Решение № 114 от 02.02.2024, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 114 гр. Русе, 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Т. Илиева при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело № 20234520104875 по описа за 2023 година

Ищецът В. Г. П. твърди, че на 28.02.2022 г. между него и първият ответник бил сключен договор за паричен заем № 4415132/28.02.2022 г., по силата на който „Изи Асет Мениджмънт“ АД му предоставило заемната сума о т 1000 лв. за срок от 12 месеца, която следвало да бъде издължена на 12 месечни погасителни вноски, при лихвен процент от 40% и ГПР – 48,07 %. В чл.4 били определени няколко различни вида обезпечения, които заемателят се задължил да предостави на заемодателя в срок до три дни от датата на сключване на договора: 1. две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на конкретно посочени изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, за сумата в размер на 1229,64 лв. със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3. одобрено от Заемодателя - Дружество гарант, което предоставя гаранционни сделки.

На същата дата - 28.02.2022 г. бил сключен и договор за предоставяне на гаранция № 4415132 между В. Г. П. и втория ответник, по силата на който последният се задължил да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с цел – гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща: 1) задължение за връщане на заемната сума в размер на 1000лв.; 2) задължение за плащане на възнаградителна лихва; 3) задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари. Договорът за 1 предоставяне на гаранция влизал в сила в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл.4, т.1 и чл.4, т.2 от договора за паричен заем в указания срок.

Потребителят дължал възнаграждение на гаранта в размер на 510,36 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 42,53 лв., а падежите на всяка от дванадесетте вноски били изрично посочени и съвпадали с падежите на вноските за погасяване на задължението по договора за паричен заем. „Изи Асет Мениджмънт“ АД било овластено да приема вместо гаранта изпълнение задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора за гаранция и всички други вземания на гаранта, а в случай, че платената по този начин сума била недостатъчна за погасяване на изискуемите задължения на потребителя към „Изи Асет Мениджмънт“ АД и на задължението на потребителя към гаранта, с внесената сума се погасявали с приоритет задълженията към гаранта.

С оглед цитираните договорни клаузи, сключените от ищеца договор за паричен заем и договор за предоставяне на гаранция били неразривно свързани. Ноторно било, че от кредитен продукт „Изи Кредит“ биха се възползвали лица, които спешно се нуждаят от пари. Нито възможността да осигури двама поръчители за толкова кратко време, отговарящи на посочените изисквания, нито възможността кредитът да се обезпечи с банкова гаранция, били реални опции за потребителя. Същият бил принуден, ако иска да получи малкия кредит в срок до 3 дни, да подпише договор за предоставяне на гаранция с юридическо лице, посочено от кредитора, срещу възнаграждение. При това едноличен собственик на капитала на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД бил кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Клаузата за обезпечението очевидно била съставена предварително и върху съдържанието й потребителят не би могъл да влияе.

Ищецът счита, че договорът за паричен заем от 28.02.2022 г. е недействителен на основание чл.22 ЗПК, тъй като не били спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – 9 от същия закон. Същият съдържал отделни елементи (договор за паричен заем, стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, декларация-съгласие за определяне на изискванията и потребностите и за присъединяване като застраховано лице по застраховка „Живот“, общи условия за застраховка „Живот“). Последните два елемента не отговаряли на изискването за размер на шрифта, което водело до недействителност на договора.

Посоченият в него размер на годишния процент на разходите 48,07 % бил близък до законовия максимум по чл.19, ал.4 ЗПК - годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Р. България. Посоченият в договора 2 размер на ГПР не бил верен, тъй като със сигурност не включвал възнаграждението за предоставяне на гаранция като разход по кредита. Чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК изисквал договорът да посочва ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В случая допусканията не били посочени с числа. Нито размерът на годишния процент на разходите, нито размерът на общата сума, дължима от потребителя, били верни. Ако размерът на възнаграждението за гаранция бил включен при изчисляване на ГПР, последният значително щял да надхвърли законовия лимит по чл.19, ал.4 ЗПК.

Процесният договор за паричен заем бил недействителен и като сключен в противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26 ЗЗД. В практиката си ВКС приемал, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити-двукратния размер на законната лихва. Независимо от нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, в съдебната практика било прието, че дори при ГПР под този размер, съдът е свободен да прецени и то служебно дали е налице противоречие с добрите нрави.

