Решение № 1507 от 24.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1507 гр. София, 23.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

ДЕСИСЛАВА СТ. ЧЕРНЕВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. ЧЕРНЕВА Въззивно гражданско дело № 20211100507166 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20238635/29.10.2020 г., постановено по гр. дело № 39268/2019 г. по описа на СРС, 124-ти състав, Ю. С. Д. е осъдена по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД да заплати на Б. М. С. сумата от 971. 00 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, както и сумата от 5 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили на 15.03.2016 г., около 17, 10 ч., в офис – каса на ,,Изи пей“, находяща се в гр.

София, кв. ,,Борово“, ул. ,,****“ № 5, чрез извиване с лявата си ръка на безименния пръст на дясната ръка на ищцата, вследствие на ко е т о е причинена средна телесна повреда на Б. С., изразяваща се в многофрагментно счупване на проксималната фаланга на четвърти пръст на дясната ръка и частично разкъсване разгъвачното сухожилие на същия пръст , довела до затруднение движенията на десния горен крайник за срок повече от тридесет дни, за което ответницата Ю. С. Д. е призната за виновна за извършено престъпление по чл. 129, ал.2, пр. 2, във вр. ал. 1 от НК , и за което й е наложено наказание ,,лишаване от свобода “ за срок от девет месеца, чието 1 изпълнение е отложено за срок от три години, сумата от 1817. 84 лв. – лихва за забава за периода 09.07.2016 г. до 09.07.2019 г., ведно със законната лихва върху главниците от деня на противоправното увреждане- 09.07.2016 г., до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 8 000.00 лева/ предявени като част от сумата от 20 000.00 лева/Със същото решение страните са осъдени на разноски по делото, по съразмерност на уважените части.

Срещу така постановеното съдебно решение в частта, с която искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен, е постъпила въззивна жалба с вх. № 25173387 от 25.11.2020 г. от ищцата Б. М. С., в която са изложени доводи за неправилност на извода на съда относно размера на справедливото обезщетение за претърпените от нея вследствие на деянието неимуществени вреди, като излага аргументи, че са доказани в пълния им предявен размер.

Жалбоподателят твърди , че в обжалваната част, решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Последното е свързано с непълно обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, като се сочи, че СРС не се е съобразил със заключението на СМЕ, и не е отчетено усложнението на здравословното състояние на пострадалата.

В законоустановения двуседмичен срок не е постъпил отговор на въззивна жалба с вх. № 25173387 от 25.11.2020 г. от ответника по нея.

Подадена е въззивна жалба с вх. № 15168754 от 17.11.2020 г. и от ответницата в първоинстанционното производство Ю. Д.. Тя оспорва решението в частта, с която е уважен предявения срещу нея иск за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди. Страната счита, че по делото не са събрани доказателства, които да обосновават присъдения размер, който определят като прекомерен и несправедлив.

Подаден е отговор на въззивна жалба с вх. № 25058057 от 31.03.2021 г. от Б. С. , чрез пълномощника си - адв. Д. Ц., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с която оспорва същата, като изцяло неоснователна и недоказана.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в 2 жалбата. Обжалваното решение е валидно постановено и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми, за правилното прилагане на които въззивният съд също следи служебно.

Въззивният състав намира, че СРС е обсъдил събраните пред него доказателства в цялост, като е изложил подробно установената по делото фактическа обстановка, която съдът не намира за необходимо за преповтаря, а препраща към нея, предвид дадената за това възможност в чл. 272 ГПК.

Предмет на въззивната проверка е цялото произнасяне на СРС по иска с правна квалификация чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт - състоял се на 15.03.2016 г., доколкото са подадени жалби и от двете страни в производството.

Решението е отчасти неправилно по следните съображения:

Материалноправните предоставки (юридически факти) за възникване на отговорност за обезвреда на причинени неимуществени вреди са следните:

1/ осъществяване на деяние- действие или бездействие, от страна на ищеца; 2/ противоправност на това деяние, изразяваща се в несъответствие между правно дължимото и обективно осъщественото поведение; 3/ настъпили неимуществени вреди- неблагоприятно изменение в обективната действителност, засягащо нематериални блага; 4/ причинно- следствена връзка между поведението и вредоносния резултат; 5/ вина, която на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага оборимо.

В случая не се спори между страните, а и се установява от приетата като писмено доказателство Присъда, постановена по НОХД № 2642/2017 г., че на 15.03.2016 г., около 17, 10 ч., в офис – каса на ,,Изи пей“, находяща се в гр. София, кв. ,,Борово“, ул. ,,****“ № 5, чрез извиване с лявата си ръка на безименния пръст на дясната ръка на ищцата, вследствие на ко е т о е причинена средна телесна повреда на Б. С., изразяваща се в многофрагментно счупване на проксималната фаланга на четвърти пръст на дясната ръка и частично разкъсване разгъвачното сухожилие на същия пръст , довела до трайно затруднение движенията на десния горен крайник за срок повече от тридесет - престъпление по чл. 129, ал.2, пр. 2, във вр. ал. 1 от НК , и й е наложено наказание ,,лишаване от свобода “ за срок от девет месеца, чието изпълнение е отложено за срок от три години. Не е спорно, че присъдата е 3 потвърдена с неподлежащо на обжалване решение на въззивната инстанция, с оглед което е влязла в сила.

Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, т. е. елементите на фактическия състав на деликтната отговорност са: 1. противоправно поведение, 2. настъпването на вреди, 3. причинна връзка между тях и 4. вина у причинителя, която се предполага до доказване на противното. Докато наличието на последния от четирите се предполага по силата на оборимата презумпция на ал. 2 от цитираната разпоредба /вината/, то останалите три подлежат на доказване чрез предвидените в ГПК способи.

Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Следователно, в настоящото производство съдът е обвързан от изводите на наказателния съд в посочената част и е длъжен да приеме за доказано между страните, че ответникът виновно е извършил описаното в исковата молба деяние, което е противоправно. Задължителната сила на крайния съдебен акт в наказателното производство обхваща и съставомерния резултат /в този смисъл - ППВС № 7/1959 г. /.

Неоснователно е възражението на Ю. Д., че не е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане, поради липса на причинна връзка между противоправното поведение на същата и настъпилите вреди.

Като взе предвид влязлата в сила присъда, с която ответниц ата е призната за виновна в извършването на престъпление, и събраните по делото доказателства настоящата инстанция намира, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Причинените на ищцата вреди са установени от представените по делото писмени доказателства, както и от събраните гласни доказателства.

Тук е мястото да се посочи, че при съобразяване на задължителната сила на присъдата, гражданският съд е обвързан и следва да приеме за установени в производството всички съставомерни признаци на извършеното деяние, като при средна телесна повреда това са и причинените на пострадалия травматични увреди, техния вид и обективни характеристики.

4

Ето защо и неоснователно с въззивната жалба се поддържа, че не са били установени всички елементи от фактически състав на непозволеното увреждане. С влязлата в сила присъда са установени нанесените на ищцата от ответницата телесни увреждания, Следва да се обърне внимание също, че съставомерен признак на телесните повреди, включително и на средните такива, е причиняването на болка и страдание на пострадалия. В случая не следва подробно да се обсъжда и причинната връзка между действията на ответницата, довели до травматичните увреди на ищцата, доколкото тази връзка е елемент от престъплението, установено с влязлата в сила присъда.

Ето защо и въззивният съд приема, че следва да се съсредоточи върху доводите на жалбоподателите за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на обезщетението.

Съгласно чл. 51 ЗЗД на обезщетяване подлежат вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като неимуществените се преценяват по справедливост от съда. Понятието "справедливост", по смисъла н а чл. 52 ЗЗД, е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които се съобразят от съда при определяне размера на обезщетението. Това са обстоятелства свързани с отрицателните изживявания на ищцата от уврежданията - претърпени болки, стрес и безпокойство за здравето и следващите от това негативни емоции за нея.

Неимуществени вреди, извън съставомерните, подлежат на установяване в хода на гражданското производство и тежестта за това се носи от ищеца. В конкретния случай от ангажираните в хода на производството медицинска документация, заключението на съдебно- медицинската експертиза, които допринасят за установяване на медико- биологичните признаци на физическите увреждания, както и гласните доказателствени средства /показанията на свидетелите / К.Б. и Д. С. се установява как са се отразили върху емоционалното и душевно състояние на ищцата във времето по време на инцидента и непосредствено след него. Настоящият съдебен състав счита, че показанията им са вътрешно непротиворечиви, като тези на Д. С. недостатъчно обстоятелствени. Следва да се отбележи, че техен субект с а синът и сестрата на пострадалата, поради което настоящият съдебен състав ги преценява съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК- с оглед на всички други данни по делото.

Установява се, че в резултат от инидента

5 ищцата освен телесни болки и страдания е преживяла и затруднение в ежедневното обслужване, за които нейната сестра е оказала помощ за период от една седмица. На ищцата й се наложило да потърси медицинска помощ, проведено било оперативно лечение, като била настанена в болнично заведение за недълъг период от време, в рамките на три дена и ползвала е отпуск поради временна неработоспособност. В допълнение към съдебномедицинската експертиза по отношение на поставената й задача да отговори на въпроса настъпили ли са последващи усложнения от процесните увреждания, включително нарушено осезание и подвижност на пострадалия пръст, болки при смяна на времето и носене на тежести, както и други усложнения вещото лице е посочило, че пострадалият пръст може да бъде разгънат, но не напълно, като са налице затруднения в неговото функциониране.

Въззивният съд намира, след съобразяване характера и вида на причинените на ищцата увреждания свързани със затруднение движенията на 4-ти пръст на дясната ръка без опасност за живота, че обезщетението, което съответства на описаните вреди, болки и дискомфорт, преживени от ищцата, както и на общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД СРС е в размер на 3 500 лв. Този извод се налага доколкото по делото не се установява ищцата да е търпяла болки и страдания от контузията на пръстта с по-голям интензитет от обичайното за такова увреждане, нито за попродължително време, което да се е отразило върху нормалното битово и социално ежедневие. Не се установява да е рефлектирало върху личностната самооценката на ищцата, както и да са настъпили последващи усложнения в процеса на възстановяване. Ритъмът на живот не е променен съществено в резултат от травматичната увреда. Не се установява от доказателствената съвкупност, от търпените от нея болки и страдания, основание за присъждане на обезщетение в по - голям размер, а напротив. Доколкото изводите на настоящият състав частично не съвпадат с тези на СРС, решението следва да се отмени над сумата от 3 500 лв. до размер от 5 000 лв. и искът да се уважи за този размер.