Решение № 3260 от 21.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3260 гр. София, 19.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка И.

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100504217 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 20226048 от 30.12.2021 г. постановено по гр.д. № 74402/2019 г. по описа на СРС, 138 с-в, са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД против В. А.

Г. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал.

2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуване на вземане на ищеца против ответника за следните суми: сумата от 3 007, 00 лв., главница по договор за издаване на кредитна карта EUROLINE от 23.08.2004г., ведно със законна лихва от 27.09.2018г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 638, 64 лв. за периода от 23.08.2004г. до 12.07.2018г., мораторна лихва в размер на 317, 39 лв. за периода от 23.08.2004г. до 17.09.2018г., такса в размер на 202, 89 лв. за периода от 23.08.2004г. до 17.09.2018г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 63076/2018г. по описа на СРС, 138 с-в.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез процесуалния си представител – адв. Х. И., с надлежно учредена по делото представителна власт, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че първоинстанционния съд неправилно е достигнал до извод за недоказаност на валидно учредено правоотношение, сключено между праводателя му и ответницата, като се е позовал единствено на липсата на представен документ за предаване на процесната кредитна карта на ответницата, въпреки че по делото са представени доказателства, от които се установява, че предоставения в изпълнение на договора кредит е усвояван многократно от ответницата в качеството й на картодържател.

Сочи, че неизяснен в хода на първоинстанционното производство е останал въпросът защо след като ответницата твърди, че не е получавала процесната карта 13-години след сключването на договора е сключила и допълнително споразумение към него и в последствие с оглед на него е извършила и плащане към ищеца в размер на 100, 00 лв.

1

Посочва, че други правоотношения между страните, които да обосноват извършеното плащане не съществуват. Твърди, че по безспорен начин е доказано, че ответницата не е изпълнила задължението си за погасяване на процесните суми и с оглед на надлежното изпратената нотариална покана договорът за банков кредит е направен предсрочно изискуем, поради което и същата дължи заплащането им. Моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат изцяло уважени.

Претендира разноски, сторени в заповедното производство, както и в производството пред СРС и СГС.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата В. А. Г. не е подала отговор на въззивната жалба.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна.

За да отхвърли предявените искове първоинстанционният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, които да установяват наличие на валидно сключен договор за издаване на банкова карта, както и издаването на самата кредитна карта, включително и нейното връчване на ответницата в качеството й на картодържател.

Във връзка с оплакванията в жалбата следва да се отбележи, че по делото е представено заявление за издаване на кредитна карта от 23.08.2004г., подписано от страна на ответницата и представител на праводателя на ищеца, като положеният от ответницата подпис не е бил оспорен в хода на първоинстанционното производство. Като съобрази представеното доказателство, съдът намира за доказано от страна на банката съществуването на валидно сключен договор за банков кредит, тъй като приема, че в конкретния случай в заявлението за издаване на кредитна карта са обективирани насрещни волеизявления, поради което и е налице валидно сключен договор, въз основа на който между страните е възникнало облигационно правоотношение. Видно от съдържание на заявлението кредитополучателят е изявил воля за получаване на сума в размер на 1 702, 00 лв., за която е предвидено връщането да бъде извършено чрез 24 вноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е релевирал възражение по отношение на получаването на пластика на кредитната карта и ПИН код за използването й, поради което същото обстоятелство се явява спорно в хода на производството. Тежестта за доказване на спорното обстоятелство е на ищеца, тъй като същото е свързано с необходимостта да бъде установена дължимостта на процесните суми.

Договорът за банков кредит по чл. 430 ТЗ по същността си е консенсуален и формален, като при съобразяване на конкретната фактическа обстановка, следва да бъде взето предвид, че за да се приема, че е възникнало задължението за насрещната страна по него е необходимо да е извършено физическо предоставяне на карта, което да е позволило усвояване на процесните суми. По делото действително не са представени преки доказателства, от които да се установява, че процесната кредитна карта, по която се твърди да са усвоени суми от ответницата, й е била връчена.

Въпреки това от представеното детайлно извлечение за извършени плащания към търговец /Авизо/ се установява, че на 01.09.2004г. процесната карта е била използвана за 2 покупка на стоки от търговски обект „Г.Т.Б.“, находящ се в гр. София, ж.к. Красно село, бул.

****. В производството пред СРС е изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, която настоящият състав намира за безпристрастно и обективно дадена и кредитира с доверие, като от заключението на вещото лице се установява, че по време на действието на процесния договор многократно ответницата е усвоявала суми, чийто общ размер възлиза на 25 003, 89 лв. По делото е представено и Допълнително споразумение към процесния договор от 10.04.2017г. с което е предвидено извършване на промяна на вида на кредитната карта, като същата е била заменена с кредитна карта „Master Cash”. Споразумението е подписано от представител на ищеца и от страна на ответницата, като автентичността на положения от нея подпис не е надлежно оспорен по реда на чл. 193 ГПК, поради което и документът се ползва с формална доказателствена сила относно авторството му.