Клаузата на чл.4 от договора за паричен заем относно предоставяне на гаранция от одобрено от „Изи Асет Мениджмънт“ АД юридическо лице, била неравноправна и нищожна. Възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция не се дължало.

Възнаграждението за гаранта в размер 510,36 лв. не било посочено сред съществените елементи на договора за паричен заем. Кредитополучателят бил в неизвестност за тази допълнителна сума, която оскъпявала кредита. Основно изискване, съгласно чл.10 ЗПК, било условията на договора да са посочени по ясен и разбираем начин, което в случая не било спазено – не бил посочен размерът на възнаграждението на гаранта, без която акцесорна сделка нямало да се сключи главната кредитна сделка.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, следвало да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Съгласно т.19 от Преамбюла на Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. Според т.31 от Преамбюла на Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата следвало да се приеме, 3 че нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.22 от ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Договорът за предоставяне на гаранция също противорал на добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите. Срещу задължението за заплащане на възнаграждение кредитополучателят не получавал нищо в замяна. Обезпечение на своето вземане получавал кредиторът по договора за заем, поставил изискване за сключване на подобен договор като условие за отпускането на паричния заем.

Кредитополучателят бил поставен в положение, при което бил принуден от икономически по-силната страна да сключи договор с „Файненшъл България“ ЕООД, което лице било посочено и одобрено от кредитора по договора за заем. „Файненшъл България“ ЕООД се възползвало от по-неблагоприятното положение на другата страна, като бил наясно за условията на договора за кредит. В случая договорът за предоставяне на гаранция нарушавал основния принцип за неоснователно обогатяване, поради което противоречал на добрите нрави и бил нищожен.

Моли да бъде постановено решение, с което да се прогласи нищожността на договор за паричен заем № 4415132/28.02.2022 г., сключен между Венелин Г. П. и и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, гр.София, на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД поради противоречие със закона, а именно нормите на чл.10, чл.11, чл.12 и чл.22 от Закона за потребителския кредите, а в условията на евентуалност и на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави. Претендира прогласяване недействителността и на договор за предоставяне на гаранция № 4415132/28.02.2022г., сключен между него и „Файненшъл България“ ЕООД, поради накърняване на добрите нрави, на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Претендира направените по делото разноски.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ оспорва основателността и доказаността на предявените искове. Твърди, че от съдържанието на Стандартния европейски формуляр и от целия текст на приложения договор било видно, че не съществувало задължение за сключване на договор за предоставяне на гаранция, нито изискване за сключване на такъв договор с избрано от заемодателя дружество. Не била предвидена дължимост на възнаграждение за поръчителство, а представянето на обезпечение не било въздигнато в условие за отпускане на кредит.

В процесния договоро бил посочен размерът на общата дължима сума по кредита, а единственият разход по кредита за потребителя била лихвата, която също 4 била посочена и като наименование, и като процент, и като размер. Договорът съдържал размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка от тях и обща дължима сума. Годишният лихвен процент бил изчислен по определения в Приложение 1 о т ЗПК начин. Ако ищецът, въз основа на представената в договора информация, изчислял ГПР по формулата от Приложение 1 ЗПК, щял да получи резултат, посочен в договора за потребителски кредит. От същия било видно, че представената информация съответствала на законовите изисквания за пълнота, точност и яснота.

Ответникът оспорва и твърденията на ищеца, че договорът за потребителски кредит противоречи на добрите нрави. В сферата на кредитирането те били обективирани в разпоредбите на ЗПК. Инициативата за сключване на договора произтичала от ищеца. Дружеството му предоставило предложение за кредит (Стандартен европейски формуляр), в което параметрите на кредита били изрично посочени, както и изискването за представяне на обезпечение. Негово право било да се съгласи с тези условия и да сключи договор или да откаже да сключи договор. Ищецът – заемател преценил възможностите си, съгласил се с тези условия и ги приел, подписвайки договора. Хипотезата за накърняването на добрите нрави по чл. 26. ал. 1 ЗЗД, обхващала различни случаи, но тя не можела да се противопостави на императива в чл. 12 ЗЗД за добросъвестността при сключването на договора, какъвто бил конкретния случай.