Определение № 1038 от 26.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1038 гр. София, 23.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от К. Машев Касационно търговско дело № 20238002901610 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Адвокатско дружество „В. и К.”, чрез пълномощника му адв. Пл. М. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 340/30.05.2023 г. , постановено по в. т. д. № 825/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 13 с-в, с което е потвърдено решение №260367/31.05.2022 година, постановено по т. д. 398/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-8 с-в, в частта, в която са уважени предявените под евентуалност от „Код Медия Енд Ентъртейнмънт Груп” ООД (с предходно търговско наименования „Код Фешън Интернешънъл” ООД) срещу Адвокатско дружество „В. и К.” кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 60000 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, дадена при отпаднало с обратна сила основание - поради развалянето на сключеното между страните споразумение от 22.10.2019 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 05.03.2021 г., до окончателното заплащане и за заплащане на сумата от 2000,16 лв., представляваща законна мораторна 1 лихва върху главното парично притезание, изтекла за периода от 06.11.2020 г. до 05.03.2021 г. Въззивният съд е счел, че решението, с което са отхвърлени предявените главни кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД (за заплащане на сумата от 60000 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, дадена при неосъществено правно основание) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД (за заплащане на сумата от 2000,16 лв., представляваща законната мораторна лихва върху главното парично притезание, изтекла за периода от 06.11.2020 г. до 05.03.2021 г.), като необжалвано от ищеца е влязло в законна сила, поради което не се е произнесъл относно тяхната основателност.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – не се е произнесъл по всички наведени във въззивната жалба правни доводи за недопустимост, респ. за неправилност на първоинстанционното решение.

Счита, че поради необоснованост на фактическия извод, че са възникнали всички юридически факти, включени във фактическия състав, при проявлението на който се поражда потестативното право с едностранно волеизявление да бъде развален процесният двустранен договор, апелативният съд неправилно е приложил и материалния закон (чл. 87, ал. 1 ЗЗД). В този смисъл, поддържа релевирания през целия исков процес правен довод, че непаричната престация, която е поел да извърши – „да осъществи цялостната работа по придобиване на всички права, които „ВГ” АД притежава върху комбинирана търговска марка „ Sofia Fashion Weеk”, заявена в Патентното ведомство на Република България”, като впоследствие да прехвърли придобитите права върху тази търговска марка на ищеца, се дължи не на неговото виновно поведение, а на обективна (безвиновна) невъзможност за изпълнение на поетото непарично договорно задължение (тази обективна невъзможност се предпоставяла от отказа на „ВГ” АД да прехвърли правата върху процесната търговска марка). Твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил релевирания във въззивната жалба правен довод за липса на основание за връщане на внесения от ответника на законно основание във фиска ДДС в размер на 10000 лв. (в този случай ищецът би се обогати с ползвания от него данъчен кредит в размер на тази сума).

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до 2 касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?” (по този въпрос твърди противоречие както със задължителната практика – ППВС № 1/53 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, така и с казуалната практика на ВКС – решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение №161/4.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о.; решение № 222/6.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т. о.; решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.). 2. „При липса на спор между страните по отношение на конкретен факт или обстоятелство, включително признание за съществуването му и от двете страни в правния спор, следва ли съдът да отдели този факт като безспорен?”; 3. „При липса на спор между страните по отношение на конкретен факт или обстоятелство, включително признание за съществуването му и от двете страни в правния спор, допустимо ли е съдът да игнорира или да интерпретира по своя преценка признатия от страните факт?”; 4. „При липса на спор между страните по отношение на конкретен факт или обстоятелство, включително признание за съществуването му и от двете страни в правни спор, длъжен ли е съдът да го приеме за осъществен без да бъде необходимо същият да бъде доказван в процеса?”; 5. „Длъжен ли е съдът при отделяне на спорното от безспорното да се съобрази с изявленията на страните?” (по тези процесуалноправни въпроси твърди противоречие с определение № 516/12.07,2011 г. по т. д. № 885/2010 г. на ВКС); 6. „Подлежат ли на доказване безспорните между страните правнорелевантни факти?” (по този въпрос твърди противоречие с решение № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на 3

ВКС, IV гр. о. и решение № 14873/05.11.2019 г. по адм. д. № 7086/2019 г. на ВАС); 7. „Длъжен ли е съдът изрично да посочи момента, в който договорът е бил развален и от който се поражда задължението за връщане на платеното по договора, респ. моментът, в който започва да се начислява законна лихва?”; 8.

