Решение № 8 от 09.01.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№8 гр. София, 09.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова като разгледа докладваното от Христо Лазаров Въззивно търговско дело № 20251001000712 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава двадесета от ГПК - Въззивно обжалване.

Образувано е по въззивна жалба от ответника – Я. Т. Ф., ЕГН **********, чрез адв. И. срещу решение № 92 от 16.01.2024г., постановено по т.д. № 20231100900322 по описа на СГС за 2023г., т.о., VI-13 състав, в частта, с която е признато за установено, че съществува вземането на ищеца – „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД, ЕИК 131397565 по запис на заповед от 18.01.2021г. в размер на 28 228,01 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.08.2022г. при условията на солидарност с „Интерспед 13“ ЕООД и е осъдена да заплати на ищеца сумата от 1 129,12 лева, представляващи разноски за заповедното и исковото производство.

Въззивникът/ответникът - Я. Т. Ф. счита, че обжалваното решение е недопустимо, поради направено с допълнителната искова молба едновременно изменение на основанието и петитума на иска, което било нов иск и противоречало на чл. 372, ал. 2 от ГПК. В условията на евентуалност счита, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Според въззивника, първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е приел за доказани факти, за които нямало представени доказателства. Неправилно не било установено наличието на валидно каузално правоотношение, чието изпълнение се обезпечавало с процесната запис на заповед. На следващо място твърди, че договорът за фирмен кредит бил нищожен на основание чл. 146 1 от Закон за защита на потребителите/ЗЗП/ и на чл. 34, ал. 1 от Закон за потребителския кредит/ЗПК/, както и поради противоречие с добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. трето от ЗЗД, както и поради неспазване на чл. 11, т.т. 9, 10 и 11 вр. с чл. 22 от ЗПК, което водело до нищожност и на записа на заповед. Според въззивника, претендираното задължение по представения договор за кредит е погасено по давност, чиито погасителен ефект е настъпил преди сезирането на съда. На последно място твърди, че ищецът не е представил доказателства установяващи отпускането и усвояването на претендираната сума от ответното търговско дружество. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част. Не претендира разноски за въззивното производство.

Въззиваемият/ищецът - „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД, е подал в срок писмен отговор на въззивната жалба чрез адв. Г.. Счита същата за неоснователна и недоказана, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Излага подробни доводи, че предявеният запис на заповед е редовен от външна страна и съдържа всички реквизити на чл. 535 ТЗ. Счита, че е доказал каузалното правоотношение, което се обезпечавало, чрез процесния запис на заповед. Според ищеца е неоснователно твърдението за нищожност на договора за кредит, тъй като страна по него е юридическо лице и нямал качеството потребител по смисъла на ЗПК. Изцяло неоснователно било и твърдението на въззивника, че задължението по договора за фирмен кредит било погасено по давност. Моли въззивния съд да потвърди изцяло решението в обжалваната част. Претендира разноски за въззивното производство.

Софийският апелативен съд като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна, следното:

Въззивната жалба е подадена в законния срок от надлежна страна по делото и против подлежащо на въззивно обжалване решение на СГС, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд след служебно извършена проверка на решението установи, че то е валидно и допустимо в обжалваната част и няма допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Страните по делото не спорят във въззивното производство и от доказателствата по делото се установява, че по ч.гр.д. № 43780/2022г., по описа на Районен съд град София е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 22.08.2022г., с която длъжниците/Я. Т. Ф. и „Интерспед 13“ EООД/ са осъдени да заплатят солидарно на „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД, сумата от 28 228,01 лева по запис на заповед от 18.01.2022г. и с падеж от 18.02.2022г., ведно със законната лихва считано от 12.08.2022г./датата на подаване на заявлението/ до окончателното плащане на главницата и 565 лева разноски за заповедното производство.

