Наредба № 39 от 29 декември 1998 г. за прилагането на чл. 20а, ал. 3 и § 19 от Закона за изпълнение на наказанията (наредба № 39 от 29 декември 1998 г. за прилагането на чл. 20а, ал. 3 и § 19 от)

Чл. 1

С тази наредба се определя добавката към трудовото възнаграждение на служителите от гражданската администрация в главното управление и в местата за лишаване от свобода.

Чл. 2

(1) Служителите от гражданската администрация по § 19, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията (ЗИН) получават като добавка за работа в местата за лишаване от свобода възнаграждението за званието, което им е било присвоено към влизането в сила на Закона за изменение и допълнение на ЗИН (ДВ, бр. 73 от 1998 г.).

(2) Размерът на добавката за работа в местата за лишаване от свобода на служителите по ал. 1 се увеличава до размера на възнаграждението за следващото по-горно звание след прослужване на сроковете, определени в Закона за Министерството на вътрешните работи.

Чл. 3

(1) Служителите от гражданската администрация по § 19, ал. 2 ЗИН, назначени на длъжности, които са били офицерски, получават добавка за работа в местата за лишаване от свобода, както следва:

1. I степен – 28 % от средната брутна работна заплата за военизирания състав на местата за лишаване от свобода;

2. II степен – 30 % от средната брутна работна заплата за военизирания състав на местата за лишаване от свобода;

3. III степен – 37 % от средната брутна работна заплата за военизирания състав на местата за лишаване от свобода;

4. IV степен – 39 % от средната брутна работна заплата за военизирания състав на местата за лишаване от свобода.

(2) Служителите от гражданската администрация по § 19, ал. 2 ЗИН, назначени на длъжности, които са били сержантски, получават добавки за работа в местата за лишаване от свобода, както следва:

1. I степен – 18 % от средната брутна работна заплата за военизирания състав на местата за лишаване от свобода;

2. II степен – 20 % от средната брутна работна заплата за военизирания състав на местата за лишаване от свобода;

3. III степен – 21 % от средната брутна работна заплата за военизирания състав на местата за лишаване от свобода.

Чл. 4

(1) Добавка от I степен по чл. 3, ал. 1 се определя на новоназначени служители с трудов стаж извън местата за лишаване от свобода до 7 години.

(2) Добавка от II степен по чл. 3, ал. 1 се определя на новоназначени служители с трудов стаж извън местата за лишаване от свобода над 7 г. или в местата за лишаване от свобода 5 г. при условията на ал. 1.

(3) Добавка от III степен се определя на новоназначени служители на ръководни длъжности с трудов стаж извън местата за лишаване от свобода над 10 г. или в местата за лишаване от свобода 7 г. с добавка от II степен.

(4) Добавка от IV степен се определя на ръководни служители от местата за лишаване от свобода, прослужили 7 г. на длъжности с добавка от III степен.

Чл. 5

(1) Добавка от I степен по чл. 3, ал. 2 се определя на новоназначени служители с трудов стаж извън местата за лишаване от свобода до 5 години.

(2) Добавка от II степен по чл. 3, ал. 2 се определя на новоназначени служители с трудов стаж извън местата за лишаване от свобода над 5 г. или в местата за лишаване от свобода 3 г. на длъжности с добавка от I степен.

(3) Добавка от III степен се определя на прослужилите 3 г. на длъжности с добавка от II степен.

Чл. 6

Служителите от административно-техническия и помощен персонал получават добавка за работа в местата за лишаване от свобода в размер 22 % от заплатата за длъжност.

Чл. 7

Пределната добавка за степен за различните длъжности се определя с щатните разписания на главното управление, затворите и поправителните домове.

Чл. 8

(1) Първоначалната добавка за работа в местата за лишаване от свобода се определя със заповедта за назначаване.

(2) Увеличението на добавките по чл. 2 и 3 става със заповед на началника на Главното управление на местата за лишаване от свобода.

(3) За изключителни постижения в работата или за проявен героизъм добавката може да бъде увеличена до 2 г. предсрочно от министъра на правосъдието и правната евроинтеграция.

Чл. 9

(1) Офицерите и сержантите получават като добавка за работа в местата за лишаване от свобода възнаграждението за званието, което им е присвоено.

(2) Офицерските и сержантските длъжности в местата за лишаване от свобода, както и пределните звания на служителите, които ги изпълняват, се определят с щатните разписания на главното управление, затворите и поправителните домове.

Чл. 10

(1) Нравствената, професионалната и психофизическата пригодност на служителите се оценява чрез атестиране.

(2) Атестирането се извършва най-малко веднъж на 5 години. Оценката се прави индивидуално, съобразно изискванията за съответните длъжности. Съставът на атестационните комисии се определя от началника на Главното управление на местата за лишаване от свобода.

