Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 248 от 27.05.2026, Окръжен съд - Пазарджик

Съд
Окръжен съд - Пазарджик
Дело
Гражданско дело 130/2025
Вид
Решение № 248
Подписан
27.05.2026
Състав
Борислав Александров Илиев

Цитирани разпоредби

  • чл.127, ал.1, т.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 83, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.12 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл.13 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл.4, ал.1 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.4, ал.2 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 71, ал.1, т.1 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 71, ал.1, т.1 и т.2 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 15, ал.1, т.4 и т.6, пр.6 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл. 15, ал.1, т.4 и т.6, пр.6 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл. 10, ал. 4 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 2в · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 2в, ал. 1, т. 2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 7 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 37 · Закон за правната помощ
  • чл. 290 · Правилник за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл.291 и сл. · Правилник за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража

РЕШЕНИЕ

№ 248 гр. Пазарджик, 27.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Борислав Ал. Илиев при участието на секретаря Петрана Ив. Динева в присъствието на прокурора Стефан Г. Янев като разгледа докладваното от Борислав Ал. Илиев Гражданско дело № 20255200100130 по описа за 2025 година

Настоящето производство е образувано по искова молба подадена от Н. Н. А., ЕГН **********, с адрес: З. - гр. П., против Върховен касационен съд, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение в размер на 30 000 лева за причинените му неимуществени вреди от постановеното Решение №101/02.08.2021 г. на ВКС по гр. д. №1871/2020 г., ІІІ г. о., ведно със законната лихва от – 02.08.20251 г. датата на увреждането,до окончателното плащане на сумите, поради нарушение на правото на Европейския съюз, на основание чл. 2в от ЗОДОВ.

С исковата молба ищецът е направил искане за изискването на гр. д. № 4419/2016 г. на №СРС , в.гр.д.№ 2076/2019г. по описа на СГС и гр. д. № 1871/2020 г. на ВКС, както и за събиране на гласни доказателства за установяване на твърдяните неимуществени вреди - в първо открито съдебно заседание.

В обстоятелствената част на исковата молба се твърди следното:

В периода от 14.04.2014г. до 13.01.2016г. служители на Главна дирекция ..Изпълнение на наказанията" (ЕДИН) са прилагали административна практика, изразяваща се в забрана на ищеца (Н. Н. А.). който изтърпява ***** ******, да пренася със себе си при конвоиране извън З. гр. П. (по т.нар. ..делегация“ или за лечение) личните си разрешени вещи - радио апарат и телевизор.

Съгласно действащата нормативна уредба - Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), ****** имат изрично право да слушат радио и да гледат телевизия (чл. 87 от ЗИНЗС). Тсзи вещи са разрешени за притежание в местата за ********. Спорът касае ограничението на правото за пренасяне на тези вещи при временно напускане на *****а поради конвоиране. Отказът да се разреши пренасянето не е бил мотивиран с обективни причини, свързани със сигурността, конкретния режим или други изисквания, произтичащи от обективната необходимост при конвоиране на лице, изтърпяващо ******.

Лицата, спрямо които ищецът е бил дискриминиран, са други ******, намиращи се в 1 аналогична правна и фактическа ситуация, а именно:

Лица, изтърпяващи ****** и които са били конвоирани извън съответното пенитенциарно заведение по делегация или за лечение в същия период (14.04.2014г. - 13.01.2016г.). Забраната за пренасяне на разрешените вещи (радио/ТВ) е била прилагана избирателно към ищеца, докато на други ******, които са били в аналогично положение и подлежащи на същия национален правен режим (ЗИНЗС). но настанени в други пенитенциарни заведения (напр. з. гр. С. и др. под управлението на ГДИН), е било разрешено да пренасят своите технически вещи при конвоиране по сходни обстоятелства. Това поведение представлява дискриминация, тъй като, макар и прилагана от администрация та на З. П., тя се основава на мястото на задържане (З.П. спрямо други з.).

Ищецът твърди, че е бил третиран по-неблагоприятно в сравнение с лица, които са в съпоставимо правно положение (******, конвоирани).

След като първоначалната претенция на ищеца срещу административния акт е била отхвърлена на последна инстанция от ВКС, настъпва същинското нарушение, което е предмет на иска по ЗОДОВ.

