Определение № 1925 от 05.06.2024, Районен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1925 гр. Перник, 05.06.2024 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диана Мл. Матеева като разгледа докладваното от Диана Мл. Матеева Гражданско дело № 20231720104315 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.

С решение№ 278 от 28.03.2024г., постановено по настоящото дело, предявените от ищцата искове са уважени срещу двамата ответници – Кредисимо ЕАД и АЙ ТРЪСТ ЕООД, като в полза на осъществилия безплатна правна помощ процесуален представител на ищеца – адв. М. е присъдено адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. в размер на 752.26 лева които следва да се платят от Кредисимо ЕАД, както и сумата 687.24лв. които следва да се платят от Ай ТРЪСТ ЕООД С молба рег. № 9450 от 29.04.2024г. от Кредисимо ЕАД по реда на чл.248 ГПК се иска изменяне на решението в тази част –до размер 150лв.адв.възнаграждение което било справедливо с оглед характера на делото.

С молба рег. № 9453 от 29.04.2024г. от АЙ ТРЪСТ ЕООД по реда на чл.248 ГПК се иска изменяне на решението в тази част –до размер 150лв.адв.възнаграждение което било справедливо с оглед характера на делото.

С двете молби се цитира решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 по дело С-438 / 22 по преюдициално запитване от СРС и Определение № 500015 от 16.02.2024г. по т.д.№ 1908 / 2022г.

Извършена е процедурата по чл. 248, ал. 2 ГПК, като насрещната страна е депозирала становище приемайки молбата за неоснователна. Намира също, че така присъдените в полза на адв. М. разноски са адекватни и не се явяват прекомерни, с оглед броя предявени искове, депозираният отговор на Насрещния иск, , проведените 2 о.з., и депозираната писмена защита

Намира за неприложимо Решение на СЕС по дело С-438/22 Съдът намира молбите за процесуално допустими, а разгледани по същество за неоснователна, по следните съображения:

Производството е било образувано по :

4 броя установителни искове срещу двама ответници - с правно основание чл.

26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД за прогласяване за нищожност на клаузи от Договора, 1 както и

6 броя евентуални искове срещу двама ответници

Ответниците са депозирали отговори и са оспорили изцяло исковете Първият ответник е предявил Насрещен иск

В решението по делото са изложени ясни мотиви защо съдът определя разноски в полза на адв. М. в посочения размер за първия и за втория ответник, които е ненужно да бъдат повтаряни.

Становището на този състав остава непроменено. Преценявайки, сложността на делото – предявени искове за нищожност на клаузи от договор за кредит, с оглед броя предявени искове, депозираният отговор на Насрещния иск, , проведените 2 о.з., и депозираната писмена защита- то е видно, че е налице определена правна и фактическа сложност.

Съобразено е също, че исковете не са признати от ответниците,а напротив-от първия ответник е предявен насрещен иск

По съдебната практика:

В Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС е направена съпоставка между заплащането на адвокатския труд (еднакъв по обем), но различен по „стойност“ ако материално затруднена страна полза адвокат с договор по чл. 38 ЗА или такъв, за допусната правна помощ по ЗПП. Установява се, че в двете хипотези е налице значително в по-нисък размер на възнаграждение по ЗПП от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа. ВКС е достигнал до изводи, които този съд възприема напълно, като един от тях “…че е налице непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност. Несъответствието се изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на безплатно процесуално представителство за материално затруднени лица по ЗА (без преценка от съда на икономическото им състояние), като въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет от съсловната организация на адвокатите и е обвързващ за съда.

В случая присъдените адв.възнаграждения не се явяват по-високи или прекомерни

Решенията на СЕС дават задължително тълкуване на съществуващото право. За тях не важат правилата на ЗНА по отношение на действието на правните норми във времето, поради което е без правно значение, кога се сключен договора за правна помощ. Приложимото право е било налице и към датата на договора, но е било противоречиво разбирано и тълкувано.

Съдът е събрал такса за съответния брой искове, защото страната е поддържала, че предявява толкова, като държавната такса е внесена преди депозиране на исковата молба. Избраният път за защита обвързва съда и той следва да се произнесе, както е сторено.

Ответникът е внесъл д.такса по насрещния иск, като го поддържа, а не го признава

Поради това съдът присъжда разноски за съответния брой искове и за защитата по насрещния иск,поради което размерът се явява адекватен и в 2 никакъв случай не е прекомерен

Решението на СЕС не намира приложение по отношение Договори за безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗА.

Това е заложено още с преюдициалното запитване, тъй като делото пред СЕС е образувано във връзка с предоставена безплатна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

В точка 61 от решението на СЕС по дело С-438/22 е записано следното:

„С оглед на всички изложени по-горе съображения на десетия въпрос следва да се отговори, че член 101, параграф 2 ДФ ЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101. параграф 1ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги“.