Видно от оригинала на Запис на заповед от 18.01.2022г./л. 9 от ч.гр.д. 43780/2022г. по описа на СРС/, се установява, че издателят - „Интерспед 13“ EООД/ безусловно и неотменимо се е задължила на падежа - 18.02.2022г., да заплати на „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД 2 сумата от 30 000 лева. Я. Т. Ф. е авалирала задължението по записа на заповед при условията, при които е поето. Поканите за доброволно изпълнение са връчени на длъжниците на 05.12.2019г., които на 16.12.2022г. са подали възражения срещу заповедта за изпълнение, които са в едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ищецът е предявил иска и е представил доказателства за това обстоятелство в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1, т.1 вр. с ал. 4 ГПК.

Видно от договор от 10.11.2016г. за фирмен кредит, свързан с използването на кредитни карти с международен достъп, се установява, че между „Интерспед 13“ EООД и „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за револвиращ кредит за 20 000 лева. Страните са уговорили, че сумите се усвояват чрез предоставени на „Интерспед 13“ EООД кредитни карти Транскарт MasterCard Business, които да се ползват от упълномощени служители на дружеството, посочени в искане за издаване на кредитни карти, чието получаване се удостоверява писмено (чл. 1 от договора) за срок от 12 месеца, който се продължава автоматично, ако никоя от страните най-малко 30 дни преди изтичане на текущия срок не заяви писмено, че желае прекратяване (чл. 11 от договора). Съгласно чл.

9.1. кредитополучателят се задължава до 15-то число на всеки месец да заплаща сума, равна или по-голяма от минималната погасителна вноска, посочена в последното месечно извлечение и включваща: пълния размер на превишението над договорения кредитен лимит, сумата на всички начислени и неплатени такси и комисиони, дължимите лихви по кредита и сумата, равна на обявената в ценовата листа на ищеца част от непогасената главница по кредита, които суми следва да са посочени в последното месечно извлечение (чл. 3.2. от договора). Съгласно чл. 5.1. ищецът предоставя ежемесечно извлечение за всички задължения по кредита, натрупани към последната дата на предходния месец. Уговорено е, че общото задължение по кредита представлява сбор от непогасените суми по револвиращия кредит, усвоени чрез транзакции с картите, сума, представляваща превишение над договорения кредитен лимит, начислените и неплатени такси и комисиони съгласно ценовата листа на ищеца, дължимите лихви по револвиращия кредит (чл. 3.1.). Посочено е, че всички усвоени суми по главницата на кредита, включително и допуснато от кредитополучателя превишение над договорен кредитен лимит, се олихвяват считано от датата на усвояването им с лихва в размер на 14,50 % на годишна база. Съгласно чл. 12.1. кредитополучателят предоставя запис на заповед за сума, съставляваща 120 % от размера на договорения кредитен лимит при посочен падеж до 10.12.2017 г., който ще бъде авалиран от Я. Т. Ф., а при продължаване срока на действие кредитополучателят издава нов запис на заповед с падеж най-малко един месец след новия срок на кредита.

За да уважи исковата претенция на „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД срещу Я. Т. Ф. и „Интерспед 13“ EООД, в условията на солидарност за сумата от 28 228,01 лева, първоинстанционният съд е изложил решаващи мотиви, че е настъпила изискуемостта на материализираното в ценната книга парично задължение на издателя и авалиста, което се установявало от положения собственоръчен подпис от Я. Т. Ф. като управител на „Интерспед 13“ EООД и в лично качество като физическо лице. Първоинстанционният съд е 3 изследвал каузалното правоотношение по договора за револвиращ кредит, съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Приел, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем с изявление на кредитора от 31.12.2021г., което е връчено чрез ЧСИ Стефан Петров на 18.02.2022г. при условията на чл. 50, ал. 4 вр. с чл. 47, ал. 1 от ГПК. Приел, че ищецът е доказал съществуването на вземането по процесния договор за кредит, което е обезпечено с процесния запис на заповед. Приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и съдържа всички реквизити съгласно чл. 538, ал. 1 ТЗ и е уговорен падеж по чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ.

