Чл. 1
Ратифицира Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателноправни въпроси и Допълнителния протокол към нея, Конвенцията за трансфер на осъдени лица и Европейската конвенция за екстрадиция с двата допълнителни протокола към нея, подписани на 30 септември 1993 г. в Страсбург, със следните резерви и декларации:
г) декларация по чл. 11, изменен с чл. 3 от Втория допълнителен протокол към Конвенцията (обн., ДВ, бр. 94 от 2004 г., в сила от 1 септември 2004 г.): „В съответствие с чл. 11 от Конвенцията, изменен с чл. 3 от Втория допълнителен протокол към нея, Република България заявява, че исканията по този член и в съответствие с членове 13 и 14 от Втория допълнителен протокол към Конвенцията, подадени от европейски делегиран прокурор в държава – членка на Европейския съюз, се предават на органите, определени от Република България в направената декларация по чл. 15, ал. 8, буква „b“ от Конвенцията, така както е формулирана в чл. 4 от Втория допълнителен протокол към нея.“
(1-dup) По Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателноправни въпроси:
а) резерва по чл. 2: „Република България заявява, че ще отказва правна помощ в случаите, когато: деянието не съставлява престъпление по българския наказателен закон; деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия; наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност; след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта; спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение за прекратяване на делото.“;
б) декларация по чл. 5, т. 1: „Република България декларира, че запазва правото си да изпълнява молби за издирване и изземване на имущество, ако са налице условията по точки „а“ и „с“ на същия член.“;
в) декларация по чл. 7, т. 3: „Република България декларира, че призовката на обвиняем, намиращ се на нейна територия, трябва да се връчи на компетентните власти не по-късно от 50 дни преди датата, на която се призовава лицето.“;
г) резерва по чл. 13, т. 1: „Задължението за предоставяне на информация от съдебните регистри включва само информация по висящи наказателни производства, доколкото тя не съставлява държавна тайна по смисъла на българското законодателство.“;
д) декларация по чл. 15, т. 6: „Република България заявява, че молбите за правна помощ и съдебните поръчки трябва да се изпращат до Министерството на правосъдието.“;
е) декларация по чл. 16, т. 2: „Република България заявява, че ще изисква молбите и съпровождащите ги документи да се придружават от превод на един от официалните езици на Съвета на Европа.“;
ж) декларация по чл. 24: „Република България заявява, че счита за съдебни власти по смисъла на Конвенцията съдилищата, прокуратурата, както и Министерството на правосъдието.“;
з) по Допълнителния протокол към Конвенцията: Декларация по чл. 8, т. 2: „Република България заявява, че приема изпълнението на глава I от Допълнителния протокол само по отношение на деяния, които съставляват престъпления по българския наказателен закон.“
(2) По Конвенцията за трансфер на осъдени лица:
а) декларация по чл. 3, т. 3: „Република България заявява, че съгласно действащото законодателство ще прилага процедурата по чл. 9, т. 1, буква „а“ и чл. 10 от Конвенцията.“;
б) декларация по чл. 7, т. 1: „Република България заявява, че съгласието на лицето не може да се оттегля след вземане на решение за неговия трансфер от страна на компетентните органи.“;
в) декларация по чл. 17, т. 3: „Република България декларира, че ще изисква молбите за трансфер и съпровождащите ги документи да се придружават от превод на един от официалните езици на Съвета на Европа.“
(3) По Европейската конвенция за екстрадиция:
а) резерва по чл. 1: „Екстрадицията може да се откаже, ако лицето, обвинено в извършване на престъпление, ще бъде съдено от извършен съд в молещата държава или ако срещу него ще бъде приведена в изпълнение присъда, произнесена от такъв съд.“;
б) резерва по чл. 4: „Екстрадиция за военно престъпление, което съставлява престъпление и по общото наказателно право, може да се допуска само при условие, че екстрадираното лице няма да се съди от военен съд или за военно престъпление.“;
в) декларация по чл. 6, т. 1, буква „b“: „Република България заявява, че ще счита за гражданин по смисъла на Конвенцията всяко лице, което притежава българско гражданство към момента на вземане на решение за екстрадиция.“;
г) резерва по чл. 7: „Република България заявява правото си да откаже екстрадиция, ако молещата държава би отказала екстрадиция в подобни случаи съгласно чл. 7, т. 2.“;
д) резерва по чл. 12: „Република България заявява правото си да изисква от молещата държава представяне на доказателства за извършване на престъплението от лицето, за което се иска екстрадиция. Ако приеме, че предоставените доказателства са недостатъчни, може да откаже екстрадиране.“;
е) резерва по чл. 21: „Република България заявява, че ще разрешава транзит при същите условия, при които разрешава екстрадиция.“;
ж) декларация по чл. 23: „Република България заявява, че ще изисква всички документи, свързани с изпълнението на настоящата Конвенция, да се изпращат заедно с превод на един от официалните езици на Съвета на Европа.“;
з) по Втория допълнителен протокол към Конвенцията: Декларация по чл. 9, т. 2: „Република България декларира, че запазва правото си да не прилага глава I от Втория допълнителен протокол и да прилага глава II от Втория допълнителен протокол спрямо престъпления, свързани с данъците, таксите, митата и обмяната на валута, за които е предвидено наказание в българския Наказателен кодекс.“