В случая забраната по член 101, параграф 1 ДФ КС се отнася до ,,съгласувани практики, които биха могли да засегнат търговията между държавите-членки и които имат за своя цел ши резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията“.

В този смисъл по дефиниция конкуренцията се явява основният механизъм на пазарната икономика, който стимулира предприятията да предлагат своите стоки и услуги на потребителите при възможно найблагоприятни условия.

В случая акцентът на решението на СЕС по дело С-438/22 е, че начинът на формиране на хонорарите в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което било забранено от член 101. параграф 1 ДФЕС, т.е. НАРУШАВАТ СЕ ПРАВАТА НА ПОТРЕБИТЕЛЯ, тъй като няма достъп до качествена и евтина адвокатска услуга.

По настоящото дело обаче ПРЕДСТАВЛЯВАНОТО ОТ АДВОКАТА ФИЗИЧЕСКО ЛИЦЕ НЕ БИ СЛЕДВАЛО ДА СЕ ТРЕТИРА КАТО

ПОТРЕБИТЕЛ и не притежава такова качество, защото потребителят на една услуга по дефиниция ползва услугата безплатно

По смисъла на пар. 13 г. 1 ДР ЗЗП:

“Потребител” е всяко физическо лице, което ПРИДОБИВА стоки или 3 ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. С други думи, за да бъде едно физичечско лице третирано като потребител, то задължителна предпоставка е това физическо лице да е заплатило за ползването на респективната услуга (т.е., да е „придобило“ услугата).

В конкретния случай услугата въобще не е „придобита“ от физическото лице, а е безвъзмездно предоставена.

Отделно от това, договорът за предоставяне на безплатна правна помощ НЕ Е ПОТРЕБИТЕЛСКИ ДОГОВОР.

За да се дефинира един договор като „потребителски“ нужно е една от страните да е потребител, а другата да е търговец.

Нито ищецът в настоящото производство е потребител, нито адвокатът му има качеството на търговец (всички видове търговци са изчерпателно посочени в Търговския закон - и адвокатът не фигурира като изрично посочен там).

Също така. що се касае до изложените от СЕС аргументи за нарушаване на конкуренцията, адвокатът не се конкурира с други адвокати относно предоставяне на безплатна правна помощ.

Правните изводи на СЕС са неотносими при определяне на адвокатския хонорар в конкретния случай.

Абсурдно е да се приеме, че по отношение на безвъзмездната правна помощ е въобще възможна конкуренция.

Това би било равнозначно па абсурдната хипотеза, в която напр. дарители да се конкурират кой да направи дарение.

Цитираното решение на СЕС по дело С-438/22 се отнася за договори за правна защита и съдействие, при които хонорара се дължи авансово и възмездно, т.е. само в този случай (при наличие на възмезден договор за правна помощ) би могло да се говори за нарушаване на конкуренцията, защото потребителят следва да заплати цена. която е формирана в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В решението на СЕС по дело С-438/22 се сочи следното:

„ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба... “.

В случая националният съд няма право да откаже на приложи Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения до колкото конкуренцията не е нарушена при условията на договор за безплатна правна защита и съдействие, сключен на основание чл.

38, ал. 1, т.З , пр. 2 от Закона за адвокатурата.

4

По въпроса за ПРАВНИЯТ ОБИЧАЙ ПРИ АДВ. ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ:

Дори да се приеме, че регулацията относно адвокатските възнаграждения в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения е дерогирана в частта относно минималните размери чрез цитираното по - горе решение на СЕС, то в правното пространство се получава т. нар. „правен вакуум“.

Ноторно известно е, че липсата на правни норми за определен тип обществени отношения не означава непременно липсата на регулация.

Напротив, в този случай приложение намира друг източник на правото, а именно правният обичай, който представлява недържавен нормативен източник на правото.

Приложимостта на правния обичай е уредена чл. 5 от ГПК:

,, При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, ОБИЧАЯ и морала “.

Като предпоставка за неговото нормативно действие, обичаят, освен че трябва да бъде посочен от страната, която се позовава на него, следва и да бъде доказан, т.е. да бъде установен обективно (в този смисъл проф. дюн. И.

Русчев, „Нормативните актове - източник на частното право“, изд.

„Албатрос“, С.. 2008г., стр. 18).

В правната доктрина се приема, че съгласно чл. 5 от ГПК до правния обичай като субсидиарен източник на правото се достига, когато не могат да намерят приложение аналогията на закона и общоприетите методи за преодоляване на празноти в правото