„При уважаване на иска по чл. 87 ЗЗД следва ли съдът изрично да обсъди наличието на всички елементи от фактическият състав?”; 9. „За да бъде надлежно упражнено потестативното преобразуващо право на извънсъдебно разваляне на договора от кредитора по чл. 87 ЗЗД, следва ли длъжникът найнапред да е изпаднал в забава и длъжен ли е съдът да определи момента, в който длъжника е изпаднал в забава?” (по тези три процесуалноправни и материалноправни въпроси твърди противоречие с решение № 240/09.02.2018 г. по т. д. № 838/2017 г. на ВКС, II т. о.; решение № 52/01.09.2015 г. по т. д. № 538/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 203/30.01.2012 г. по т. д. № 116/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 40/23.04.2020 г. по т. д. № 2110/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. на ВКС, I т. о.);

10. „Когато длъжникът не е обещал действието на трето лице по смисъла на чл. 23 ЗЗД, а изпълнението на задължението е поставено в зависимост от действието на трето лице, отказът на трето лице да извърши действието, представлява ли обективна пречка за изпълнение на задължението или длъжника носи отговорност?”; 11. „Отказът на третото лице, титуляр на правото на собственост, да прехвърли правото на собственост на търговската марка, когато длъжникът не е обещал действието на третото лице, освобождава ли длъжника от отговорност?” (по тези два материалноправни въпроса твърди противоречие с решение № 52/01.09.2015 г. по т. д. № 538/2014 г. на ВКС); 12. „Налице ли обективна невъзможност за изпълнение на задължение единствено при форсмажорни обстоятелства или при погиване на предмета на договора? Наличието на практически или правно непреодолимо препятствие, настъпването на което не може да бъде вменено във вина длъжника, може ли да се окачестви като обективна невъзможност за изпълнение, която да освободи длъжника от отговорност?”; 13. „Преценката за наличието на обективна невъзможност за изпълнение не следва ли да се извършва за всеки конкретен казус, като се държи сметка за наличието или липсата на практически или правно непреодолимо препятствие във всеки конкретен случай?” и 14. „Непреодолимото практическо или правно препятствие представлява ли обективна пречка за изпълнение на задължение, 4 която освобождава длъжника от отговорност?” (по последните три материалноправни въпроси твърди противоречие с решение № 383/29.01.2016 г. по гр. д. № 2225/2015 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 383/29.01.2016 г. по гр. д. № 2225/2015 г. на ВКС, IV г. о.).

По процесуалноправните и материалноправните въпроси от 7 до 14, вкл. твърди, че е налице специалната процесуална предпоставка, уредена в чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като правният отговор по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните в настоящото исково производство не съществува спор, като този факт се установява и от представеното споразумение, че между ищеца и адвокатското дружество е породено облигационно правоотношение по договор за възлагане изпълнението на следните дейности: придобиване на всички права, които „ВГ” АД притежава върху комбинирана търговска марка „Sofia Fashion Weеk”, заявена в Патентно ведомство на Република България, като „Код Фешън Интернешънъл” ООД се е задължило да заплати за придобиване на търговската марка сумата от 60000 лв. (липсва спор и, че тази сума била преведена от ищеца на ответника - това обстоятелство се установявало и от платежни нареждания, намиращи се на л. 8, 9 и 10 от кориците на първоинстанционното дело, а издадената фактура (л. 11 от кориците на първоинстанционното дело) препращала към споразумението от 5

22.10.2019 г.). Анализирайки показанията на свидетеля Узунов, апелативният съд е приел за установено, че между Мария Бонева и Маринела Арабаджиева са водени разговори в болница „Доверие”, където е била настанена Арабаджиева – тя била заявила, че няма намерение да предоставя търговската марка.

Приемайки, че е сезиран с кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, въззивният съд е изяснил уредения в хипотезиса на тази правна норма правопораждащ фактически състав, като е счел, че ищецът следва да въведе като твърдение и докаже както факта на плащането на паричната сума, така и възникването на облигационното правоотношение и прекратяването на облигационната връзка, а ответникът - да докаже основанието за задържане на полученото, в какъвто смисъл са били и дадените от първоинстанционния съд указания в доклада по делото по чл.