · Закон за защита на потребителите
  • чл.146, ал.1 · Закон за защита на потребителите

РЕШЕНИЕ

№ 5068 гр. София, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 52 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: НИКОЛАЙ ИЛ. НИКОЛОВ при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. Т.ОВА като разгледа докладваното от НИКОЛАЙ ИЛ. НИКОЛОВ Гражданско дело № 20221110119020 по описа за 2022 година

Предявен е иск по чл.422 от ГПК, във връзка с чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът С. А. К. твърди, че с ответника са в договорни отношения по сключен Договор № 503452120/27.08.2019 г. и Приложение №1 към него, уреждащо план „A1 ONE Unlimited“. Заявява, че за ползваните от него като потребител услуги е издаден Системен бон №4165000000028630/05.03.2020 г., в който е начислена с Документ

№552608377/02.03.2020 г. неустойка в размер на 2 лева, която е платена на ответника.

Поддържа, че клаузата на чл.22.1. от Общите условия, към които препраща чл.4.4. от Договор № 503452120/27.08.2019 г., предвиждаща потребителите да дължат обезщетение в размер на 2 лева за обработка на просрочени задължения е неравноправна, като същата съобразно чл.146, ал.1 ЗЗП е и нищожна. Претендира да се признае за установено, че ответника се е обогатил неоснователно за сумата 2 лева, представляваща начислена и платена неустойка на основание чл.22.1. от Общите условия, във връзка с чл.4.4. от Договор № 503452120/27.08.2019 г., както и да му се присъдят разноските.

Ответникът „...........“ ЕАД е получил препис на исковата молба и в срока по чл.131 ГПК е подал писмен отговор. Заявява, че процесната сума от 2 лева не е неустойка, а обезщетение за обработка на просрочени задължения. Твърди, че предпоставка за начисляване на неустойка е процесния договор да е прекратен/по някаква причина/, който в случая не е и е действащ. Поддържа, че обезщетението за просрочени задължения е първа стъпка във вътрешната процедура по събиране на просрочени вземания на ответника и същото се начислява веднъж (еднократно), докато неустойката за забавено плащане би се начислявала ежемесечно до заплащането на просроченото задължение. Заявява, че обезщетението обхваща разходите по администриране (дейности по събиране и уведомяване) на просрочени плащания, които са процент от годишните разходи на ответното дружество. Твърди, че обезщетението се начислява в срок от 15 дни след издаването на фактурата за съответното задължение. Поддържа, че обезщетението е за неточно (във времево отношение) изпълнение на договорните задължения, съгласно чл.79 1

ЗЗД. Твърди, че размера е всякога 2 лева, изчислен на база годишни разходи на дружеството и с цел процесуална икономия, като е утвърдено споразумение между „...........“ ЕАД и КРС.

Поддържа, че процесната сума от 2 лева не представлява неравноправна клауза и е дължима по валидно сключено договорно правоотношение между страните. Претендира разноски.

Софийски районен съд, след преценка на всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:

За да бъде уважен искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъдат налице следните материалноправни предпоставки: ищецът да е платил на ответника сумите, чието връщане претендира, и същите да са платени, без да е налице правно основание за извършеното плащане.

По делото се установи, че между страните съществува облигационно правоотношение по силата на Договор № 503452120/27.08.2019 г. и Приложение №1 към него, уреждащо план „A1 ONE Unlimited“, както и че ищеца е заплатилна ответника сумата от 2 лева, видно от приложения по делото Системен бон №4165000000028630/05.03.2020 г., в който е начислена с Документ №552608377/02.03.2020 г.

Спорният по делото въпрос е дали сумата от 2 лева е платена на валидно правно основание, съставляваща неустоечно задължение.

От представения Договор № 503452120/27.08.2019 г. за електронни съобщителни услуги и Общите условия/ОУ/ към него се установява, че страните са уговорили следното:

-в клаузата на чл. 3.2. от договора е предвидено, че се уреждат условията, валидни за всички услуги, ползвани от абоната, като всяка избрана услуга или пакет услуги , в това число срок на ползване, ценови условия, приложими ОУ и др., се описват в приложенията към договора, представляващи неразделна част от договора, както и интернет страницата на оператора;

- според договореното в чл. 4.4. от договора, за неуредените от договора условия се прилагат разпоредбите на приложенията и ОУ, неразделна част от договора, както и действащото българско законодателство. С подписването на договора, абонатът декларира, че е запознат и е съгласен с приложимите ОУ, с условията за продажба от разстояние, както и с действащия ценоразпис на оператора, относим към ползваните от абоната услуги;

- съгласно клаузата на чл. 5.8 от приложение № 1 към договора – всички останали услуги, които не са посочени в това приложение, се таксуват, съгласно действащия ценоразпис на „...........“ за съответната услуга, публикуван на посочена интернет страница.