(3) При отрицателна атестация със заповед на началника на Главното управление на местата за лишаване от свобода добавката за работа в местата за лишаване от свобода може да бъде намалена с една степен за срок една година, който не се счита за прослужено време за повишаване в по-горна степен.

Чл. 11

(1) Физическата и психологическата пригодност на кандидатите за служители по § 19, ал. 2 ЗИН се установява по реда, предвиден за офицерите и сержантите от местата за лишаване от свобода.

(2) Новоназначените преминават през курс за начална подготовка. Продължителността и тематиката на обучение се определят от началника на Главното управление на местата за лишаване от свобода.

(3) Служителите, които не са успели да положат теоретико-практически изпит след завършване на курса за начална подготовка, се уволняват поради негодност да изпълняват служебните си задължения.

Чл. 12

На служителите по § 19, ал. 2 ЗИН се издават служебни карти по установен образец.

§ 1

(1) Добавката за работа в местата за лишаване от свобода на служителите по § 19, ал. 2 ЗИН се начислява от датата на назначаването.

(2) Степента на добавката на служителите по § 19, ал. 2, назначени до влизането в сила на тази наредба, се определя със заповед на заместник-министър на правосъдието и правната евроинтеграция.

§ 2

Наредбата се издава на основание чл. 20а, ал. 3 и § 19 от Закона за изпълнение на наказанията (обн., ДВ, бр. 30 от 1969 г.; изм. и доп., бр. 34 от 1974 г., бр. 84 от 1977 г., бр. 36 от 1979 г., бр. 28 от 1982 г., бр. 27 и 89 от 1986 г., бр. 26 от 1988 г., бр. 21 от 1990 г., бр. 109 от 1993 г., бр. 50 от 1995 г., бр. 12 и 13 от 1997 г., бр. 73 и 153 от 1998 г.). ПРАВИЛА ЗА ТРАНСКРИПЦИЯ И ПРАВОПИС НА УНГАРСКИТЕ ГЕОГРАФСКИ ИМЕНА Чл. 99. При предаването на гласните в унгарските географски имена на български език се спазват следните правила: 1. кратката унгарска лабиална гласна а и дългата унгарска нелабиална гласна á се предават на български език с а независимо от артикулационната разлика помежду им; напр. (Zalavár – Залавар; Szatmár megye – окръг Сатмар; Hatvan – Хатван); изключенията са съгласно чл. 100 – 102; 2. дългата унгарска гласна é независимо от характеристиките ѝ – дължина и опозиция отвореност/затвореност – се предава на български език с е, както се предава и кратката гласна е; напр. (Székesfehérvár – Секешфехервар, Kecskemét – Кечкемет, Érd – Ерд); не се допуска транскрибирането на дългата гласна é със съчетанието ей; 3. дължината на гласните í, ó, ő, ú, ú, при които в унгарски език има разлика само в дължината на произнасяне, а не в начина на учленяване, също не се отразяват на български език; напр. (Nyíregyháza – Ниредхаза, Salgótarján – Шалготарян, Győr – Дьор, Abaújvár – Абауйвар, Gönyü – Гьоню); 4. двойни гласни се предават на български език само ако принадлежат към различни съставки на сложните географски имена; напр. (Bátaapáti – Батаапати, Zalaapáti – Залаапати, Felsőörs – Фелшьойорш); 5. кратките унгарски гласни ö и ü, както и техните дълги варианти ő и ú, се предават на български език, както следва: а) с йо и ю в началото на географското име или в средисловие и краесловие след гласна; напр. (Örvènyes – Йорвенеш, Alsòörs – Алшойорш, Üllés – Юлеш); б) с ьо и ю след съгласна в средисловие и краесловие; напр. (Dömös – Дьомьош, Püspökladány – Пюшпьокладан, Üllő – Юльо, Görcsöny – Гьорчьон), с изключение при комбинацията üly в оригиналното име, което на български език трябва да се предаде с уй – Тизазилу – Тисашуй; в) съгласно чл. 7, ал. 3 и след шушкавите съгласни се изписва ьо и ю; напр. (Csökmö – Чьокмьо, Söjtör – Шьойтьор, Sümeg – Шюмег). Чл. 100. При предаването на съгласните в унгарските географски имена на български език се спазват следните правила: 1. не се отразява дължината на съгласните с изключение на случаите, когато те се намират