Решение № 1488 от 30.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1488 гр. Пловдив, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330112214 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от А. В. Т., ЕГН: **********, против „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК: 203939675, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 206, 72 евро /размерът на иска увеличен в о.с.з. на 17.03.2026г./, представляваща заплатена при начална липса на основание сума в периода 16.02.2021 г. – 18.10.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.07.2025 г. до окончателното плащане.

Ищцата твърди, че на ** г. получила паричен заем от ответника в размер на 400 лева. Твърди, че не е получила екземпляр от сключения договор за кредит, а й бил предоставен единствено погасителен план. Посочва, че за периода 16.02.2021 г. – 18.10.2021 г. платила в полза на ответника по кредита сумата от 804,30 лева. Сочи се, че договорът за кредит е недействителен, доколкото в размера на ГПР по същия не е включен размерът на дължимата неустойка за непредставяне на обезпечение по чл.12, ал. 4 от договора.

С допълнителна молба на осн. чл. 143, ал. 2 ГПК пояснява, че на 10.02.2021г. получила о т ответника „Моят Кредит“ ЕООД паричен заем в размер на 400 лева, със задължение да върне сумата, като платила по заемното правоотношение сумата от общо 804,30 лева. Договорът бил недействителен поради противоречие с изискванията на ЗПК.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор 1 на исковата молба на ответника „Моят Кредит“ ЕООД, с който се оспорва предявения иск. Излагат се подробни съображения за действителността на договора за потребителски кредит.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Страните не спорят, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че помежду им е сключен Индивидуален договор за заем № **/**г., по силата на който на ищцата била предоставена в заем сумата от 204, 52 евро на 17 седмични погасителни вноски, при ГЛП 40% и ГПР 41, 83%.

Съгласно чл. 12, ал. 1 от Договора, заемателят се задължил в тридневен срок от сключването му да осигури поне едно от посочените в договора обезпечения, като съгласно чл. 12, ал. 4 при неизпълнение на това задължение на заемателя, същият дължал неустойка в размер на 141, 45 евро.

Ответникът признава, че сумата в размер на 804, 30 лева е заплатена от страна на ищцата, като кредитът е изцяло погасен.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало, именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

С разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи задължението си, като в противен случай дължи неустойка.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения 2 кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 83 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Неминуемо, с включването на неустойката по чл. 12, ал. 4 от Договора в размера на ГПР, кредитът се оскъпява. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена парична сума, в която обаче, не е включена дължимата по чл. 12, ал. 4 от Договора „неустойка”. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

В обобщение, процесният Индивидуален договор за заем № **/**г. е недействителен основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, ако договор за потребителски кредит е прогласен за недействителен, на основание чл. 23 от ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на кредита (главница), но не и лихва и други разходи по кредита. Не се дължи и лихвата за забава, уговорена в договора. Съгласно Решение на СЕС от 15.06.2023 г. по дело C520/21, при недействителност на потребителския договор кредиторът няма право на обезщетение, надхвърлящо чистата стойност на кредита, вкл. няма право на законната лихва за забава от поканата за плащане. Следователно всичко, което е дадено от ищеца на ответника по недействителния договор, с изключение на главницата по същия, подлежи на връщане.

В настоящия случай ответникът сам е признал, че общо получената от него и заплатена от ищеца по договора сума възлиза в размер на 411, 23 евро при главница по кредита – 204, 52 евро. Следователно сумата от 206, 72 евро се явява недължимо платена над главницата, а предявеният осъдителен иск е основателен.

При този изход на спора, разноски ще се присъдят в полза на ищеца за заплатена държавна такса и такса за изготвяне на преписи от електронното 3 дело в общ размер на 23, 26 евро.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на адв. К. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ, което предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото съдът определя в минимален размер от 204, 52 евро.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК: 203939675 да заплати на А. В.

Т., ЕГН: ********** сумата от 206, 72 евро представляваща заплатена при начална липса на основание сума в периода 16.02.2021 г. – 18.10.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на изменение на иска – 17.03.2026г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК: 203939675 да заплати на А. В.

Т., ЕГН: ********** сумата от 23, 26 евро, представляваща съдебно – деловодни разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК: 203939675 да заплати на адв. К.

Й. К. от ** с личен № **, с адрес на упражняване на дейността: ***** сумата от 204, 52 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на ищеца А. В. Т., ЕГН: ********** безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл.

38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4