Решение № 23 от 03.02.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. Първомай, 03.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100557 по описа за 2025 година

Предявени са обективно евентуално съединени искове по реда на чл.

124, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. I-во ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК от З. П. З. срещу „Сити кеш“ ООД за установяване нищожността на Договор за обезпечен потребителски кредит № *** от 28.02.2025 г. и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. III-то ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП за установяване нищожността само на клаузата на чл. 7, ал. 5 от същия договор, предвиждаща заплащането на неустойка, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави.

Ищецът З. П. З. твърди, че на 28.02.2025 г. сключил с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД Договор за обезпечен потребителски кредит № ***, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 2100 лв. при фиксиран годишен лихвен процент от 49 % и годишен процент на разходите 63,97 % при срок на кредита от 17 седмични вноски, като се задължил да върне общата сума от 2313,19 лв. Съгласно договора заемът следвало да бъде обезпечен с поръчител/-и, отговарящ/-и на определени от заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на горепосочените условия, на основание чл. 7, ал. 5 от договора дължал неустойка на кредитора в размер на 899,81 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски съгласно сключеното между страните споразумение за консолидиране на плащания № *** от 28.02.2025 г. Ищецът счита договора за кредит за недействителен на специалните основания по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и поради неспазване ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. Нямало 1 отбелязване нито в договора, нито в погасителния план, какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да се провери дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от ответното дружество. Липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, поради което не ставало ясно какво се включва в него. Потребителят бил въведен в заблуждение относно действителните разходи, които щял да прави по обслужване на кредита, което било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.

4 ЗПК. При условията на евентуалност счита, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчител/и противоречала на добрите нрави и била неравноправна по смисъла на ЗЗП. Било предвидено тази неустойка да се кумулира към погасителните вноски, като това водело до значителна нееквивалентност на насрещните престации, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. С процесната клауза се договаряло в полза на кредитора още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, което водело до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още процент от предоставената главница. По тези съображения моли да бъде уважен някой от обективно евентуално съединените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Счита, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. В случая неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора. Поддържа се, че били изпълнени всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Също така били спазени всички изисквания по отношение на формирането на годишния процент на разходите (ГПР), закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР. Последната била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си.

Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Излага съображения, че от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Счита, че оспорената неустойка е действителна, тъй като била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора 2 ангажимент да предостави на кредитора като обезпечение поне един поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Не било налице противоречие с добрите нрави, оборвало се и твърдението за заблуждаваща търговска практика. Потребителят можел да упражни правото си на отказ от договора, но вместо това за периода 2018 г. – 2025 г. сключил с ответното дружество общо петнадесет договора, съдържащи същата уговорка за заплащане на неустойка, поради което били създадени трайни отношения между страните. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените при условията на евентуалност искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца З. П. З. и ответника „Сити Кеш“ ООД е сключен Договор за обезпечен потребителски кредит № *** от 28.02.2025 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 2100 лв. при фиксиран годишен лихвен процент от 49 % и годишен процент на разходите 63,97 %.

Съгласно договора заемът следвало да бъде обезпечен с поръчител/-и, отговарящ/-и на определени от заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на горепосочените условия, на основание чл. 7, ал. 5 от договора дължал неустойка на кредитора в размер на 899,81 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски съгласно сключеното между страните споразумение за консолидиране на плащания № *** от 28.02.2025 г.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – Закон за потребителския кредит в релевантната за периода редакция.Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен 3 процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 899,81 лв.

/43% от заетата сума/, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него. Въведените в договора изисквания за вида обезпечение, условията на които следва да отговарят единият или двамата поръчители и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира 4 с общия размер на задълженията по договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.