на морфемна граница в съставните географски имена; напр. (Lillafüred – Лилафюред, Hosszúhetény – Хосухетен, Boldogasszonyfa – Болдогасонфа, но: Nagygyónpuszta – Наддьонпуста, Szászszentlászló – Сассентласло, Jászszentandrás – Яссентандраш); 2. унгарските палатални съгласни, записвани с буквените съчетания gy, ny и ty, се отразяват на български език само пред а, о и и, както следва: а) gya (gyá), – с дя; напр. (Füzesgyarmat – Фюзешдярмат, Gyál – Дял); gyo (gyó), gyö, (győ); – с дьо; напр. (Gyód – Дьод, Győr – Дьор); gyu (gyú), gyü (gyü); – с дю; напр. (Gyula – Дюла, Gyürüs – Дюрюш); б) nya (nyá), – с ня; напр. (Nyalka – Нялка, Konyár – Коняр); nyo (nyó), nyö, (nyő); – с ньо; напр. (Nyomàr – Ньомар, Besnyo – Бешньо); nyu (nyú), nyü (nyú); – с ню; напр. (Nyúl – Нюл, Gönyu – Гьоню); в) tya (tyá), – с тя; (Bátya – Батя, Mátyásdomb – Матяшдомб); tyo (tyó), – с тьо; напр. (Berettyóújfalu – Беретьоуйфалу); tyu (tyú), – с тю; напр. (Mátyus – Матюш, Pattantyús – Патантюш); 3. в средисловие пред съгласна, пред е и і и в краесловие gy, ny и ty се предават като д, н и т; напр. (Kétegyháza – Кетедхаза, Kengyel – Кендел, Egregy – Егред, Bonyhád – Бонхад, Csány – Чан, Bezenye – Безене, Katymár – Катмар, Kéty – Кет); 4. стойността на графемата у в унгарските географски имена, когато у не е част от буквосъчетанията gy, ny, ty и ly, е и; напр. (Bánffyhunyad – Банфихуняд, Merczyfalva – Мерцифалва, Zichyújfalu – Зициуйфалу, Apáthyszikla – Апати сикла (скала); 5. съгласните с, һ, ѕ и z се произнасят и предават на български език съответно сц, х, ш и з; напр. (Cegléd – Цеглед, Hatvan – Хатван, Salgótarján – Шалготарян, Zirc – Зирц). Чл. 101. (1) Унгарската съгласна j (след гласна) се предава на български език с й; напр. (Abaújvár – Абауйвар, Buj – Буй). (2) При предаването на унгарските географски имена на български език съчетанията ja (já) се отразяват с я, на jo (jó, jő) – с ьо (след съгласна) и с йо (в началото на името и след гласна), на ju (jú, jú) – с ю. Съчетанието je (jé) се предава на български език с йе само в началото на географското име или в следисловие след гласна, докато съчетанието ji в оригиналното унгарско име се предава на български само с и. Напр. (Baja – Бая, Jászberény – Ясберен, Jobbágyi – Йобади, Hajós – Хайош, Sajó – Шайо, Hejőkürt – Хейокюрт, Jutas – Юташ, Olajütő – Олаютьо, Jéke – Йеке, Fejér – Фейер, но: Diósjenó – Диошеньо, Eperjes – Епереш, Novajidrány – Новайдран, Tokaji – Токай (съответно Tokaji-hegy – Токайска планина). Чл. 102. Буквените съчетания cs, ly, sz и zs в унгарските географски имена се предават на български език по следния начин: 1. буквеното съчетание cs се произнася и предава cy; напр. (Csolnok – Чолнок, Devecser – Девечер, Fancsal – Фанчал); 2. буквеното съчетание ly е идентично по произношение със съгласната j и се предава на български език съобразно чл. 101 с й, съответно с я, ьо, йо, ю; напр. (Csávoly – Чавой, Csolyospálos – Чойошпалош, Mártély – Мартей, Gombolyag – Гомбояг, Lyu batanya – Юбатаня, Nagy-Királyos – Над Кирайош, Illye – Ийе); 3. буквеното съчетание sz се произнася и предава със c; напр. (Szeged – Сегед, Tiszadada – Тисадада, Deszk – Деск); 4. буквеното съчетание zs се произнася и предава с ж; напр. (Zsennye – Жене, Nagykanizsa – Надканижа). Чл. 103. Ударението в унгарските географски имена пада винаги върху първата сричка. Чл. 104. Съгласно изискванията на чл. 12 и 13 сложните и съставните географски имена се предават слято или разделно в съответствие с оригиналния правопис, като при полуслято писане тиретата се запазват само в сложните названия, съставени от самостоятелни имена. Отделните самостойни думи в чуждите съставни географски имена се пишат с главна буква независимо от значението им в чуждия език. Напр. (Dunaújváros – Дунауйварош, Füzesgyarmat – Фюзешдярмат, Dobogó-kő – Добого-Кьо, Fehér-kő-lápa – Фехер-Кьо-Лапа, Fehér-Kőrös – Фехер-Кьорьош, но: Győr-Sopron – Дьор-Шопрон, Borsód-Abaúj-Zemplén – Боршод-Абауй-Земплен). Чл. 105. Номенклатурните географски термини, които са част от географското име, се транскрибират. Превеждат се само тези части, които са записани полуслято или отделно. Напр. (Dunaújváros – Дунауйварош, Somoskóújfalu – Шомошкьоуйфалу, Szent Mihály-hegy – планина Сент Михай, Köszegi hegység – Кьосегски планински масив, Mohácsi-sziget – Мохачкиостров, Szentendrei-sziget – остров Сент Ендре, Ferenc-csatorna – канал Ференц). Глава четири надесета ПРАВИЛА ЗА ТРАНСКРИПЦИЯ И ПРАВОПИС НА ГРЪЦКИТЕ ГЕОГРАФСКИ ИМЕНА Чл. 106. (1) Съгласно препоръките на Групата на експертите по стандартизация на географските имена към ООН относно предаването на тези имена от страните с нелатинска писменост гръцките географски имена в примерите се изписват на латиница в съответствие с приетата от ООН система за предаване на гръцките букви с латински. (2) Правилата от тази глава се отнасят и за гръцките географски имена в Кипър. Чл. 107. Гласните в гръцкия език се предават на български в съответствие с тяхното произношение, а именно: 1. гласната [a], в гръцкия език α (алфа), отбелязвана при транслитерацията на латиница с a, се транскрибира на български с a; напр. (Αγαλάς – Агалас, Καταρράκτης – Катаррάκтης); 2. гласната [e], изписвана на гръцки език с g (епсилон) или с буквеното съчетание αι (алфайота), в латински се транслитерира с буквата e или с буквеното съчетание ai, на български с буквата e; напр. (Ελικα – Елика, Αριδαια – Арида); 3. гласната [i], изписвана на гръцки език с буквите i (йота), η (ита), υ (ипсилон) и с буквените съчетания ει (епсилон-йота), οι (омикрон-йота), υι (ипсилон-йота) и ηυ (ита-ипсилон), е с графични латински съответствия i, i, y, ei, oi, yi и iy, а на български се предава с буквата и; напр. (Στυλιδα – Стилида, Μάνι – Мани, Κύθηρα – Кутіга – Китира, Ειδομένη – Еидомени – Идомени, Οιτυλον – Ойтулон – Итилон, Υδρα – Υдра – Идра); 4. гласната [o], изписвана на гръцки език с буквите o (омикрон) и oo (омега), на латински се изписва съответно с буквите o и o, а на български (и в двата случая) – с o; напр. (Γλάρος – Гларос, Πλωμάρι – Пломари, Ωροπός – Огорос – Оропос); 5. гласната [u], изписвана на гръцки език със съчетанието ou (омикрон-ипсилон), се представя с латинското буквено съчетание ou, а на български се изписва с графемата y; напр. (Λουτράκι – Лоутраки, Νάουσα – Naousa – Науса). Чл. 108. Двугласните, изписвани на гръцки език с áy (алфа и ипсилон) и с ey (епсилон и ипсилон), се изписват на латиница av и ev или af и ef, а на български език се предават, както следва: 1. пред звучни съгласни и пред гласни – съответно сав и ев; напр. (Ψευδάς – Pseydas – Псевдас, Κλαυδιά – Клавдіа – Клавдя); 2. пред беззвучни съгласни – съответно с аф и еф; напр. (Ναυτίλος – Naftilos – Нафтилос, Λέυκαρα – Лефкара). Чл. 109. (1) Дифтонгите в гръцките географски имена се предават по следния начин: 1. низходящи дифтонги, състоящи се от гласен звук и йот, имат следните съответствия на латински и български: a) [ai] – αι – ai – aй; напр. (Νεράιδα – Neraida – Нерайда); b) [ei] – ει – ei – eй; напр. (Βραχνέικα – Vraxneika – Врахнейка); v) [oi] – oi – oi – oй; напр. (Δοϊράνη – Doirani – Дойрани); r) [ui] – oui – oui – yй; 2. възходящи дифтонги, състоящи се от йот и гласна, имат следните буквени съответствия на латински и български: a) [ii] – ioi – ii – ii; напр. (Áγιοι Δέκα – Agioi Deka – Агии Дека); 6) [ie] – ιε – ie – ие; напр. (Αμμαδιές – Ammadies – Амадиес); в) [io] – ιο – io – йо, ьо; напр. (Ιωάννινα – Ioannina – Йоанина); ιο – io; напр. (Ανλιώτες – Avliotes – Авльотес); г) [iu] – ιου – iou – ю; напр. (Αναδιού – Anadiou – Анадю); д) [ia] – ια, ιά, νά – ia – я; напр. (Αστερούσια – Asterousia – Астеруся, Μαθιάτης – Mathiatis – Μатятис, Λεπτοκαρνά – Leptokarya – Лептокаря, Νίατα – Niata – Нята). (2) При предаване на дифтонгите в краесловие се взема предвид и гръцкото словообразуване, поради което и в българската транскрипция се налагат паралелните окончания -я/-йя и -ьо/-йо, в зависимост от ударението, което в гръцкия език задължително се пише навсякъде. Например: Σητεία – Sitia – Сития; Λαμία – Lamia – Ламия; Τροία – Troia – Троя; Αγία Ναπα – Agia Napa – Агия Напа; Λειβαδιά – Leivadia – Ливадя; Πλατανιά – Platania – Платаня; Ελεδιό – Eledio – Еледьо; Κιπουργείο – Kipourgeio – Кипургио. (3) Гръцките окончания -ιο(ν), -ιος се запазват в българския език. Напр. (Σίγριον – Sigrion – Сигрион, Αγρίνιο – Agrinio – Агринио, Αγιος Ευσθάτιος – Agios Efstathatios – Агиос Ефстатиос). (4) Типичните гръцки окончания -εα, -εο, -εος, се запазват в българския език, т.е. -еа, -ео, -еос. Напр. (Καλλιθέα – Kallithea – Калитеа, Νέο Ικόνιο – Neo Ikonio – Нео Иконио, Νέος Μαρμαράς – Neos Marmaras – Неос Мармарас). Чл. 110. Гръцките съгласни се предават в съответствие с тяхното произношение и според възможностите на съвременния български книжовен език, както следва: 1. съгласната [v], в гръцки език β (вита), латинско графично съответствие y, се предава на български cv; напр. (Εμβολος – Emvolos – Емволос, Μονεμβασία – Monemvasia – Μοнемвасия); 2. съгласната [γ], в гръцки език γ (гама), латинска графема g, се предава на български cr; напр. (Γέρι – Geri – Гери; Αγρα – Agra – Агра); 3. съгласната [δ], в гръцки език δ (делта), латинско транслитериране c d, се предава на български cd; напр. (Καρδάμυλα – Kardamyla – Кардамила, Δίστομο – Distomo – Дистомо); 4. съгласната [z], в гръцки език ζ (зита), с латинско графично съответствие z, се предава на български cz; напр. (Ζώγι – Zygi – Зиги, Πρέβεζα – Preveza – Превеза); 5. съгласната [θ], в гръцки език θ (тита), се предава на латиница c th, а българското съответствие e r; напр. (θάσος – Thasos – Тасос, Βαθό – Vathy – Вати); 6. съгласната [k], в гръцки език k (капа), се предава на латински c k, а на български – c k; напр. (Καβάλα – Kavala – Кавала, Μακρινίτσα – Makrinitsa – Макриница); 7. съгласната [l], в гръцки език λ (ламбда), има графично латинско съответствие l, а българското e l; напр. (Λούτσα – Loutsa – Луца, Βίλια – Vilia – Виля); 8. съгласната [m], в гръцки език μ (ми), има латинско графично съответствие m, а българското e m; напр. (Μέγαρα – Megara – Мегара, Βάμμος – Vammos – Вамос); 9. съгласната [n], в гръцки език ν (ни), се предава на латински c n, а на български – c n; напр. (Βελεστίνο – Velestino – Велестино, Νιγρίτα – Nigrita – Нигрита); 10. съгласната [ks], в гръцки език ξ (кси), латинска графема x, се предава на български c kc; напр. (Ξάνθη – Xanthi – Ксанти, Ξυλόκαστρο – Xylokastro – Ксилокастро); 11. съгласната [p], в гръцки език π (пи), с латинско графично съответствие p, се предава на български c p; напр. (Παλαμάς – Palamas – Паламас, Σκόπελος – Skopelos – Скопелос); 12. съгласната [r], в гръцки език ρ (ро), на латински има графично съответствие r, а на български – p; напр. (Ρόδος – Rodos – Родос, Καρπασία – Karpasia – Карпасия); 13. съгласната [s], в гръцки език σ (сигма) – в начало и средисловие, иς – само в краесловие, се предава на латински c s, а на български, както следва: a) пред звучни съгласни β, γ, δ-и пред λ, μ, ν, ρ се озвучава, което на български се предава със z; напр. (Ασγάτα – Asgata – Азгата); b) във всички останали случаи пишеме; напр. (Σάμος – Samos – Самос, Σκύρος – Skyros – Скирос, Σπάτα – Spata – Спата, Σούδα – Souda – Суда); 14. съгласната [t], в гръцки език τ (таф), има графични съответствия в латински t, а в български – t; напр. (Ταρσός – Tarsos – Тарсос, Στύρα – Styra – Стира); 15. съгласната [f], в гръцки език φ (фи), има латинско графично съответствие f, а българското e f; напр. (Φάρσαλα – Farsala – Фарсала, Σίφνος – Sifnos – Сифнос); 16. съгласната [x], в гръцки език χ (хи), се предава на латински c ch, а на български – c x; напр. (Χίος – Chios – Хиос, Χασιά – Chasia – Хася); 17. съгласната [ps], в гръцки език ψ (пси), има графично латинско съответствие bykvo-съчетанието ps, а на български език – bykvo-съчетанието пс; напр. (Ψαθούρα – Psathoura – Псатура). Чл. 111. Двойните съгласни в гръцките географски имена се предават на български език опростено – с една съгласна. В редки случаи се изписват и двете съгласни, когато имат смислоразличителна функция. Напр. (Κισσούσα – Kissousa – Кисуса). Чл. 112. Буквените съчетания в гръцките географски имена се предават съгласно следните правила: 1. съчетанието γκ (гама капа), изписано с латинските bykvigk, в начална позиция се предава на български cr; напр. (Γκιώνα – Gkiona – Гьона); 2. в средисловие съчетанията γγ (гама гама), γκ (гама капа) и γχ (гама хи), изписвани съответно с латинските букви ng, nk и nx, се предават на български език съответно с нг, г (много рядко нк) и с нх; напр. (Αγγελόνα – Angelona – Ангелона, Βραγκιάνα – Vragkiana – Врагяна, Ματαράγκα – Mataragka – Матарага, Σιγχάρι – Sinchari – Синхари); 3. съчетанието μπ (ми пи), изписвано с латинските букви mp, се предава на български език в зависимост от позицията си в думата: a) в начална позиция – с б; напр. (Μπράλος – Bralos – Бралос); б) в средисловие – с мб, мп или б според произнасянето му; напр. (Κάμπος – Kampos – Камбос, Ολυμπος – Olimpos – Олимп (гръцкият изговор е Олимбос), Βαρυμπούμπη – Varympompi – Варибоби); 4. съчетанието ντ (ни таф), изписвано с латинските букви nt, в начална позиция се предава на български език с д, а в средисловие – с нд или нт, в зависимост от произнасянето му; напр. (Αντίκυρα – Antikyra – Андикира, Μαντούδι (ov) – Mantoudi (on) – Мантуди (on)); 5. съчетанието τσ (таф сигма), изписвано с латинските букви ts, се предава на български език с ц; напр. (Τσέρι – Tseri – Цери); 6. съчетанието τζ (таф зита), изписвано с латинските букви tz, се предава на български език с дз; напр. (Τζένα – Tzena – Дзена). Чл. 113. Номенклатурните географски термини се предават в съответствие с изискванията на чл. 14. Напр. (Αιγάιοι νησοι – Aigaioi nisoi – Егейски острови, Μεγάλη Πρέσπα – Megali Prespa – Голямо Преспанско езеро, Κορινθιακός κόλπος – Korinthiakos kolpos – Коринтски залив). Чл. 114. Традиционните гръцки географски имена се предават на български език съгласно изискванията на чл. 15. Напр. (Ήπειρος (грц. Ипирос) – Епир, Πελοπόννησος (грц. Пелопонисос) – Пелопонес, Έδεσσα – (грц. Едеса) – Воден, θεσσαλονίκη (грц. Тесалоники) – Солун, Καστοριά (грц. Касторя) – Костур, Σέρρες (грц. Серес) – Сяр, Δεντροχώρι (грц. Дендрохори) – Дъмбени). Глава петнадесета ПРАВИЛА ЗА ТРАНСКРИПЦИЯ И ПРАВОПИС НА ИСЛАНДСКИТЕ ГЕОГРАФСКИ ИМЕНА Чл. 115. (1) При предаването на гласните в исландските географски имена не се взема под внимание тяхната дължина, т.е. дългите и кратките гласни се предават по един и същи начин. Напр. (Flatey – Флатей, Stranda – Странда, Hveragerði – Хверагерди, Hella – Хетла, Fitjá – Фитяу, Grenivik – Гренивик, Vogar – Вогар, Fontur – Фонтюр, Suðureyri – Сюдюрейри, Kollumúli – Котлюмули). (2) Гласните с ударение, които се изговарят различно от тези без ударение, се предават на български език в съответствие с произношението им, без да се отчита дължината им: a) гласната а се предава на български език с графемата а; напр. (Flatey – Флатей, Dala – Дала); гласната á [au] се транскрибира на български с буквосъчетанието ау; напр. (Árnes – Ауртнес, Kálfshammarsvik – Каулсхамарсвик); б) гласната e се предава на български език с е; гласната é се произнася в исландски като йотувано [je], но се предава на български се; напр. (Héraðsflói – Херадсфлоуи, Melrakkaslétta – Мелрахкаслехта); в) гласната i се предава на