Определение № 1132 от 03.08.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1132 гр. Велико Търново, 03.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

Катина Минева като разгледа докладваното от Катина Минева Въззивно частно гражданско дело № 20264100500725 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на М. Й. Й. от гр. Г. О., подадена чрез пълномощника му адвокат П. П. от АК – Хасково против определение № 277 от 26.03.2026 г. постановено по гр. дело № 2854/2025г. по описа на Районен съд Горна Оряховица, с което искането му по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от такси и разноски в производството е уважено частично, като ищецът е освободен от внасяне на дължимата държавна такса до сумата от 50.00 евро и му е указано в едноседмичен срок да внесе остатъка от нея в размер на 133.14 евро.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и за необоснованост на обжалвания акт, тъй като по делото безспорно са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК за уважаване изцяло на молбата на жалбоподателя. Изтъква се, че съдът не е изложил мотиви защо приема искането за основателно само отчасти, както и че в противоречие с практиката на ВКС е изведен извод, че ищецът разполага с достатъчно доходи. В тази връзка се сочи, че месечният приход на ищеца е постоянен и е в размер на МРЗ от 1077.00 лв., че дължи месечна издръжка за малолетното си дете в размер на 300.00 лв. /153, 39 евро/ и че има множество кредити, представляващи „финансова спирала“, при която новите заеми са ползвани за погасяване на предходни, които обстоятелства обуславят невъзможността му да заплати остатъка от следващата се по делото държавна такса в размер на 133, 14 евро.

Изтъква се още, че според практиката на ВКС основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК се преценява не само с оглед на конкретното задължение за внасяне на държавна такса, а и доколкото страната разполага с достатъчно средства да се натовари с таксите и разноските за цялото съдебно производство, включително пред следващите инстанции, както и че според практиката на ВКС и на СЕС изискването за заплащане на такси и разноски не следва да води до невъзможност за ищеца да реализира правата си пред съда, като ако той не бъде освободен изцяло от задължението да ги внесе, няма да му бъде осигурена ефективна защита на правата му на потребител. По тези съображения се отправя искане до съда да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да уважи 1 изцяло молбата му по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от такси и разноски по цялото производство.

Доколкото исковото производство пред районния съд е във фазата по проверка редовността на исковата молба и ответникът още не е конституиран като страна в процеса, препис от частната жалба не следва да му се връчва.

Окръжен съд Велико Търново, след като взе предвид изложеното в жалбата и доказателствата по делото, приема за установено следното:

Пред районния съд е предявен главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД и разпоредбите на ЗПК и ЗЗП за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № 1228299/06.01.2023г., сключен с „Ф.“ ЕООД, с цена от 6 295.34 лв., както и евентуален иск за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 5 от същия договор и на т.

2.3 от договора за гаранция /поръчителство/, с цена от 2 558.67 лв. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е получил в заем сумата от 2 850.00 лв., която е следвало да върне на 16 месечни вноски, при уговорен лихвен процент от 23,33% и ГПР от 49,66, като по нарочно създадения договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/ е задължен да заплати такса в размер на 2 558.67 лв. Твърди се, че това вземане няма характер на реално дължимо възнаграждение за обезпечаване на кредита, а представлява допълнителна и сигурна облага /скрита лихва/ за кредитора, невключена в ГПР, което обуславя нищожност на цялата кредитна сделка респ. на посочените договорни клаузи.

С исковата молба е поискано ищецът да бъде освободен от задължението да заплати такси и разноски по делото, поради липсата на финансова възможност за това, за което е представена декларация за материално положение и гражданско състояние и доказателства, относими към декларираните с нея обстоятелства.

С обжалвания акт първоинстанционният съд, с оглед представените доказателства, е приел молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК за частично основателна, като е освободил ищеца от внасяне на дължимата държавна такса до сумата от 50.00 евро и му е указал в едноседмичен срок да внесе остатъка от нея в размер на 133.14 евро, като при неизпълнение на указанията в срок исковата молба подлежи на връщане.

При тези факти по делото въззивната инстанция прави следните правни изводи:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в едноседмичния преклузивен срок от надлежно легитимирана страна против подлежащ на обжалване съдебен акт /ТР № 1/17.07.2001г. по тълк. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС/, като е заплатена дължимата за настоящото производство държавна такса.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК, при направено искане за освобождаване от такси и разноски по искови производства, следва да се прецени дали молителят – физическо лице има възможност да изпълни изцяло или частично установеното със закон задължение за внасяне на държавна такса, като се вземат предвид доходите му и тези на неговото семейство, имущественото състояние, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възрастта и други конкретни обстоятелства, относими към искането. При преценката основателността на молбата следва да се вземе предвид не само материалното състояние на молителя, но и всички други релевантни обстоятелства.

Посочените в чл. 83, ал. 2 ГПК предпоставки следва да се удостоверят с декларация за имуществено състояние, за чието достоверност се носи наказателна отговорност, като няма пречка декларираните обстоятелства да се докажат с представени от молителя нарочни доказателства, включително и по указания на съда.

