Решение № 492 от 08.04.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 492 гр. София, 08.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Димитрова

Нина Стойчева при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело № 20211000502761 по описа за 2021 година

Въззивното производство е образувано по жалба на В. Е. Г. срещу решение № 262081/ 29.12.2020г. на СГС, ГО, 3ти състав, постановено по гр.д.

№ 15814/17г., с което са отхвърлени предявените от него искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД.

Жалбоподателят твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. Сочи, че СГС е достигнал до погрешни правни изводи, защото се базират на едностранчиво и непълно обсъждане на доказателствата по делото и неправилно приложение на закона.

Първоинстанционният съд е обсъдил само чл.1, но не и чл.2 и чл.3 от договора за заем и останалите клаузи от него. Не е приложил чл.20 от ЗЗД.

Съдържанието на чл.1 не може да се възприема отделно от останалите уговорки. В него е употребено бъдеще време и с тази клауза се слага началото на договорните отношения. В чл.2 и чл.3 от договора за заем е употребено минало време, а не бъдеще. По този начин страните се съгласяват и документират писмено, че заемодателят е изпълнил задължението по чл.1 от договора, а именно сумата е предадена на заемателя.

В следващите клаузи на чл.4 и чл.5 е употребено бъдеще време, защото тези 1 уговорки са за падежа и начина на връщане на сумата. Неправилно съдът е приел, че в негова тежест е да докаже освен факта на предаване на сумата, основанието за това и поетото задължение да я върне, но също така датата и мястото на предаване, както и по какъв начин тя е била предадена. Това противоречи на чл.240 от ЗЗД и задължителната практика на ВКС. В тази връзка чл.3 от договора пояснява, че предаването на сумата е извършено в брой. В тази част този частен документ свидетелства за факта на предаване на заемната сума от ищеца на ответника. Между страните няма спор, че са подписали договор за заем. Спори се дали той е симулативен или не, както и дали сумата е предадена от ищеца на ответника. От съдържанието на чл.1, чл.2 и чл.9,т.2 от договора следва извод за реално получаване на паричната сума в заем, за поемане на задължението за връщането й и съответно за съществуване на заемно правоотношение между страните. Не се спори, че подписите в договора за заем са автентични. Датата му не е 10.01.2011г., но това няма определящо значение за извода, че са налице доказателства за предаване на заемната сума, тъй като при анализа на договора и преценката дали да се възприеме написаното в него, следва да се изхожда от спецификата му и обстоятелството, че двата съществени елемента на тази сделка са постигане на съгласие и реално предаване на заемната сума, а не датата. Оспорването на достоверността на датата не води до опровергаване съдържанието на документа. Това може да се случи, когато тя е част от волеизявлението. СГС е приел, че жалбоподателят не е доказал своята платежоспособност и произхода на паричните средства. Тези обстоятелства са ирелевантни. Те нямат отношение към действителността на договора за заем. Погрешно е ценен записът на заповед като косвено доказателство относно реалното предаване на сумата. В чл.6 и чл.9, т.1 от договора за заем изрично е предвидено, че такъв се издава като обезпечение на задължението на заемателя. Приетият по делото запис на заповед е издаден на същата дата като датата на сключване на договора за заем – 24.01.2011г. Записът на заповед е за същата сума като заемната, падежът му съвпада с падежа на връщането й, издател е заемателя, а бенифициент- заемодателя. Този запис на заповед е доказателство, че ответникът е получил заемната сума. СГС не е обсъдил еднаквостта на данните в двата документа. Първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е допуснал гласни доказателства на ответника относно твърдяната симулация без да има 2 неговото съгласие и без да е налице хипотезата на чл.165 от ГПК.

Затова моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените искове.

В депозиран писмен отговор И.Ц. и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Счита я за неоснователна. За да отхвърли предявените искове СГС е приел, че представения договор за заем не установява предаване на заемната сума в едно с конкретизация на времето, мястото и способа за предаването й.

Съдът след като обсъди доводите на страните и събраните доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СГС е сезиран искове по чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл. 92, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба ищецът В. Г. твърди, че на 24.01.2011г. той като заемодател е предоставил на ответника И.Ц. като заемател сумата от 250 000 щ.д. На същата дата между тях е подписан договор за заем. Предаването на заемната сума е извършено на 24.01.2011г. Връщането на заема е обезпечено с издаден запис на заповед за горната сума. Съгласно чл.4 от договора за заем ответникът е поел задължението да върне заема в срок до 07.12.2012г., а записът на заповед е с падеж 07.12.2012г. Въпреки отправените към него покани той не е върнал заетата сума. На основание чл.10 от договора ответникът дължи неустойка в размер на 10 % от заетата сума за забава в размер на 25 000 щ.д. Затова ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати 250 000 щ.д. главница, в едно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и неустойка от 25 000 щ.д. Претендира разноски.

Ответникът И.Ц. е подала в срока по чл.131 от ГПК писмен отговор, с който оспорва предявените искове и ги счита за неоснователни. Счита исковете за недопустими поради липса на правен интерес. Не оспорва, че познава ищеца. Излага, че ищецът не му е предал парична сума от 250 000 щ.д. Затова той и ищецът не са обвързани от валиден договор за заем.

