Решение № 2318 от 04.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2318 гр. София, 04.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Десислава Алексиева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100506428 по описа за 2021 година

С решение № 20035626 от 08.02.2021 г. по гр. д. № 32071/2018 г. Софийски районен съд, 60 състав, е осъдил „Л. – Р” ЕООД да заплати „С.Л.” ООД на основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 345, ал.1 от ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, сумата 13820,17 лева, представляваща неизплатени лизингови вноски по договор за лизинг № OS 586/28.02.2013 г., дължими за периода от 28.05.2015 г. до 28.02.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.05.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

Решението е обжалвано от ответника „Л. – Р” ЕООД с искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което се отхвърли предявения иск. В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалните и процесуалните правила. Поддържа се, че приетата по делото съдебно-почеркова експертиза не следвало да се кредитира и въз основа на нея да се правят правни изводи, тъй като вещото лице е изследвало ксерокопие на пълномощно, по отношение на което е било открито производство по чл. 193 от ГПК и ищецът не е представил оригинала на това пълномощно.

С писмения си отговор въззиваемата страна „С.Л.” ООД оспорва жалбата.

Счита обжалваното решение за законосъобразно и обосновано и настоява да бъде потвърдено. Сочи, че въззивната жалба не съдържа конкретно оплакване в какво точно се изразява порочността на решението, а изложените в нея кратки съображения касаят 1 само приетата по делото почеркова експертиза.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Първоинстанционният съд бил сезиран с предявен от „С.Л.” ООД срещу „Л. – Р” ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата 13820,17 лева, представляваща неизплатени лизингови вноски по сключен между страните договор за лизинг от 28.02.2013 г., дължими за периода от 28.05.2015 г. до 28.02.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 28.03.2013 г. бил сключен договор за лизинг между ищеца, в качеството му на собственик и лизингодател, и ответника, в качеството му на лизингополучател, с предмет лек автомобил марка „БМВ”, модел Х5, черен на цвят, произведен през 2008 г., с рег. № СА **** МХ, срещу лизингова цена от 23 459 евро /без ДДС/, която следвало да бъде заплатена от лизингополучателя на лизингови вноски с размери и падежи, определени в подписан погасителен план. Срокът на договора бил 37 месеца, считано от датата на заверяването на сметката на лизингодателя с размера на гаранционната вноска на 19.03.2013 г. Твърди се, че на 28.02.2013 г. ищецът предал на ответника автомобила, заедно с комбинирана застрахователна полица „Автокаско” и „Гражданска отговорност” и принадлежности към него, за което бил подписан приемо-предавателен протокол. Ищецът твърди, ответникът заплащал дължимите лизингови вноски до месец ноември 2013 г., а дължимите вноски от декември 2013 г. до февруари 2016 г. не били заплатени. Твърди, че на 23.05.2016 г. ответникът му върнал автомобила. Сочи, че претендира от ответника само 10 бр. лизингови вноски, дължими за периода от 28.05.2015 г. до 28.02.2016 г., в общ размер от 13 820,17 лева, за заплащането на която сума ищецът иска да бъде осъден ответника.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва иска. Твърди, че между страните не е имало действащ договор за лизинг, както и че не е получавал за ползване посочения лек автомобил. Не оспорва, че на 28.02.2013 г. между страните е бил сключен договор за лизинг № OS 5586, но твърди, че този договор не е влязъл в сила, тъй като ответникът поради обективна невъзможност не е направил изискуемите в чл.

5, ал. 2 от договора първоначални плащания. Твърди, че до края на 2016 г. дружеството не е осъществявало никаква търговска дейност. Ответникът сочи, че не е извършвал твърдените в исковата молба плащания на лизингови вноски в периода февруариноември 2013 г. и не знае как и от кого са извършвани такива плащания. Оспорва автентичността на представения с исковата молба приемо-предавателен протокол от 28.02.2013 г. като твърди, че същият не е подписан от управителя и представляващ дружеството. Твърди, че посоченото в представения приемо-предавателен протокол от 23.05.2016 г. лице Р.Ш. никога не е представлявало дружеството, нито му е било 2 възложено да предаде автомобил, който изобщо не е бил получен за ползване от ответника.

След подробен анализ на всички събрани по делото доказателства във връзка с наведените от страните твърдения и възражения, първоинстанционният съд е достигнал до извод, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по силата на сключен договор за лизинг, по който ищецът – лизингодател е изпълнил задълженията си в съответствие с уговореното в него, а ответникът – лизингополучател не е изпълнил задължението си за заплащане на лизингови вноски в посочения период. Въз основа на това е направил извод за основателност на така предявени иск с правно основание чл. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 от ТЗ и е осъдил ответника да заплати на ищеца претендираната сума, представяваща сбор от неплатени лизингови вноски за претендирания период.

Въззивният съд като съобрази изложеното във въззивната жалба, намира следното:

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК отношение на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Въззивният съд дължи служебна проверка на правилността на решението /т.е. на незаявени в жалбата основания/ само в случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма, т.е. гарантиране на съответстващи на установените факти правни изводи. В този смисъл са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК.