Нарушението не е в самото административно действие на ГДИН, а в правните последици от Решение № 101 от 02.08.2021 г. на ВКС. Именно чрез този съдебен акт ВКС. в качеството си на съд от последна инстанция, неправилно е приложил антидискриминационното право на ЕС и ЕКПЧ. като е отказал да предостави ефективна защита и по този начин е легитимирал дискриминационната практика на пенитенциарната администрация.

Исковата претенция но чл. 2в ЗОДОВ е насочена към вредите, настъпили в резултат на този окончателен съдебен акт, който утвърждава неравноправното третиране и лишава ищеца от правно средство за защита.

Нарушените норми, които ВКС е бил длъжен да приложи правилно, са:Чл. 20 и Чл. 21 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС): Прогласяват равенство пред закона и забрана за всякаква дискриминация. Тези норми са приложими, тъй като при разглеждането на спора за дискриминация срещу административен акт (изпълнение на ЗИНЗС). ВКС е действал в обхвата на правото на Съюза, прилагайки национално законодателство, което има за цел да интегрира европейските стандарти за хуманно третиране и недискриминация на ******.

Чл. 14 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ): Забранява дискриминация при упражняване на гарантираните от Конвенцията права. В случая, нарушението на Чл. 14 се разглежда във връзка с чл. 8 от ЕКПЧ (право на зачитане на личния живот). Достъпът до средства за информация (радио и телевизия) е признат като основно право на ******, гарантиращо тяхната информираност и поддържане на връзка с обществото. Неравното третиране по отношение на зова право нарушава чл. 8. когато е комбинирано с дискриминационен критерий.

Съдебната практика на ЕСПЧ приемала, че статусът "****" е елемент от "друг статус" по смисъла на чл. 14 от ЕКПЧ. което позволява сравняване на различни категории ******.

Чл. 2 от ДЕС и чл. 10 от ДФЕС: Закрепва общия принцип на недискриминация, който задължава държавите членки и техните институции да гаран I праг равнопоставеността.

Съществената грешка на ВКС. представляваща нарушение на европейското право, се състояла в погрешното тълкуване и ограничаване на критериите за сравнение в контекста на антидискриминационната защита.

2

ВКС е приел, че за доказване на дискриминация в пенитенциарната система, сравнителните критерии следва да се ограничат само до лицата в едно и също пенитенциарно заведение.Това тълкуване е в пряко противоречие с: Принщипа па недискриминация (Чл. 21 ХОПЕС / Чл. 14 ЕКПЧ): Ако двама ****** са в съпоставимо правно положение (напр. ******) и подлежат на един и същ национален правен режим (ЗИНЗС), те трябва да бъдат сравнявани, независимо дали се намират в един или в различни з..

Ограничаването на сравнителния кръг обезсмисля забраната за дискриминация, тъй като позволява на централната администрация (ГДИП) да наложи неравнопоставено третиране между различните си поделения без обективна обосновка. С решението си ВКС е отказал да приложи реален стандарт за недискриминация.

Чрез това ограничително тълкуване. ВКС е пренебрегнал ясна и задължителна норма на правото на ЕС (принципа на недискриминация в неговия пълен обхват), което е от значение за упражняване правото на защита на ищеца.

Отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ за вреди, причинени от съд от последна инстанция, възниква само при изключителни случаи, когато нарушението на правото на ЕС е явно и достатъчно съществено. В конкретния случай е налице такова нарушение.

За да се определи дали нарушението е достатъчно сериозно, компетентния национален съд трябва да прецени дали ВКС явно и съществено е нарушил приложимото право. Факторите за оценка включват:

Яснота и прецизност на нарушената норма: Принципът на равенство и недискриминация е основен принцип на правото на ЕС и ЕКПЧ. Практиката на ЕСПЧ относно status prizoneris като "друг статус" по чл. 14 е трайна и ясна. Следователно, задължението на ВКС да тълкува националното право (ЗИНЗС) в светлината на тези принципи е недвусмислено.

Нарушение от Върховна юрисдикция: ВКС е съдът от последна инстанция. Вредите от решение на върховна юрисдикция са с по-голяма тежест, тъй като решенията на ВКС създават задължителна практика и имат дълготраен ефект върху правната сигурност.

Нарушението е явно и съществено. тъй като ВКС е наложил тълкуване, което е обективно незащитимо, защото необосновано ограничава обхвата на сравнение на лица в аналогично правно положение, подкопавайки принципа на недискриминация.

