Решение № 96 от 04.07.2022, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 96 гр. Варна, 01.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева в присъствието на прокурора Св. В. К. като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно гражданско дело № 20223000500154 по описа за 2022 година намира следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на Народното събрание на Република България (по-нататък само НС), подадена чрез надлежно упълномощени процесуални представители, срещу решение

№

260090/03.12.21г. по гр.д. № 521/15г. на ОС-Варна, с което въззивникът е осъден да заплати на „В2М“ ООД, гр. Варна, следните суми:

- 27 460.68лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди, които са формирани от: 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ „такса“ по чл.35а ЗЕВИ (обявен за противоконституционен през м.08.2014г.) върху производството на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия, която такса била дължима и платена за м.01.2014г.; както и 15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет „такса“ по чл.35а от ЗЕВИ (който е обявен за противоконституционен през м.08.2014г.) върху производството на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия, която такса била дължима и платена м.02.2014г., които вреди са в резултат на приемането на цитираната норма на 05.12.2013г., но в нарушение на Конституцията на Република България и правото на ЕС – нарушение на чл. 3, пар. 2 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13.07.2009г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, както и на основния принцип за правна сигурност, включващ защитата на легитимните очаквания и свързана с него 1 забрана за ретроактивна дейност, а също и нарушение на задълженията на Република България за постигането на дългосрочната цел по чл. 3, пар. 1 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване на използването на ел. енергия от възобновяеми източници и изменение и после отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО; ведно със законната лихва върху горното обезщетение за периода от подаване на исковата молба на 13.02.2015г. до пълното изплащане на задължението.

- 1 213.73лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в размер на 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ (противоконституционна от м.08.2014г.), платена за м.01.2014г., а лихвата дължима за периода 31.01.2014г. – 12.02.2015г.;

- 1 552.37лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в размер на 15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ (противоконституционна от м.08.2014г.), платена за м.02.2014г., а лихвата дължима за периода 28.02.2014г. – 12.02.2015г.;

- сумата от общо 1900.61лв. – разноски по делото, на осн. чл.78, ал.1 ГПК и чл.78, ал.5 ГПК.

Отделно от горното въззивникът е осъден да плати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ОС – Варна, сумата от 350.00лв., на осн. чл.78, ал.6 ГПК и чл.10, ал.3 ЗОДОВ.

В жалбата е изложено, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага се, че съдът е постановил решението срещу ответник, който не притежава надлежна процесуална легитимация, тъй като националната ни правна уредба не предвижда възможност да бъде ангажирана отговорността на НС във връзка с осъществяване на законодателната му дейност, предвид особения характер на органа и извършваната от него дейност. Последната е публична нормотворческа дейност и възникващите в резултат на същата отношения не са частни гражданскоправни или административноправни, поради което и не подлежат на съдебен контрол. Единственият орган, който може да се произнася по законосъобразността на дейността на НС е Конституционният съд на РБ.

Освен това суверенът формира чрез преки избори НС и поради това съдилищата, които правораздават в името на този суверен не могат да правораздават по отношение на този орган в качеството му на ответник за извършваната от него нормотворческа дейност, вкл. и относно законосъобразността и противоконституционността на законите.

Допълнителен аргумент за горното представлява и материалния обхват, определен със ЗОДОВ относно случаите, при които може да бъде ангажирана отговорността на държавата, сред които не попада законодателната дейност на НС. Поради това и дори да е приложим процесуалният ред на ЗОДОВ, НС не е процесуален субституент на държавата и в случая следва да намери приложение нормата на чл. 31 от ГПК - законодателният орган не е сред 2 определените в чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ ответници (административни органи и органи на правораздавателната власт). Приведени са аргументи от практиката на ВКС.

По същия начин стои въпроса и при търсенето на отговорност на държавата при нарушение на правото на ЕС – ангажира се деликтната отговорност на държавата (а не на съответния публичен орган) за настъпилите вреди, но представителството й е регламентирано в чл. 31 от ГПК (цитирана е практика на СЕС).

Застъпва се становището, че за да осъществи правомощията си в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, законодателният орган следва да бъде надлежно сезиран чрез субектите, притежаващи законодателна инициатива.

Поради това липсата на законодателна промяна, осъществена от НС, не може да ангажира отговорността на НС при липсата на осъществена законодателна инициатива.

Отделно от горното се сочи, че съдът не е разгледал исковете на предявеното основание и петитум – за нарушение на правото на ЕС, на осн. чл. 4, § 3 от ДЕС /така изрично т. 5.13 от исковата молба и двете уточняващи молби на ищеца/. Вместо това съдът се е произнесъл, основавайки изводите си на противоречие на процесната норма с Конституцията и не е изследвал въведеното от ищеца основание за ангажиране отговорността на държавата – по чл. 4, § 3 от ДЕС.