2

От представената от жалбоподателя декларация и доказателствата към нея /трудов договор, удостоверение за раждане, споразумение по чл. 127 ал. 1 СК, решение на СРС и извлечение от ЦКР на БНБ/ се установява, че същият е на 29 г. и по трудов договор от 03.10.2025г., сключен с „Р.“ ЕООД, получава основно трудово възнаграждение в размер на 1077.00 лв., както и 12.92 лв. за клас прослужено време. Ищецът не е декларирал да страда от хронични заболявания и да се намира в граждански брак. Същият е родител на малолетно дете и по силата на споразумение по чл. 127, ал. 1 СК, утвърдено с влязло в сила решение от 13.03.2025 г. на СРС, се е задължил да му заплаща месечна издръжка в размер на 300.00 лв.

Жалбоподателят е декларирал още, че не получава други доходи извън трудовото си възнаграждение и че не притежава недвижимо имущество, автомобили, дялове и акции от търговски дружества, както и парични влогове. От представеното извлечение от ЦКР на БНБ се установява, че за периода 2021г. – 2025г. е изтеглил множество кредити на различна стойност, които се намират в просрочие.

При тези фактически данни и с оглед определената от районния съд, съобразно цената на предявените искове и чл. 69, ал. 1 т. 1 ГПК вр. чл. 1 ТДТГПК, обща държавна такса по делото в размер на 183.14 евро, настоящият състав намира, че правилно първата инстанция е приела, че установените по делото обстоятелства сочат на материално затруднение у молителя, което обаче не е от степен, изключваща изцяло възможността му да изпълни задължението си по чл. 71 и сл. ГПК. Затрудненото имуществено състояние на ищеца – доход в размер на МРЗ, алиментно задължение от 300.00 лв. месечно и множество просрочени кредитни задължения – е надлежно съобразено от районния съд именно чрез частичното му освобождаване от внасяне на държавна такса до сумата от 50.00 евро.

Остатъкът от 133.14 евро /260, 40 лв./, съпоставен с получаваното от ищеца трудово възнаграждение в общ размер на 1089.92 лв. месечно и липсата на данни да отделя средства за наем и за покриване на разходи за лечение с постоянен характер /подобни обстоятелства не са декларирани/, не води до извод за недостиг на финансов ресурс у него за внасянето му.

Видно от представения трудов договор ищецът е трудово ангажиран и има постоянен източник на доходи, който макар и в размер на МРЗ за страната, обективно се повишава всяка година. Наличието на алиментно задължение в размер на 300.00 лв., без да са ангажирани доказателства за ежемесечното му заплащане, както и изтеглянето на множество бързи кредити, без да са налице данни и твърдения за какво са използвани усвоените суми респ. дали задължението за погасяването им се изпълнява, не могат да обосноват извод за пълна липса на средства у ищеца да заплати дължимите за производството такси и разноски, а единствено за затруднение, което е адекватно отчетено от първата инстанция с частичното му освобождаване. Отделно от това задълженията на молителя към частни кредитори не могат да бъдат противопоставени на публичното му задължение за внасяне на държавна такса и сами по себе си да обосноват пълното му освобождаване от него.

Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че районният съд не е изложил мотиви за частичното уважаване на молбата. От съдържанието на обжалвания акт е видно, че преценката е извършена въз основа на представените с исковата молба писмени доказателства, включително декларацията за материално положение и гражданско състояние, като изводът за частичната основателност на искането е формиран след съвкупната им оценка. Неоснователно е и оплакването, че първата инстанция не е съобразила таксите и разноските, които биха се дължали за производството пред следващите съдебни инстанции. Преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК се извършва въз основа на актуалното материално състояние на молителя към момента на искането, като при промяна на обстоятелствата или при възникване в хода на производството на нови задължения за такси и разноски страната не е лишена от възможността да отправи ново искане за освобождаване 3 от тях.

По изложените съображения настоящият състав на Окръжен съд Велико Търново намира, че въз основа на декларираните от молителя данни и представените доказателства не може да се приеме, че същият е материално затруднен по начин, че да няма възможност да изпълни задължението си по чл. 71, ал. 1 ГПК в определения му от районния съд остатъчен размер. В случая предвид предмета на спора – искове за нищожност на договор респ. на договорни клаузи, в хода на производството не се очаква доказването им да налага извършването на значителни разноски от ищеца за свидетели и експертизи, поради което единственото му задължение, след частичното му освобождаване, е да внесе остатъка от правилно определената от районния съд държавна такса в размер на 133, 14 евро. В тази връзка, противно на оплакванията на молителя, неосвобождаването му изцяло от това задължение няма да го лиши от достъп до съд и от възможност за ефективно упражняване правото на защита, доколкото съвкупната преценка на обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК сочи, че у същия не е налице недостиг на средства за заплащане на този размер на държавната такса, а затрудненото му материално положение е отчетено чрез освобождаването му от внасянето й до сумата от 50.00 евро.

Предвид изложеното изложеното Окръжен съд Велико Търново намира, че молбата на ищеца по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му от задължението за заплащане на такси и разноски по производството е основателна само в частта, в която е уважена от районния съд, поради което подадената частна жалба следва да се остави без уважение, а обжалваното определение да се потвърди като правилно и обосновано.

Мотивиран от горното, Окръжен съд Велико Търново, първи въззивен граждански състав

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 277 от 26.03.2026г., постановено по гр. дело № 2854/2025г. по описа на Районен съд Горна Оряховица.