Настоящият състав намира, че по същността си сключването на допълнителното споразумение представлява извънсъдебно признание на обстоятелството, че ответницата е получила във връзка с вече съществуващото правоотношение между страните пластика на кредитната карта и ПИН код за използването й, суми по която е усвоявала, като със сключването на споразумението единствено е променен вида на предоставената карта при запазване на същите параметри и условия за ползването й. Този извод се подкрепя в още по - голяма степен при съобразяване, че между страните не се установява да е съществувало друго облигационно правоотношение, във връзка с което да се приеме, че е сключено допълнителното споразумение. Житейски нелогично е ответницата да е дала съгласието си за сключване на допълнителното споразумение, при условие, че същата вече не е била получила кредитна карта, която да бъде заменена с друга по силата на споразумението.

В допълнение на това следва да бъде взето предвид, че се установява, да е извършеното плащане на 18.04.2017г. на сума в размер на 100, 00 лв. от страна на ответницата към ищцовото дружество. Доколкото между страните не се установява да е съществувало друго правоотношение, то извършеното плащане също следва да бъде тълкувано с оглед на значението му на извънсъдебно признание за предоставянето на кредитна карта по сключения Анекс и усвояване на суми по нея.

Като взе предвид изложеното настоящият състав намира за установено, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване наличието на основание за заплащане на претендираните суми.

С оглед на неизпълнение на задължението на ответницата да връща дължимите суми съобразно договора за кредитна карта, като е било налице просрочие по две последователни плащания по месечни извлечения от 26.05.2017г. и 26.06.2017г., банката е упражнила правото си по чл. 60, ал. 2 ЗКИ да направи кредита предсрочно изискуем за сумата в размер от 4060, 32 лв. За удостоверяване на надлежно обявената предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е предоставена по делото Нотариална покана с рег. № 2604, том 2, акт № 48 на нотариус М.Д.-С., която е била надлежно връчена на ответницата по реда на чл.

47, ал. 5 ГПК. Поради което и от момента на обявяване на предсрочната изискуемост – 12.07.2018г. /датата на получаване на нотариалната покана от страна на ответницата при прилагане на разпоредбата на чл. 47, ал. 5 ГПК/ процесните вземания са станали изискуеми.

Съобразно заключението на вещото лице с оглед на извършваните плащания от страна на ответницата в общ размер на 29 207, 44 лв., размерът на неизплатеното задължение на ответницата възлиза на : 3 007, 00 лв. – главница; 638, 64 лв. – договорна лихва за периода 12.06.2017г. – 26.04.2018г., 317, 39 лв. – наказателна лихва за периода от 12.06.2017г. до 26.04.2018г., 202, 89 лв. – такси за периода от 25.04.2017г. до 26.04.2018г.

Следва да бъде обсъдено своевременно направеното от ответницата в срока по чл.

131 ГПК възражение за погасяване на процесните вземания по давност за периода от 23.08.2004г. до 17.09.2018г. Съгласно заключението на вещото лице незаплатената главница 3 към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е в размер на 3 007, 00 лв. При съобразяване на представеното към заключението приложение настоящият състав намира, че дължимите от ответницата суми за последните пет години от датата на подаване на заявлението - 27.09.2018г. надхвърлят размера на претендираната от ищеца сума, поради което и следва да се приеме, че главницата в размер на 3 007, 00 лв. не е погасена по давност. Не са налице основания да се приеме, че са погасени с тригодишната давност на основание чл. 111, б. „в“ и вземанията за възнаградителна и наказателна лихва.

Това е така, тъй като вземането от 638, 64 лв., представлява незаплатена договорна лихва за периода от 12.05.2017г. до 26.04.2018г., а вземането от 317, 39 лв. – незаплатена наказателна лихва за периода 12.06.2017г. до 26.04.2018г. Не е погасена по давност и сумата от 202, 89 лв., представляваща неплатени такси за периода 25.04.2017г. до 26.04.2018г.

Въпреки това, по отношение на дължимата сума за неплатени такси следва да бъде посочено, че съгласно заключението на вещото лице 105, 60 лв. от начислените такси са за адвокатски – съдебни разноски. С оглед на обстоятелството, че ответницата е потребител по смисъла на § 13 от допълнителните разпоредби на ЗЗП, поради което и се ползва от предвидената в ЗЗП защита и на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът дължи служебно произнасяне по отношение на наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В конкретния случай начисляването на процесната такса за съдебни разноски по същността си противоречи на императивни правни норми, доколкото разпределянето на сторените в съдебното производство разноски се извършва в хода на исковия процес съобразно правилата на чл. 78 ГПК, като съдебни разноски не биха могли да бъдат едностранно начислявани от страна на кредитодателя. Поради което и сумата от 105, 60 лв. следва да бъде приспадната от размера на дължимите се такси, в резултат на който същите възлизат на 97, 29 лв., за която сума искът за разноски е основателен.