Ответникът твърди, че в началото на месец януари 2011г., когато е подписал поредица от договори за заем с ищеца и записи на заповед към тях, той не му е предавал парични суми в брой. И.Ц. оспорва договорът за заем да е сключен 3 на посочената в него дата, тъй като личната карта на ищеца е издадена на 24.01.2011г., поради което той е антидатиран. Прави възражения за нищожност на договора за заем, защото е симулативен и прикрива договор за посредничество, каквато е действителната воля на страните. Догорите за заем обезпечават комисионното възнаграждение на ищеца. Той е нищожен като накърняващ добрите нрави и морала, поради невъзможен предмет, защото не е извършено реално предаване на сумата, тъй като ищецът не е разполагал с нея. Договорът е нищожен поради липса на съгласие и поради липса на основание за сключването му.

Във връзка с твърденията в исковата молба ищецът е представил договор заем от 10.01.2011г. подписан между него и ответника за паричен заем в размер на 250 000 щ.д., както и запис на заповед, издаден на същата дата и за същата сума. С молба от 13.03.2019г. ищецът е посочил, че договорът е сключен на 24.01.2011г., когато е бил в България, за да получи личната си карта, издадена на 24.01.2011г. С молби от 17.05.2019г. и 21.08.2019г. ответникът е оспорил, че на тази дата е сключен договорът за заем и че на нея ищецът му е предал твърдяната сума.

В съдебното заседание на 16.12.2019г. ответникът е оспорил доказателствата, представени от ищеца с писмена молба от 21.11.2019г., а именно: договор за пазене от 03.01.2004г., писмено нареждане от 03.01.2011г. и споразумение, сключено между ищеца и казахстански гражданин от 24.11.2017г.

В същото съдебно заседание съдът е извършил констатация по представените от ищеца в оригинал договор за заем от 10.01.2011г. и запис на заповед от същата дата и е установил идентичност между тях и представените по делото.

Към исковата молба са представени съобщение за доброволно изпълнение и за наложена възбрана от ЧСИ.

Ищецът е представил писмени доказателства установяващи неговата трудова заетост.

Във връзка с оспорването на договор за пазене от 03.01.2004г., споразумение към него от 24.11.2017г., писмено нареждане от 03.01.2011г. е допусната графологична експертиза, която е дала заключение, че името „А.

4

В.“ и подписа след него в договора за пазене на сумата от 1 150 000 щ.д. от 03.01.2004г. и писмено нареждане от 03.01.2011г. не са изпълнени от казахстанския гражданин. Подписът под името А. Б. Н. в споразумението от 24.11.2017г. са изпълнени от казахстанския гражданин.

Съдът възприема заключението като компетентно, безпристрастно, обосновано и обосноваващо на научните правила.

Оспорените доказателства са частни диспозитивни документи по своя характер.

При оспорването им по реда на чл.193, ал.3 от ГПК доказателствената тежест е за ищеца, тъй като те не носят подписа на оспорващия ги. Оспорването е свързано с тяхната автентичност, а именно дали изхождат от посеченият за автор казахстански гражданин. Според заключението на графологичната експертиза, той не е подписал два от тях, а именно договорът за пазене от 03.01.2004г. и писменото нареждане от 03.01.2011г. Поради това те са неистински документи и въз основа на тях не може да се основава съдебният акт. Оспорването е доказано.

В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.

Свидетелят П. заявява, че познава ответника повече от 16-17 години. С ищеца са имали среща един път в офиса на И.Ц.. Тогава двамата са договаряли кредити за Ц.. Ищецът му е обещал, е ще му намери такива средства. От думите на ответника свидетелят е разбрал, че Г. работи в банка.

Срещата се е състояла през месец октомври 2012г. Помни датата, тъй като я свързва с неговата рождена дата-26.09. Срещата се е състояла едни месец след това. Свидетелят е ходел постоянно в офиса на Ц., защото е имал постоянни търговски отношения с него. На тази среща Г. е представил договорите за заем и записите на заповед, с които реално са се договаряли, както и комисионна за ищеца. Договорени са били суми за над 4,5 милиона евро. Тогава, когато свидетелят е присъствал, са договаряли само 20% от сумата. В деня на срещата ответникът е изготвил документи, които Г. е отказал да подпише. Ищецът е носил договорите за заем и записите на заповед от преди това и Ц. ги е подписал. Последният е подписал 5-6 документа. Направило му е впечатление, че датата на документите не е като тази на срещата. С ответника после са ги видели, тъй като са останали при ответника. Г. е взел част от тях и си е тръгнал.

Съдът кредитира показанията на свидетеля като основаващи на лични 5 впечатления за фактите, които излага. Те не са опровергани от останалите доказателства.

По делото са приети и други писмени доказателства с оглед твърденията и възраженията на страните.

При тези доказателства СГС е отхвърлил исковете изцяло като е приел, че няма доказателства за предаване на парична сума в заем от ищеца на ответника и липса на облигационна връзка между тях. Признал е за неистински документи договорът за заем от 10.01.2011г., договор за пазене от 03.01.2004г. и писмено нареждане към него.

Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съединени искове по чл.240, ал.1 и чл.92, ал.1 от ЗЗД.

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционния съдебен акт, по допустимостта му в обжалваната част, а по отношение на правилността му е обвързан от посочените основания в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материално правна норма.

Обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.

В жалбата е релевиран довод за допуснато съществено процесуално нарушение от страна на първоинстанционният съд като са допуснати гласни доказателства за твърдяната от ответника симулация. Въззивният съд намира, че те са допустими, тъй като е за установяване на противоречие със закона, което е основание за нищожност на общото основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД, а не просто за симулативен договор по смисъла на чл.26, ал.2 от ЗЗД. Те се отнасят до разкриване на действителните уговорки между страните, поради което не се обхващат от забраната на чл.164 и чл.165 от ГПК.