Освен изложеното се поддържа, че решението е неправилно, тъй като съдът не е изследвал предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата на осн. чл. 4, § 3 от ДЕС – нарушение на правна норма от правото на ЕС, която да има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено и да е налице причинноследствена връзка между нарушението и вредата. Вместо това съдът се е позовал на цитираната в решението съдебна практика на ВКС по аналогични случаи относно събрани такси по чл. 35а от ЗЕВИ, но без да съобрази, че същите са по предявени срещу държавата искове по чл. 49 или чл. 55 от ЗЗД (и обезщетенията се претендират именно поради обявената противоконституционност на цитираната норма от ЗЕВИ), а не по чл. 4, § 3 от ДЕС. В тази връзка се излагат съображения, основани на Решение № 3/28.04.20 г. по к.д. № 5/19г. и к.д. № 12/19г. на КС, като се поддържа, че в настоящия случай обществените отношения, уредени от обявените за противоконституционна норми от ЗЕВИ са се развили и приключили преди постановяване на решението на КС, а освен това към датата на постановяване на последното настоящият съдебен спор не е бил висящ, за да може да се приеме, че ще се прилагат последиците от обявяването на противоконституционността на нормите – те действат само за в бъдеще.

На самостоятелно основание се сочи, че е налице богата практика на СЕС (неговата съдебна практика е задължителна за националните съдилища) , според която въвеждането на 20% такса, дължима от производителите на ел.

3 енергия от вятърна и слънчева енергия, не е в нарушение на общностното право и националното законодателство има пълната дискреционна власт да въвежда необходимите и подходящи механизми за регулиране на обществените отношения, поради което не може да се обоснове противоречие на процесните норми от ЗЕВИ с правото и принципите на ЕС (цитирани са решения на СЕС, вкл. и определения по преюдициални запитвания на български съдилища). Обобщава се, че фактът на обявяване за противоконституционни на нормите от ЗЕВИ с решението на КС от 2014г., не обосновава извод за нарушаване на правото на ЕС.

Поради изложеното се претендира обезсилване на обжалваното решение, евентуално неговата отмяна и отхвърляне на предявените главни и акцесорни искове, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.

В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната страна „В2М“ ООД, гр. Варна чрез надлежно упълномощени процесуални представители, с който същата е оспорена като неоснователна.

Относно оплакванията за нарушение на материалния закон дружеството се позовава на аргументите, изложени в писмената защита пред първоинстанционния съд и на мотивите на обжалваното решение. Относно оплакванията за недопустимост на обжалвания съдебен акт са изложени следните съображения: поддържа се, че според националното ни право засегнатите лица имат право на иск срещу всички органи на държавата; създаването на законите е изключителна компетентност на НС; последното е надлежно пасивно процесуално легитимиран ответник съобразно процедурните правила на ЗОДОВ, вкл. и новосъздадената норма на чл. 2в (в тази връзка се счита, че препращането в тази норма към чл. 7 от ЗОДОВ означава въплъщаване на идеята на законодателя, че процесуален субституент на държавата ще е държавният орган, с който длъжностното лице, пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни правоотношения и НС не е изключено като ответник по този иск – цитира се и съдебна практика на ВКС); оспорва се оплакването, че съдът е нарушил диспозитивното начало, произнасяйки се не по предявения иск с правна квалификация по чл. 4, § 3 от ДЕС, тъй като произнасянето на съда е в изпълнение на указанията, дадени с определение по ч.гр.д. № 565/16г., ІІІ г.о. на ВКС и в унисон с друга актуална съдебна практика на ВКС от 2021г. (цитирани са определения и решения) според която НС е надлежен ответник по исковете за обезщетение на вреди, настъпили от приетия противоконституционен закон; на противоконституционността на закона и самият ищец се е позовал в исковата молба, а освен това съдът е задължен служебно да следи за силата на пресъдено нещо, с която се ползва по отношение на всички решението на КС.

Въз основа на изложеното се претендира обжалваното решение да бъде потвърдено, ведно с присъждане на разноските по делото.

Въззивната жалба е редовна, подадена е в срок от страна с правен интерес от обжалването на обжалваем съдебен акт, при наличието на 4 доказателства за надлежна представителна власт, поради което е допустима.

В с.з. пред въззивния съд всяка от страните чрез процесуалните си представители поддържа заявените становища.

Представителят на Апелативна прокуратура-Варна изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, тъй като обжалваното решение е допустимо и законосъобразно. Счита се, че е налице съществено нарушение на правото на ЕС и по-специално на чл. 3, § 2 от Директива2009/72/ЕО относно общите правила за вътрешния пазар на ел. енергия, тъй като е била въведена такса без насрещна услуга и освен това само по отношение на част от производителите на ел. енергия от ВЕИ, с което са нарушени принципите на свободния пазар, поради което и нормата на чл. 35а от ЗВЕИ е била обявена за противоконституционна. Вследствие на същата са настъпили вреди, които следва да се обезщетят по реда на специалния закон – ЗОДОВ.

