Определение № 484 от 20.08.2024, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 484 гр. Пазарджик, 20.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в закрито заседание на двадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Борислав Ал. Илиев като разгледа докладваното от Борислав Ал. Илиев Гражданско дело № 20245200100074 по описа за 2024 година

Производството е по чл.140 от ГПК.

Образувано е по повод подадена първоначална искова молба от Н. Н. А.-понастоящем в затвора гр.П. против , против Прокуратурата на Република България, гр.София, бул. „Витоша“ № 2 по реда на чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ във вр. с чл.4,пар.3 от ДЕС , с искане за присъждане на обезщетение в размер на 50 000 лв., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 30.01.2024г.. - за причинените на ищеца неимуществени вреди от незаконосъобразни действия/бездействия на ПРокуратурата на РБ –отказ да образува досъдебно производство по депозирана жалба от ищеза за престъплание по чл.290,ал.1 от НК до 27.09.2023г. ,датата на Постановлението на ВКП,което окончателно и не подлежи на обжалване. След оставяне без движение на и.м. с молба вх.№3934/24.04.2024г. назначения за особен представител на ищеца адв.Т.Ж. от ПАК е заявила,че Подадена е ИМ от 30.01.2024г., с поставен вх. № 1043 от 30.01.2024г., с която ищецът лично е поддържал, че осъдителната му присъдата на по НОХД № 112/2009г. почива на лъжливи показания А. С. С. и съдебният състав е взел в предвид именно показанията на разпитания свидетел, формирал е вътрешно убеждение, че именно ищеца Н. Н. А. е осъществил престъпното деяние умъртвяване на пострадалия, с оръжие и боеприпаси, които е получил от св. С. Ищецът поддържа, че осъдителната присъда почива само на самопризнанието на св. С. който е лъжесвидетелствал.

Изложени са факти, че на 13.06.2011г. пред РП - Хасково ищецът Н. А.е депозирал жалба с в х . №2 1576/2011г., с изложени твърдения, че св. А. С. е лъжесвидетелствал и е осъществил престъпния състав на чл. 290, ал. 1 от НК. Касае се престъпление от общ характер, с непосредствен обект на засягане обществените отношения, установяващи правото на справедлИ.ст при правосъдието. Изложени са факти, че РП Хасково не предприема активни действия по установяване фактите и обстоятелствата, изложени в жалбата на Н. А., а на твърдението му е погледното формално, което се приравняване на едно бездействие. С настоящата молба, се поддържа, че е изпълнен фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, изразяващо се в бездействие от страна на Прокуратурата на РБ да се предприемат активни действия и действия по разследването във връзка с депозираните жалби. Ищецът поддържа, че е обжалвал съгл. разпоредбите на чл. 200 от НПК /към днешна дата/ Постановлението на Районна 1 прокуратура - Хасково от 14.06.2011г., с което е отказано да се образува досъдебно производство пред по- горе стоящата прокуратура - ОП - Хасково. Но резултат не е по-различен и производство от общ характер по отношение на св. С. не е образувано. Депозирал е жалби както до АП Пловдив, посочени в ИМ на ищеца, така и до ВКП. Като ВКП потвърждава с Постановление от 27.09.2023г. отказът да се образува досъдебно производство. Ищецът поддържа, че е направил и искане за възобновяване на производството, съгл. чл. 422, ал. 1, т. 1 от НПК - някои от доказателствата, на които се основава присъдата се окажат неистински, като е твърдял, че св. С. е лъжесвидетелствал. Депозирал е жалби в РП Кърджали с вх. № 165/2011г., сочил е други свидетели, които да бъдат разпитани, изложил е факти, касателно и субективната страна на престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК, но досъдебното производство не е образувано, а преписката е прекратена. Обжалвал е пред прокурор от по-горестояща прокуратура ОП - Кърджали, АП Пловдив, ВКП, но бездействието на органите на прокуратурата е налице. Ищецът поддържа, че именно бездействието на органите на Прокуратурата и настоящ ответник на по ИМ, както липсата на достъп до съд и правосъдие му нарушават правата, твърди, че са нарушени множество материално правни разпоредби на европейското законодателство вкл. и чл. 47, чл. 53 и чл. 54 от ХОПЕС, както и чл. 6, чл. 13 и чл. 17 от ЕКЗПЧ. Безспорна е практиката на Европейския съд по правата на човека в тази насока вкл. и по делото Golder срещу Обединеното кралство, жалба № 4451/70, А.18, с постановено Решение от 21 февруари 1975 г., в което е разгледан достъпът до съд и невъзможността да се ограничи по същество правото на справедлив съдебен процес, да се гарантира право на достъп на съд за всяко едно лице, което желае да предяви иск и защити своите право, разписани по закон. В цитираното съдебно решение, се приема, че правото на достъп до съд съставлява елемент, който е свойствен на правото, прогласено от чл. 6, т. 1. Това не е разширително тълкуване, което налага на договарящите се държави нови задължения: то се основава на самата формулировка на първото изречение от чл. 6, т. 1, разглеждано в неговия контекст и като се имат предвид предмета и целта на Конвенцията, която е нормативен договор, и общите принципи на правото. Така Съдът стига до заключението, ... че чл. 6, т. 1 осигурява на всекиго правото всяка претенция, свързана с неговите граждански права и задължения, да бъде разгледана от съд. По този начин текстът включва в себе си “правото на съд”, от което правото на достъп, т.е. правото да се инициира производство пред съдилищата в гражданскоправни случаи, съставлява само един аспект.