български език с графемата и; гласната í също се предава с и; това се дължи на факта, че в съвременния исландски език между i и í има само звукова разлика; напр. (Dalvík – Далвик (дълго и), Grímsstaðir – Гримсстадир (кратко и)); г) гласната o се предава на български език с о. Пр. Vogar – Вогар; гласната ó се предава с диграфа оу; напр. (Stórisandur – Стоурисандюр, Lónsvík – Лоунсвик); д) гласната u се предава на български език по следния начин: – с графемата ю, след l, n, m или в ударена сричка; напр. (Kollumuli – Котлюмули); – в останалите случаи, поради затъмняване на сричката, се предава су; напр. (Suður-Múla – Сюдур Мула); гласната ú се предава с у; напр. (Núpsstaðir – Нупсщадир); е) гласната ý се предава на български език с и; напр. (Starmýri – Стармири); ж) гласната ö се произнася и съответно се предава на български език с йо (в началото на имената и след гласна) и с ьо (след съгласна); напр. (Ögur – Йогур, Patreksfjörður – Патрексфьордур). Чл. 116. (1) Характерната за системата на исландските съгласни беззвучност се отбелязва при предаване на исландските имена на български език със съответния еквивалент на беззвучната съгласна. Например: съгласните b и d се произнасят като п и т, но се предават с б и д в началото на думата и под ударение. Напр. (Drangar – Драунгар). В исландския език има четири двойки затворени преградни звукове p – b; t – d; c – ξ; k – g, но те не се делят на звучни и беззвучни както в български, а на издиханни и неиздиханни. Поради тази причина по принцип графемен еквивалент на двойките преградни звукове в българския език са съответните беззвучни съгласни: p – b се предават на български с графемата п; t – d се предават с т; c – ξ се предават с х; k – g се предават с к. В повечето от тези случаи може да се приложи принципът на транслитерацията. Напр. (Borg – Борк/Борг, Gullfoss – Гютълфос, Skagaströnd – Скагастрьонд, Gullbringa – Гутълбринка). (2) Съгласната c се среща само в някои думи от чужд за исландския език произход. (3) Съгласната ð се предава на български език с д. Напр. (Breiðavík – Брейдавик, Reykjahlið – Рейкяхлид). (4) Съгласната f се предава на български език според положението ѝ в думата: 1. в началото, пред t или s и в краесловие – като ф; напр. (Fagurhólsmyri – Фагюрхоулсмири, Skaftafell – Скафтафетъл, Hofsóls – Хофсоус, Hof – Хоф); 2. между звучни съгласни и гласни – като в; напр. (Efrinúpur – Евринупюр, Grafarnes – Граварнес, Torfahnúkur – Торвахнукюр); 3. пред l и n, следвани от гласна, или когато са в краесловието – като п; напр. (Hafnir – Хапнир, Keflavík – Кеплавик); краесловното съчетание fn се транскрибира на български със съчетанието пън; напр. (Höfn – Хьопън). (5) За съгласната g има следните изключения: 1. произнася се и се предава съответно на български език главно като айи, ейи, ойи, уйи и ьойи, когато съгласната g се намира между гласни а, е, о, у и ö и i (в съчетанията agi, egi, ogi, ugi и ögi); напр. (Garðsskagi – Гардскайи, Egilsstaðir – Ейилсстадир); 2. съгласната g не се произнася, когато се намира пред а, i, j и u в крайна позиция; напр. (skyg – скоу (гора). (6) Съгласната h се произнася и предава на български език сх. Напр. (Herðubreið – Хердюбрейд, Torfahnúkur – Торвахнукюр, Hjalteyri – Хялтейри). При транскрипцията не се отразяват различните местни особености при произношението на съгласната h. (7) Полугласната j се произнася и предава на български език сй и в зависимост от позицията ѝ в думата се изписва сй пред гласна и с ь – след съгласна. Напр. (Jökuldalur – Йокулдалюр, Djúpavík – Дюпавик, Gjögur – Гьогюр). (8) Съгласната P се произнася с придихание и на български език се предава с графемата т. Напр. (Þór – Тоур, Þórshöfn – Тоурхьопън). Съгласните ð и P образуват двойка звучен и беззвучен звук. Поради това ð се предава с д, а P – с т. Чл. 117. (1) Двойните съгласни в