За да се произнесе съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:

Първоинстанционното производство е образувано въз основа на подадената на 13.02.2015г. искова молба от „В2М“ ООД, гр. Варна, насочена против НС, с която е претендирано обезщетение за претърпени имуществени вреди, в размер на 27 460.68 лева, представляващи сбора от сумите удържани от „В2М“ ООД за таксата по чл. 35а ЗЕВИ за месец януари 2014 г. – 11 532.03 лева и за месец февруари 2014 г. – 15 928.65 лева; заплащане на сумата от 1 213.73 лева, представляваща лихва за забава върху сумата от 11 532.03 лева от 31.01.2014 г. до предявяване на исковата молба (12.02.15г.) и на сумата от 1 552.37 лева, представляваща лихва за забава върху сумата от 15 928.65 лева от 28.02.2014г. до предявяване на исковата молба (12.02.15г.), ведно с лихвите върху главниците, считано от предявяването на претенцията до окончателното изплащане на обезщетението (съгласно уточняващата молба от 13.03.15г.). В исковата молба е посочено, че „В2М“ ООД е търговско дружество – производител на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници чрез енергиен обект „малка електроцентрала с фотоволтаични модули“ с мощност 2000 kW, изградена върху ПИ с идентификатор № 115030, ЕКАТТЕ 53881 в землището на с. Орлова могила, община Добрич, област Добрич. За изграждането на този обект ищецът сочи, че е реализирал свой инвестиционен проект при съвместно финансиране – 1 100 000 евро със собствени средства и 2 300 000 евро привлечени средства под формата на банков кредит, който бил обезпечен с ипотеки върху недвижими имоти на съдружниците в ищцовото дружество, учредяване на особен залог върху търговското предприятие и особен залог върху бъдещи вземания върху договор за продажба на произведената от фотоволтаичната електроцентрала (ФвЕЦ „Орлова могила“) електрическа енергия. Излага, че е сключил на 10.08.2011г. договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия № 30003-2010-П-Д 11-***/10.08.2011г. с „Енерго – Про Мрежи“ АД (с предишно 5 наименование „Е.ОН България Мрежи“ АД), а на 31.05.2012 г. е сключил със същото дружество договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 198/2012г. на осн. чл. 94а, ал. 3 от ЗЕ вр. чл. 31 от ЗЕВИ със срок на изпълнение 20 години. Твърди, че страните са уговорили заплащане на цена за произведена електрическа енергия в размер от 485.60 лв/MWh без ДДС, която цена била определена с решение № Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР, считано от 01.07.2011 г. на осн. § 8, ал. 1 от ПЗРЗЕВИ вр. чл. 32 от ЗЕВИ. Наведени са твърдения, че на 05.12.2013 г. НС е приело нова разпоредба - чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, която въвежда такса, считано от 01.01.2014г., върху производството на електричество от вятър и слънчева енергия в размер от 20% от стойността на изкупената енергия, която се удържа и внася от крайния снабдител или обществения доставчик в държавния бюджет. Тази такса в случая се събирала от ищцовото дружество и се внасяла в бюджета на Република България от „Енерго – Про Продажби“ АД. Създаването на новата разпоредба на ЗЕВИ било извършено между първо и второ четене на Закон за държавния бюджет на Република България за 2014 г. и било прието в т. 2 и т. 3 от § 6 на ПЗРЗДБРБ за 2014 г. Твърди, че разпоредбите, включени в чл. 35а от ЗЕВИ са обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. по следните основни съображения: в случая не е била въведена такса, тъй като срещу плащането не се предоставя услуга; „таксата“ се прилага само за енергия от вятър и слънце, а не за други възобновяеми източници; таксата недопустимо засяга установените гаранции на инвестициите и свободната стопанска инициатива. Решението е било обнародвано в ДВ бр. 65/06.08.15г. и влязло в сила 3 дни след обнародването, а на осн. чл. 151, ал. 2 от КРБ, обявеният за противоконституционен акт не се прилага от влизането на решението на КС в сила. Ищецът сочи, че през периода от 01.01.2014г. до 10.08.2014г. е заплатил сумата от 175 520.16 лева, представляваща сбор от такси за месеците от януари до август през 2014 г. включително. Изложил е становище, че с приемането на такса по чл. 35а ЗЕВИ ответникът е допуснал нарушения на правото на Европейския съюз и по-конкретно на чл. 3, § 2 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО („Директива 2009/72/ЕО“) и на основния принцип на правната сигурност, включващ защитата на легитимните очаквания и свързаната с него забрана за ретроактивни действия, както и е застрашил задълженията на Република България за постигането на дългосрочната цел по чл. 3, § 1 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО („Директива 2009/28/ЕО“). Нарушението на чл. 3 § 2 от Директива 2009/72/ЕО било извършено посредством ретроактивно въвеждане на такса в размер на 20% от стойността на продадената за съответния месец 6 електроенергия, с която ответникът е осъществил „публична намеса“ под формата на „задължение за обществена услуга“ без да бъде дефинирана легитимна цел на публичната намеса, а дори и такава да е налице, целта не отговаря на изискванията за ясна определеност, прозрачност, липса на дискриминация, проверимост, необходимост, пропорционалност, преходност и за създаване гаранции за равни условия за достъп за енергийните предприятия от Европейския съюз до националните потребители. Освен това твърди, че чрез въвеждане на таксата е застрашено осъществяването на националната цел на Република България, която трябва да постигне съгл. чл.