Решение № 1524 от 05.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1524 гр. Пловдив, 05.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тоско П. Ангелов при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Тоско П. Ангелов Гражданско дело № 20235330111672 по описа за 2023 година

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК въз вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 240 ЗЗД за установяване на задължения на ответника в размер на 350 лева - главница, дължима по Договор за потребителски кредит; сумата о т 30.07 лева– договорно възнаграждение, 290.15 лева- възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и 249.99 лева- законна лихва, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й заплащане.

Ищецът твърди, че вземанията му произтичат от сключен с ответника договор за потребителски кредит за сумата от 350 лева, за срок от 7 месеца, при ГЛП 33.00% и ГПР 37%. Бил закупен и пакет допълнителни услуги, за което се дължало възнаграждение от 290.15 лева. Иска се уважаването на исковете и присъждането на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорват претенциите. Твърди, се че ищецът не е спазил изискването за ясно и разбираемо формулиране на условията по кредита. Не ставало ясно какво точно се включва в размера на месечната вноска. Нямало данни и ответната страна да се е запознала с общите условия към договора преди сключването му и да е подписвала погасителен план. Прави възражения за неравноправност на уговорката за възнаградителна лихва поради нейния размер и накърняване на добрите нрави. Твърди, 1 че уговорката за плащане на възнаграждение за допълнителни услуги е нищожна поради противоречие с разпоредбите на ЗПК. Твърди, че по този начин се осигурява допълнително възнаграждение, което противоречало на изискванията на добросъвестността и водело до значително неравновесие в правата и задълженията.

Съществувало заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката за плащане на пакет допълнителни услуги се нарушавало изискването ГПР да не е повисок от петкратния размер на законната лихва. Счита, че договора е недействителен.

На следващо място се възразява срещу настъпването на предсрочната изискуемост на кредита поради липсата на уведомяване. Иска се отхвърляне на претенциите.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Относно допустимостта на исковете:

Производството е инициирано с подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от кредитора „Профи кредит България“ ООД срещу ответника, по което е образувано ч. гр. дело. В полза на заявителя е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми, както и за разноските.

Заповедта е връчена на длъжника, като в срок е постъпило възражение и съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Установителните искове са предявени в преклузивния срок и подлежат на разглеждане по същество.

Съдът намира обстоятелства: за безспорно установени по производството следните

Между ищеца и ответника е подписан договор за потребителски кредит. С посочения договор е предоставена сума в размер на 350 лева. Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 33.00%, а годишният процент на разходите (ГПР) 37.00%. Ответникът се е задължил да върне сумата на 7 месечни погасителни вноски в размер на 55.25 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан на 386.77 лева. Било е уговорено и закупуването на пакети от допълнителни услуги на стойност от 290.15 лева, като сумата е разсрочена на равни части от по 41.45 лева към всяка вноска.

Сумата по кредита е получена съгласно представеното платежно нареждане.

Същото не е подписано от ответника, но следва да се възприеме, предвид липсата на оспорване за това обстоятелства и отправеното с молбата от 01.03.2024 г. искане за уважаване на главницата.

Относно действителността на договора:

Предвид уговорка за възнаграждение за допълнителни услуги, се констатира, че 2 не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В споразумението към договора е уговорено, че пакетът включва предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги– 1.приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; 2.възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3.възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4.възможност за смяна на дата на падеж и 5.улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.

Разпоредбите на чл. 10а от Закона за потребителския кредит (ЗКП) дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

В настоящия случай, услугата по т.1 представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение, а тези по т. 2-4 имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него.

Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения (каквото се иска по делото) се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора годишен процент на разходите от 37% не отговаря на действителния, като към него следва да се добави и сумата за допълнителни услуги, която се явява 82.90% от предоставения кредит.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.

68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал.

4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от 3 сключването на договора. В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените в договора плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Следва да се посочи, че с Решение от 21.04.2024 г. по дело С-714/2022 на СЕС се даде задължително тълкуване във връзка с допълнителни плащания по договорите за кредит и включването им в ГПР. Според решението член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В мотивите на решението е посочено, че предвид същественото значение, което посочването на ГПР в такъв договор има за потребителя, Съдът e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита, като платените суми се отнасят за погасяването на главницата. По делото не се установява да са извършвани плащания, поради което се дължи пълният размер на предоставената сума от 350 лева. В този смисъл е Решение № 50147 от 26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС; и практиката на ПОС: Решение № 277 от 6.03.2023 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 2677/2022 г.; Решение № 280 от 6.03.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 3171/2022 г. и решения по в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г., в.гр.д.№ 1389/ 2020г. и в.гр.д.№ 1222/ 2020г.

Искът за законна лихва е неоснователен, защото не се установява ответникът да е поставен в забава. Предвид недействителността на договора, посочената в него дата на изпълнение не удостоверява настъпването на падеж на задължението за връщане на чистата стойност на кредита по чл. 23 ЗПК. Уведомлението за предсрочна изискуемост 4 също не може да бъде възприето, защото не са посочени имената на третото лице, което го е получило. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 4 от Закона за пощенските услуги, условията за доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила, приети с решение № 581/27.10.10г. от Комисията за регулиране на съобщенията. Според чл. 5, ал. 2 от Общите правила препоръчаните пощенски пратки по ал. 1 може да се доставят на лице, пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещо на адреса, посочен в пратката, срещу подпис и документ за самоличност, като в служебните документи се вписват трите имена на лицето, получило пратката.

Ето защо претенцията за главница е основателна и следва да се уважи. Исковете за останалите вземания следва да бъдат отхвърлени изцяло предвид констатираната недействителност на договора.

По отговорността за разноски:

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза ищеца следва да бъде присъдена сумата от 50.00 лева за ДТ и 64.24 лева за юрк. възн по настоящото и заповедното производство

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, в полза на адв. Р., следва да бъде присъдено адв. възнаграждение по настоящото и заповедното производство. По отношение на него е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, като по този вид искове към момента вече е оформена постоянна и непротиворечива практика на съдилищата. Приети са само писмени доказателства, изчерпващи се с процесния договор и неговите приложения, проведени са 2 о.с.з., на което не са се явили представители и е извършен единствено доклад на делото. Ето защо като взе предвид НМРАВ, вида и цената на предявените искове, извършените от представителя действия (подадено възражение, подаден отговор на искова молба и писмено становище за о.с.з.) и при съобразяване на Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., съдът намира, че разноските за адвокатско възнаграждение следва да се определят в размер на общо 600 лева за исковото и заповедното производство, предвид идентичния им предмет. Следва да се присъди сумата от 343.03 лева, съразмерно на отхвърлените искове.