Легитимира административен произвол, свързан с ограничаване на основни права на ****** (достъп до информация, чл. 8 ЕКПЧ). което задълбочава усещането за несигурност и унижение.

Принципът, че сравнението на ****** в аналогично правно положение (но един и същ ЗИНЗС) не може да бъде ограничено до рамките на едно заведение, е ясен в практиката на ECI14 и общото право на ЕС.

Ограничителното тълкуване на ВКС (само един *****) е обективно несъстоятелно и води до обезсмисляне на антидискриминационната защита.

Нарушението е съществено, тъй като е налице явна грешка в тълкуването на основен правен принцип.

Нарушението е очевидно и съществено по смисъла на практиката на Съда на ЕС решения С-224/01 Kobler. С-173/03 Traghetti del Mediterraneo, С-160/14 Ferreira da Silva e Brito и 0429/09 Fu0 (Fuss). В тях Съдът постановява. че държавата отговаря, когато еъд на последна инстанция 3 постанови решение в явно противоречие е установена и предвидима практика на Съда на ЕС. Както и в делото I up. тук ВКС не е съобразил задължителната съдебна практика на Съда на ЕС О1 носно задължението за ефективна зашита срещу дискриминация. Съдът е следвало да тълкува националното право в съответствие с чл. 21 XOIIEC, но е отказал, ограничавайки сравнителния анализ само до лицата в един *****, с което е изопачил смисъла на принципа на равенството.

Нарушените права са: право на равенство и недискриминация - чл. 14 ЕКНЧ. чл. 20-21 ХОПЕС; Право на човешко достойнство - чл. 1 ХОПЕС; Право на ефективна съдебна зашита чл. 47 ХОПЕС; Принципи на правовата държава и лоялното прилагане на правото на ЕС - чл. 2 и чл. 4. ал.

3 ДЕС.

Причинно-следствената връзка в настоящия случай се изразявала във факта, че неправилното прилагане на правото на ЕС от ВКС с Решение № 101/02.08.2021 г. е пряката причина за неимуществените вреди, претърпени от ищеца. ВКС. чрез своето решение, е създал юридически утвърдена ситуация на неравно третиране, като е отказал да признае дискриминацията и да предостави обезщетение за периода 2014-2016г. Това решение директно лишава ищеца от ефективна правна защита (Чл. 13 ЕКНЧ, Чл. 47 ХОПЕС) и легитимира политиката на пенитенциарната администрация, която допуска по- неблагоприятен режим в З. П.. Вследствие на този окончателен отказ за защита. ищецът е претърпял допълнителни и утежнени неимуществени вреди, които надхвърлят първоначалните страдания от административния акт. Настъпването на тези вреди е пряка и непосредствена последица от правните последици на решението на ВКС. като датата на увреждането следва да се счита 02.08.2021 I . (датата на постановяване на окончателното решение).

Претърпените неимуществени вреди са в резултат на факта, че последната съдебна инстанция е отказала да приложи основен принцип на европейското право се изразяват в психически страдания и унижение: Трайно чувство за произвол и понижен статус, произтичащо от осъзнаването, че съдебната система не осигурява равно третиране но отношение на основни права (достъп до информация/културен живот), гарантирани от ЗИНЗС и европейските стандарти. Това неравно третиране, легитимирано от съда, задълбочава изолацията на ищеца и може да достигне прага на унизително отношение (Чл. 3 ЕКПЧ).Стрес и Физически Отражения: Емоционалният дискомфорт, предизвикан от правната безпомощност и несправедливото отношение, води до физически симптоми като главоболие. безсъние и нервност.

В заключение причинно-следствената връзка се изразява в това, че неправилното прилагане на правото на Европейския съюз от Върховния касационен съд. в противоречие е установената практика на СЕС и задълженията по чл. 4. § 3 ДЕС. е довело до окончателно утвърждаване на дискриминационно третиране спрямо ищеца.

Това решение на последната съдебна инстанция е пряката причина и непосредственият източник на претърпените от ищеца неимуществени вреди - чувство на унижение, безпомощност, изолация и психически страдания, тъй като чрез него е отказана ефективна защита срещу нарушението на основните му права по правото на ЕС.

Вместо да извърши реална и пълна проверка дали спрямо ищеца е налице различно третиране при сходни обстоятелства и да осигури ефективна защита срещу дискриминацията. ВКС е ограничил анализа единствено до условията в един *****, е което е изкривил принципа на равенство и е отказал да приложи Хартата и правото на ЕС.