В настоящия случай въззивната жалба е бланкетна. В нея е посочено общо, че обжалваното решение е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалните и процесуални правила, но не са изложени никакви твърдения за конкретни пороци на същото, нито конкретни оплаквания относно фактическите и правни изводи на съда. Изложени са единствено възражения срещу приетото по делото заключение на съдебно-графическата експертиза с предмет истинността на представеното пълномощно, по отношение на което е било открито производство по чл. 193 от ГПК. Жалбоподателят е въвел довод, че посоченото заключение не може да 3 се кредитира и да се правят правни изводи от него, тъй като вещото лице е изследвало ксерокопие на пълномощното. Така изложените в жалбата съображения касаят само оспорване на доказателствената стойност на приетото експертно заключение, но жалбоподателят не въвежда никакви конкретни оплаквания срещу решаващите изводи на съда. Не се сочи кои относими към спора факти не са установени по делото, респ. кои факти са неправилно приети за установени, нито кои изводи на съда, основани на така оспореното експертно заключение, са неправилни.

Същевременно, не са налице основания за извод, че първоинстанционният съд е нарушил императивна материалноправна норма, което нарушение да е обусловило решаващия му извод. В тази хипотеза – при бланкетна въззивна жалба и липсата на нарушение на императивна материалноправна норма, въззивният съд дължи служебна преценка само на дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск, като ако прецени че същата е неправилна и вследствие на това на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на материалния закон чрез предприемане на съответните процесуални действия. В случая, както бе посочено и погоре, въззивният съд при преценка на дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявената претенция, намира, че правилно фактическите твърдения са подведени под приложимите материално правни норми. С оглед на очертания в чл.

269 от ГПК обхват на въззивната проверка и доколкото в случая не е налице нарушение от първоинстанционния съд на императивна материалноправна норма, което да е обуловило решаващия му извод, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Независимо от горното и за пълнота следва да се посочи, че и при цялостна проверка на правилността на обжалваното решение /каквато въззивният съд принципно не дължи предвид ограничението по чл. 269 от ГПК/, не се налага извод, различен от направения от районния съд за основателност на предявения иск. Не е спорно по делото, че страните са сключили процесния договор за лизинг № OS 586828.02.2013 г. с предмет посочения в него лек автомобил. Ответникът е въвел възражение, че този автомобил не му е бил предоставен за ползване, поради което не дължи заплащане на лизингови вноски, като в тази връзка е оспорил истинността на представения от ищеца приемо-предавателен протокол от 28.02.2013 г. и по негово искане е допусната съдебно-графическа експертиза относно авторството на подписа за лизингополучател.

Според приетото като неоспорено заключение подписът за лизингополучател е положен от посоченото в него лице – П.Д.Б., която е управител на ответното дружество. Следователно, това възражение на ответника е неоснователно. Правилно и в съответствие с доказателствата по делото в обжалваното решение е прието, че ищецът е изпълнил задължението си по договора за лизинг да предаде на ответника автомобила, предмет на договора. Ответникът не твърди да е заплатил претендираните 4 лизингови вноски с настъпил падеж до прекратяването на договора. Размерът на неплатените вноски е установен от заключението на ССчЕ. Така установените факти – сключване на договора за лизинг, получаване на автомобила от ответника и неизпълнение на задължението му за заплащане на лизинговите вноски, обосновават извод за основателност на претенцията на ищеца по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати дължимите вноски. Дали ответникът – лизингополучател е извършвал търговска дейност в периода след сключването на договора за лизинг, няма никаква връзка с възникването и съществуването на задълженията му по договора.

Представеното пълномощно от 11.08.2013 г., с което П.Д.Б. /управител на ответното дружество/ упълномощава Р.Р.Ш. /л. 86 от първоинстанционното дело/, е неотносимо към релевантните за иска факти. Посоченото в пълномощното като упълномощено лице Р.Ш. е подписало протокола от 23.05.2016 г. за предаване на лизинговия автомобил обратно на лизингодателя, но това обстоятелство няма връзка с възникването на задължението на ответника за заплащане на лизинговите вноски. По делото е установено, че автомобилът е предаден на ответното дружество в изпълнение на договора за лизинг с подписания в деня на сключването му лично от управителя на ответното дружество приемо-предавателен протокол. С оглед на това авторството на така оспореното от ответника пълномощно е без значение за спора, поради което и изложените във въззивната жалба доводи срещу приетото заключение на графическата експертиза с предмет това пълномощно са безпредметни. Независимо от този извод следва да се посочи, че съгласно приетото във въззивното производство заключение на съдебно-графическа експертиза на представения оригинал на пълномощното /допусната по искане на въззивника/, това пълномощно е подписано от посоченото в него като упълномощител лице –П.Д.Б. /законен представител на ответното дружество/. С оглед на това възраженията на въззивника в тази насока са и неоснователни.