Приел за неоснователно възражението на ответниците, че не се ползват със защита по ЗЗП, тъй като договорът за револвиращ кредит е сключен с търговско дружество и не се ползва с потребителска защита. За да отхвърли възражението за изтекла погасителна давност, приел, че не е изтекъл три годишен период от падежа на вземането по записа на заповед от 12.08.2022г.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема от правна страна, следното:

Неоснователно е твърдението на процесуалния представител на ответницата, че решението е недопустимо поради направено с допълнителната искова молба едновременно изменение на основанието и на петитума на иска, което било нов иск и противоречало на чл. 372, ал. 2 от ГПК.

С допълнителната искова молба ищецът е представил доказателства за съществуване на каузалното правоотношение, вземането по което е обезпечено с процесния запис на заповед, съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ищецът не е изменил нито основанието нито петитума на предявения иск за установяване съществуването на вземането по запис на заповед от 18.01.2021г. и с падеж 18.02.2022г. Ищецът е сезирал съда и СГС се е произнесъл по предявен иск, с правно основание по чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 417, ал.

1, т. 10 от ГПК.

Видно от оригинала на Запис на заповед от 03.08.2018г./л. 8 от ч.гр.д. 8519/2019г. по описа на СРС/, се установява, че уговореният падеж е на точно определен ден – 18.02.2022г.

Записът на заповед платим на точно определен ден не е необходимо да се предявява на авалиста, на основание чл. 485, ал. 1 ТЗ.

Предмет на делото при разглеждането на положителен установителен иск по чл. 422 ГПК и в тежест на ищеца е да докаже факта, от който произтича вземането му, а ответниците възраженията, които го погасяват, изключват или унищожават. Вземането на ищеца е основано на записа на заповед от 18.01.2021г. и с уговорен падеж на 18.02.2022г., въз основа на който е издадена и заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Страните не спорят по делото, че Я. Т. Ф. е подписали ценната книга в качеството си на управител за издателя „Интерспед 13“ EООД и в лично качество като авалист. Производството по въззивната жалба на „Интерспед 13“ EООД е прекратено с 4 разпореждане № 6150/04.08.2025г., което не е обжалвано и е влязло в сила на 03.09.2025г.

В случая, отговорността на физическото лице е в качеството му на авалист и е основана на записа на заповед. Авалът е специфично за менителничните сделки обезпечение. Авалът е абстрактен, формален, реален и едностранен договор, по силата на който едно лице /авалист/ поема задължение да изпълни менителничния дълг на друго лице /хонорат/. Авалът се различава от поръчителството по гражданско и търговско право. За разлика от поръчителството, при което правопораждащият задължението факт е договор между кредитора и поръчителя, авала е самостоятелно задължение, което възниква единствено по силата на едностранно волеизявление на авалиста и то е независимо от задължението, което обезпечава. Направените от ответника физическо лице-авалист възражения, произтичащи от каузалните отношения между ищеца и първия ответник са недопустими, поради самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на авалиста. Той не може да противопоставя на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да му противопостави издателя /хонората/, както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възраженията относно формата, каквито няма направени/, така и относителните възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Този извод се налага с оглед разпоредбата на чл. 485, ал.2 ТЗ според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък на формата. Допустими са всякакви възражения от авалистите във връзка с каузалното правоотношение на приносителя и хонората /издателя/ единствено в хипотезата, когато авалиста е страна по това правоотношение, която хипотеза в случая не е налице. Единствено когато приносителят е недобросъвестен или злоупотребява с права, законодателят е предвидил възможност авалист да противопоставя относителни възражения на издателя, дори и да не е страна по каузалното правоотношение/арг. чл.289, чл.465 и чл.485, ал.2 ТЗ/. Такива възражения не са релевирани от авалиста по делото. В този смисъл е и трайно установената и непротиворечива практика на съдилищата, включително и на ВКС(решение №17 от 21.04.2011г., на ВКС постановено по т.д. №213/2010г., ІІ т.о.). С оглед гореизложеното, предявеният иск за установяване съществуването за вземане на ищеца по отношение на ответника физическо лице е доказан по основание и размер и правилно е уважен от първоинстанционния съд.

Разпечатката съдържа 29 от 41 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ff9aeb67-b631-4fe1-854f-6e9b30cb1479