По делото е представено Приложение №3 към Договор № 503452120-ценоразпис, от който се установява, че сумата от 2 лева се събира от крайни потребители и покрива направените от А1 разходи по администриране (дейности по събиране и уведомяване) на просрочени плащания. Сумата се формира на база разпределение на относими разходи за поддръжка и амортизация на система за таксуване, мрежови разходи и за персонал. Разходите се начисляват при забава на плащането, надхвърляща определения в ОУ за услугата минимален срок от 15 дни, след издаване на фактурата за съответното задължение.

Според Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело №1/2009 г. за да е валидна клаузата за неустойка тя съгласно чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД следва да не противоречи на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от 2 нейните функции- обезпечителна, обезщетителна, санкционна, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент.

Валидността на клаузата за неустойка при договори с потребители се изследва и при съобразяване на правилата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите и за същото съдът следи служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са посочени някои неравноправни клаузи. Законодателят е посочил и че клауза, която е индивидуално уговорена, дори и да е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, то същата не е нищожна, респ. останалите неравноправни клаузи, обаче, са нищожни съобразно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съдът приема, че в случая клаузата на чл. 22.1. от Общите условия не е индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146 от ЗЗП, като потребителят не е заявил че не желае съдът да провери валидността им, поради което и няма пречка съдът да се произнесе по нейната валидност, с оглед на неравноправността й. Тази клауза е част от общи условия и това е достатъчно при събраните по делото доказателства да се приеме, че не е индивидуално уговорена. Не се твърди и не се установява по делото потребителят да е имал възможност да влияе върху съдържанието й, а същевременно тя е част от общи условия. За да бъде една уговорка в договор неравноправна, тя трябва, от една страна, значително да злепоставя интереса на потребителя, като това злепоставяне следва да е резултат на недобросъвестното поведение на насрещната страна. В конкретния случай с клаузата на чл. 22.1. от ОУ е уговорено при забава на плащанията потребителят да дължи освен законната лихва за забава, разходи за събиране на задълженията, но и отделно разходи по администриране на просрочени плащания. Последните съгласно чл. 22.1., включват дейности по събиране и уведомяване, включващи разходи за поддръжка и амортизация на система за таксуване, мрежови разходи, за персонал. Така постигнатото съглашение установява, че освен законната лихва за забава потребителят дължи разходите по събиране на задълженията, които не са посочени в конкретен размер предварително, т.е. нямат характер на неустойка. Отделно при забава на плащанията се дължи и неустойката от 2 лева, която включва разходи за събиране на вземанията. Задълженията, вменени на потребителя са няколко, като те са за обезвреда на едни и същи вреди – разходите на доставчика по събиране на просрочените задължения, като в тях не се включват вредите от невъзможността да се получи в срок изпълнение на задължението. Така постигнато съглашение не обосновава извод, че уговорката за неустойка от 2 лева съответства на типичните функции на неустойката. Обезщетението за разходите по събиране на вземане изрично е посочено, че се дължат на самостоятелно основание отделно от неустойката от 2 лева. Това обосновава извод, че сумата от 2 лева не обезврежда тези вреди. Същевременно изрично е посочено в чл. 22 от ОУ, че тези 2 лева са за обезщетение на разходите по събиране и уведомяване за просрочените задължения. Не е установено обезщетението от 2 лева да е определено по конкретна формула, като има съглашение за същото, нито че тази формула да не включва разходите за събиране на задълженията. Още повече при тълкуване на волята на страните по договора и пояснителната част по чл. 22.1. от ОУ се обосновава извод, че в тези 2 лева са включени разходите по събиране на просрочените задължения. Клауза, която не сочи ясно как е формирано това обезщетение не може да обоснове извод добросъвестност на доставчика на услугите. Тази клауза създава значително неравновесие между страните по договора. Без значение е постигнатото Споразумение по административно дело №613/2019 г. по описа на АССО, тъй като същото не обвързва ищеца. За пълнота на изложението следва да се посочи, че разходите за поддръжка и амортизация на система за таксуване, мрежови разходи, за персонал, които са 3 посочени в чл. 22.1. от ОУ са присъщи разходи на дейността на доставчика, без значение дали има забава на плащанията на задълженията на потребителите. Не е установено по делото тези разходи да се увеличават при наличието на забавени плащания.

С оглед на гореизложеното предявения иск се явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен за цялостния размер. Като законна последица е и присъждането на законната лихва от датата на подаване на заявлението- 05.11.2021 г. до окончателното изплащане.

По разноските:

На основание чл.78, ал.1 ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 750 лева, съставляващи разноски в заповедното и исковото производства и представляваща държавна такса от 5 0 лева и адвокатски възнаграждения от 7 0 0 лева. В тази връзка възражението по чл.78, ал.5 ГПК на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца се явява основателно, тъй като същото не е съобразено с размерите, предвидени в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения(преди и след промените, обнародвани в ДВ-брой 88/04.11.2022 г.). Заявената от процесуалния представител на ищеца разлика от 140 лева(съответно 60 лева и 80 лева), представлява дължимия Данък добавена стойност/ДДС, но адвокат Н. не е представил доказателство да е регистриран по ЗДДС и тази разлика не следва да се присъжда.