Определение № 3206 от 15.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3206 гр. София, 15.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова като разгледа докладваното от Драгомир Драгнев Касационно гражданско дело № 20268002102116 по описа за 2026 година приема следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 276 от 06.03.2026 год., постановено по в. гр. д. № 3205 по описа за 2025 г. на Софийския апелативен съд, 14-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 6095 от 10.10.2025 г. по гр. д. № 6627 по описа за 2025 г. на Софийския градски съд, ГО, I-17 състав, за осъждане на Прокуратурата на Република България на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да заплати на В. В. В. 25 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнато обвинение за престъпления по чл.321, ал.3, пр.2, т.1, вр. ал.1, пр.2 от НК и по чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.1 и т.3, вр. чл.20, ал.3 и ал.4, вр. чл.26, ал.1 от НК, за което е постановена оправдателна присъда от 12.12.2019 г. по НОХД №

981/2016 г. на

Специализирания наказателен съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.07.2020 г. до 10.06.2022 г.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила - основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Счита, че определеният размер на обезщетението е значително завишен и не съответства на действително претърпените от ищеца вреди. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. За определяне размера на обезщетението на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства – за точното прилагане на принципа на справедливостта по 1 чл.52 от ЗЗД. По този въпрос касаторът поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.

2. За определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Сочи противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, изразена в решения № 159 от 09.10.2019 г. по гр. д. № 89/2019 г. на ІII ГО, № 50073 от 22.06.2023 г. по гр. д. № 3257/2022 г. на ІII ГО и № 50209 от 02.11.2022 г. по гр. д. 811/2022 г. на ІV ГО.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

С прокурорско постановление от 21.02.2013 г. е било образувано наказателно производство срещу неизвестен извършител за осъществени в периода 2011 год. – 2013 год. престъпления, изразяващи се в участие в организирана престъпна група, създадена с користна цел и с цел извършване на престъпления по чл. 255-256 от НК. На 28.02.2013 г. Специализираната прокуратура е сезирала Специализирания наказателен съд с искане за използване на специални разузнавателни средства – наблюдение, подслушване и проследяване на В. В. В. за срок от 60 дни, което е разрешено, а в последствие периодът е удължен с още 120 дни, като спрямо В. е приложен оперативен способ „подслушване“, но също и редица други оперативно-издирвателни мероприятия – изискана е информация за притежавани от него недвижими имоти, МПС и банкови сметки. На 19.06.2013 г. Специализираният наказателен съд е разрешил по искане на прокуратурата извършване на претърсване и изземване от офис и жилище, стопанисвани от В., от които са иззети мобилни апарати, СИМ карти и документи, послужили за експертизи в досъдебното производство. На 20.06.2013 г. с постановление В. В. е привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл.321, ал.3, пр.2, т.1, вр. ал.1, пр.2 от НК и по чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.1 и т.3, вр. чл.20, ал.3 и ал.4, вр. чл.26, ал.1 от НК, задържан е за срок до 72 часа, а с прокурорско постановление от 24.06.2013 г. спрямо него е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 60 000 лева, намалена впоследствие на 30 000 лв. Наложена му е и забрана за напускане пределите на Република България. С постановление от 07.02.2014 г. мярката за неотклонение „паричната гаранция“ е изменена в „подписка“, която е останала в сила до приключване на наказателното производство. По искане на Специализираната прокуратура върху недвижими имоти на В. В. са наложени възбрани с определение на Специализирания наказателен съд от 15.07.2013 г., а негови банкови сметки и МПС са запорирани. На 06.04.2016 г. е внесен обвинителен акт срещу В. за извършени две престъпления: по чл.321, ал.3, пр.2, т.1, вр. ал.1 от НК, за това че в периода от началото на месец януари 2012 г. месец юли 2013 г. в [населено място] и на територията на Република България е ръководил организирана престъпна група, създадена с користна цел да върши престъпления по чл.255 от НК - да се избегне установяване и плащане на данъчни задължения, а именно ДДС в 2 големи размери, за което престъпление е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години, и по чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6 и т.7, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.20, ал.4, вр. ал.1 от НК за това, че в периода от месец юли 2012 г. до 13.12.2012 г. включително в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в съучастие с други лица, спомогнал да се избегне установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери - ДДС в размер на 263 699,67 лева. В съдебната фаза на наказателното производство по н.о.х.д. № 981/2016 г. на Специализирания наказателен съд са проведени 22 съдебни заседания в периода 21.06.2016 г. – 12.12.2019 г., на които ищецът се явявал лично, с протоколно определение от 22.06.2017 г. наложените възбрани върху недвижимите имоти са отменени, а на 12.12.2019 г. е постановена оправдателна присъда по повдигнатите обвинения. Присъдата е влязла в сила на 22.07.2020 г. Ето защо В. В. е предявил иск срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно воденото наказателно производство.

Първоинстанционният съд е уважил иска до размера от 25 000 лв.