Към това се прибавят гаранциите, предвидени в чл. 6, т. 1, както по отношение на организацията и състава на съда, така и по отношение на провеждането на производството. Накратко казано, всичко това формира правото на справедлив процес. (...)

Ищецът поддържа, че именно от бездействието на Прокуратурата на РБ, както и липсата на възможност да защити интереса си по съдебен ред, претърпява неимуществени вреди, изразяващи се в болка, страдание, уронване на доброто име и чест. Подложен е на силен стрес и притеснение, именно от бездействието, в следствие на което силно се влошава и негово здравословно състояние както психическо здраве, така и физическо. Стига да силно депресивни състояние или до агресиращо поведение, невъзможността да се пребори, да бъде преразгледана присъдата става причина за подигравки и от страна на другите лишени от свобода. Ноторно известен факт е, че ищецът води много дела, интересува се от право и помага на други лишени от свобода, да защитят своите права и законни интереси, но на себе си не успява да помогне, което довежда именно до силен стрес, емоционално нестабилно състояние и пристеснение.

Неимуществените вреди, които претендира за бездействията на Прокуратурата на РБ, както и празнината в закона, преграждаща възможността му да обжалва актовете на Прокуратурата, от 2 които търпи вреди е определил на 50000лв.

В тази връзка, правя уточнение и с практика на ЕСПЧ, където изрично е посочено, както следва да се установи, при наличие на действаща презумция в полза на лишения от свобода: не е необходимо да се установява настъпването на някакви конкретни вредни последици върху психиката или здравето на лишения от свобода, а е достатъчно да се установи самия факт на нечовешкото и унизително отношение, от което следва, че ищецът е претърпял неимуществени вреди.

Претърпените от ищеца неимуществени вреди, представляващи болки и страдание, унижение, изтезаване и нечовешко отношение, следва да се обяснят и с безсънието, притеснението, подигравките, които е изтърпял, в следствие на невъзможността да се пребори по законен път и чрез право на „жалба“ да защити своите права и законни интереси. Не на последно място стресът и унижението, преживени от ищеца се обуславя и на следното: ноторно известен факт е, че лицето желае да се образова, има интерес към правните науки, помага на други лишени от свобода в пенитенциарните заведения, а не може да защити своите собствени права по законен път, в следствие на което изпитва неспокойство, притеснение, търпи подигравки от другите.

Mоли съдебният състав да определи размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди по справедлИ.ст, касателно приложението на чл. 52 от ЗЗД. Съдебна практика непротИ.речИ. приема, че "справедлИ.ст" не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, за да се намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо обезщетение, като напр. характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Като основа за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да се съобразят и икономическият растеж, стандартът на жИ.т и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация.

По отношение на въведените от ищеца твърдения в ИМ, че е бездействие на Прокуратурата на РБ по неговите жалби, моли да се приеме следното: Съгласно принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл.4 пар.3 от Д., държавите- членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели.

От този общ принцип произтичат редица конкретни задължения - в това число и за националните съдилища, някои от които са закрепени в Договорите, а други са изведени в практиката на Съда на ЕС. От него следва и института на отговорността на държавите-членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право /Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90, §33/. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган - в това число и от национална юрисдикция /съдебен орган/, действаща като последна инстанция /Gerhard Kobler v.Austria (С-224/01), Traghetti del Mediteraneo v. Italian Stare (С- 173/03)/. Касае се за обективна отговорност, при която се преценява характера на извършеното нарушение, а не вината на решаващия състав. Фактическият й състав включва общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, достатъчно сериозно нарушение на тази общностна норма, пряка причинна връзка между нарушението и вредата. Концепцията за извъндоговорната отговорност на 3 държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения на Съда на ЕС /Frankovich and others v.Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler/, които установяват елементите на фактическия й състав и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането й.

В решението по делото Francovich. изрично е посочено, че държавата е длъжна да отстрани последиците от причинените вреди в рамките на националното право относно отговорността на държавата. Отразено е, че поради липса на регламентация в правото на Общността, именно националният правов ред на отделните държави-членки следва да определи компетентните съдилища и да уреди исковите производства, по реда на които може да бъде реализирана нейната отговорност за вреди от нарушения на правото на ЕС. От друга страна материалните и процесуалните условия на този ред не могат да бъдат по- неблагоприятни, отколкото при подобни искове, засягащи само националното право /принцип на равностойност/, и не могат да бъдат така нормирани, че да направят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение /принцип на ефективност/ /Francovich and others v. Italian State, C- 6/90, C9/90, §.42-43/.

Същевременно, компетентни да разгледат тези искове са националните съдилища - които имат обща компетентност да разглеждат спорове, свързани с прилагането на общностното право, и са призвани да дадат защита на произтичащите от него права на частноправните субекти, съобразно установените във вътрешния ред средства за защита.

Съобразно гореизложеното поддържа, че по българското право отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право,произтичаща от чл.4 пар.3 ДЕС, следва да бъде реализирана по процесуалния ред на ЗОДОВ. Доколкото това е единственият предвиден във вътрешното законодателство специален ред за разглеждане на искове, свързани с отговорността на държавата за вреди - като законът е създаден предвид общата разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Република България за отговорност на държавата за вреди от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица. В предметния му обхват е включена отговорност от незаконни актове, действия и бездействия на администрацията /чл. 1 ЗОДОВ/; от дейност на правозащитните органи /чл.2 ЗОДОВ/ ; от дейност на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /чл.2а ЗОДОВ/; от дейност на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок /чл.2б ЗОДОВ./.