исландския език имат особена функция, а именно: 1. определят преградните звукове като издиханни или неиздиханни; напр. kk се предава със съчетанието хк; напр. (Stykkishólmur – Стихкисхоулмюр); pp – със съчетанието хп; напр. (Krepputunga – Крехпютюнга); 2. определят наличието на преграден звук или неговото отсъствие; напр. ll се предава с тл, когато е пред гласна, и с тъл, когато е пред съгласна или в краесловие; напр. (Kollafjarðarnes – Котлафярдарнес, Gullbringu – Гютълбрингю, Mosfell – Мосфетъл). (2) В някои случаи двойните съгласни имат смислоразличителна роля; напр. nn се предава като тн, когато е елемент от окончанието (за м.р., ед.ч., им. падеж). Поради тази причина думата Steinn се чете Щейтън, а не Щейн, което вече е винителен падеж; думата hreinn – хрейтън (чист, м.р., ед.ч.), hrein – хрейн (чиста, ж.р., ед.ч.). От друга страна, когато двойното nn е в корена на думата, се предава на български език с едно н; напр. (Dalsmynni – Далсмини, Enni – Ени). Същото се отнася за двойното mm, ss. В случаите, когато двойното ss е резултат на окончание в родителен падеж, би следвало съответната сложна дума да се предава според произношението на отделните съставящи я думи; напр. (Bessastaðir – Бесащадир, Brettingsstaðir – Брехтингсщадир). Чл. 118. Характерните за исландския език диграфи се предават, като при транскрипцията им на български език не се отчита тяхната дължина: 1. æ предаваме на български с буквосъчетанието ай; напр. (дълго: Snæfell – Снайфетъл; кратко: Tvídægra – Твидайгра); 2. au – сйой, след съгласна – сьой; напр. (дълго: Saurbær – Сьойрбайр; кратко: Austur-Húnavatns – Йойстюр Хунаватънс); 3. ei – сей (дълго: Sveinagjá – Свейнагяу; кратко: Geithellar – Гейтхетлар); 4. ey – с ей (дълго: Melgraseyri – Мелграсейри; кратко: Flatey – Флатей). Чл. 119. Буквените съчетания в исландските географски имена се предават на български език в съответствие с тяхното произношение по следния начин: 1. kk, kl, kn – със съчетанията хк, хкл, хкн; напр. (Stykkishólmur – Стихкисхоулмюр, vakna – вахкна (събуждам се); 2. ll – с тл, когато е пред гласна, и с тъл – когато е пред съгласна или в краесловие; напр. (Kollafjarðarnes – Котлафярдарнес, Gullbringu – Гютълбрингю, Mosfell – Мосфетъл); 3. pp, pl, pn – със съчетанията хп, хпл, хпн; напр. (Krepputunga – Крехпютюнга, Vopnafjörður – Вохпнафьодюр); 4. rl, rn – със съчетанията ртл, ртн, когато са пред гласна, и с ртъл, ртън – в краесловие; напр. (Kerling – Кертлинг, Arnafjörður – Артнафьордюр, Vesturhorn – Вестюрхортън); 5. tt, tl, tn – със съчетанията хт, хтл, хтн, когато са пред гласна, и с еров придатък – пред съгласна и в краесловие; напр. (Melrakkasletta – Мелрахкаслехта, Apavatn – Апавахтън). Чл. 120. Ударението в исландския език по правило пада върху първата сричка. В сложни думи, каквито са повечето от географските имена, освен главното ударение на първата сричка съществува и второстепенно ударение, което пада върху първата сричка от втората съставка на думата. Напр. (Брехтингсщадир, Щафхолт, Хапнарфьордюр, Гютълфос, Тйнгветлир, Болюнгавйк). Чл. 121. Съгласно изискванията на чл. 12 и 13 сложните и съставните географски имена се предават на български език слято или разделно в съответствие с оригиналния им правопис. Между частите на съставните чужди географски имена не се пишат тирета. Тирета се пишат само в сложните названия, съставени от самостоятелни имена. Напр. (Eystri – Јокульа – Ейстри – Йокулсау). Самостойните думи в чуждите съставни географски имена на български език се пишат с главна буква. Пр. Suður-Múla – Сюдюр Мула, Vestur-Barðastrandar – Вестур Бардашрандар. Средисловните служебни думи се пишат с малка буква. Напр. (Jökulsá á Brú – Йокюлсау ау Бру). Чл. 122. Номенклатурните географски термини, когато са част от географското име, се транскрибират. Напр. (Vatnajökull – Вахтнайокутъл).“