Спорът относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди е бил отнесен до Софийския апелативен съд, който е потвърдил първоинстанционното решение. За да се съгласи с присъдения размер на обезщетението, този съд е счел за неоснователно оплакването на прокуратурата, че ищецът не е провел успешно доказване на претърпените от него вреди в причинна връзка с повдигнатото обвинение. Посочил е, че наказателното преследване по обвинение в извършване на престъпление само по себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху личността на пострадалия, свързано с обичайните и естествени притеснения от изхода на производството, чувството на злепоставяне и накърняване на морални и нравствени ценности, за които изживявания и причинно-следствената им връзка с наказателното производство не е необходимо да се събират нарочни доказателства. От друга страна е приел за установено, че в случая освен обичайните вреди за всеки човек, подложен на наказателна репресия- безпокойство и притеснение за изхода от делото, ищецът е претърпял такива в по-голям интензитет предвид естеството на повдигнатите обвинения, отнасящи се до данъчни престъпления, поради това че освен с бизнес, ищецът се е занимавал със счетоводство и това е подкопало доверието в негови бизнес партньори, които са се отдръпнали. Съдът е съобразил негативни изживявания на ищеца, свързани с дискредитиране на авторитета му не само в личен, но и в служебен аспект, както и неблагоприятното отражение на обвиненията върху емоционалното и психическото му състояние – чувствал се потиснат, преустановил социалните и служебните си контакти, не можел да се концентрира и да върши нещо пълноценно сам, затова продължителен период от време не работел, което го карало да се чувства безполезен за семейството /според показанията на свидетелките С. В. и Н. П./. Отчел е възрастта на ищеца към момента на привличането му като обвиняем – 48 г., а при приключването на наказателното производство – 55 г., както и чистото му съдебно минало. Взето е предвид, че ищецът е обвинен в извършването на тежки престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК.

Второстепенният съд е съобразил взетите спрямо ищеца мерки за процесуална принуда и извършените процесуално-следствени действия по претърсване и изземване, незаконно 3 използваните специални разузнавателни средства за продължителен период /180 дни/, неразумната продължителност на наказателното производство - повече от 7 години, както и обществено икономическите условия в страната за релевантния период. Като допълнителни утежняващи отговорността на ответника фактори са преценени незаконно наложените обезпечителни мерки /запори и възбрани/ върху имуществото на ищеца по искане на прокуратурата и тяхната продължителност, почти съвпадаща с времетраенето на наказателното производство, които причинили финансови затруднения на цялото семейство и са снижили стандарта му на живот. Съдът не е пропуснал да вземе предвид и обстоятелствата, които обуславят все пак-по нисък от поискания от ищеца размер на обезщетението- липсата на увреждащи фактори, които да са засегнали по необратим начин физическото и психическото здраве на ищеца и професионалната му реализация, както и факта, че не е установено по делото случаят да е медийно отразен.

При анализа на тези мотиви на въззивния съд настоящата инстанция не констатира противоречие с практиката на ВКС по повдигнатите въпроси, които касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички обективно съществуващи по делото факти и обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за претърпени вреди. В практиката на ВКС се приема, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, на основание чл. 52 ЗЗД, към момента на увреждането, като съдът е длъжен да обсъди всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, както и да изложи мотиви за причинно- следствената връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди. Изпълнението на това задължение обуславя изхода на спора, но в случая въззивният съд не се е отклонил от съществуващата по този въпрос практика на ВКС, основана на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС и съдържаща се в решения № 281 от 30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други, включително посочените от касатора. Прието е, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ от значение са тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления - умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др. Следва да бъдат отчетени и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз 4 основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: съдебното минало; медийни публикации, направили обществено достояние обвинението; обществено-икономическата конюнктура в страната и др. Отбелязано е също, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на тази практика на ВКС. Въззивният съд е взел предвид всички факти и обстоятелства по делото, които са доказани и обуславят размера на обезщетението: продължителността на наказателното производство – повече от 7 години, тежестта на престъпленията - незаконното обвинение е за тежки престъпления, взетите мерки за процесуална принуда, наложените обезпечителни мерки върху имущество на ищеца, негативните му изживявания, възрастта му, отражението на наказателното производство върху психологическото му състояние, както и върху социалния и професионалния му живот, обществено-икономическите условия в страната. Присъденият значителен размер на обезщетението е съобразен най-вече с факта, че посредством повдигнатото обвинение е засегнат професионалният авторитет на ищеца, както и с обстоятелството, че неоснователно използваното подслушване за дълъг период от време/180 дни/ и узнаването за това обстоятелство допълнително е унизило ищеца и е засилило негативните му изживявания. От друга страна въззивният съд е взел предвид, че не са налице увреждащи фактори, които да са засегнали по необратим начин физическото и психическото здраве на ищеца и професионалната му реализация, както обстоятелството, че обвинението не е било медийно разгласено. Ето защо по поставените от жалбоподателя въпроси касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.