Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 136 от 16.03.2020, Окръжен съд - Хасково

Съд
Окръжен съд - Хасково
Дело
Въззивно гражданско дело 41/2020
Вид
Решение № 136
Подписан
16.03.2020
В сила
13.07.2020
Състав
ТОДОР ХАДЖИЕВ, МИЛЕНА ДЕЧЕВА, МАРИЯ ДИМЧЕВА ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е

№ 136/

16.03.2020 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Хасковският окръжен съд, гражданска колегия, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари двехиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

МИЛЕНА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ

МАРИЯ И. -

ГЕОРГИЕВА при секретаря Д.Х., като разгледа докладваното от съдия Т. Хаджиев в. гр. д. № 41 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на И.Г.К. против Решение

№ 87/ 15.04.2019 г. по гр. д. № 424/ 2018 г. на Районен съд Свиленград, с което са отхвърлени следните искове против „Геа Строй” ООД: иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ над сумата от 365. 42 лв., представляваща незаплатено нетно трудово възнаграждение за периода м. юли – м. август 2015 г.; иск по чл. 86 ЗЗД над сумата от 103. 99 лв., представляваща мораторна лихва върху трудовите възнаграждения за м. юли и м. август 2015 г. за периода 21.08.2015 г. – 19.06.2018 г.; иск по чл. 222, ал. 1 КТ за сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за един месец; иск по чл. 86 ЗЗД за сумата от 420 лв., представляваща обезщетение за забава върху безщетението по чл. 222, ал. 1 КТ; иск по чл. 150 КТ за допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за сумата над 1212. 99 лв.; иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД над сумата от 268. 73 лв., представляваща мораторна лихва върху възнаграждението за извънреден труд; иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ над сумата от 400. 47 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 15 дни за 2015 г.

Ответникът по жалбата „Геа Строй“ ООД оспорва същата.

Недоволен от така постановеното решение е останал и „Геа Строй“ ООД, който го обжалва в частта, в която е осъден да заплати на И.Г.К. сумата от 103. 99 лв., представляваща мораторна лихва върху трудовите възнаграждения за м. юли и м. август 2015 г. за периода 21.08.2015 г. – 19.06.2018 г.; в частта, в която е отхвърлено възражението за прихващане за сумата от 560 лв., претендирана като обезщетение при дисциплинарно уволнение; в частта, в която е осъдено да заплати сумата от 1212. 99 лв., представляваща сбор от допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.05.2015 г. – 02.08.2015 г., както и сумата от 268. 73 лв., представляваща мораторна лихва върху възнаграждението за извънреден труд за периода 07.09.2015 г. – 19.06.2018 г., както и в частта, в която е осъдено да заплати сумата от 400. 47 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 15 дни за 2015 г.

Ответникът по жалбата И.Г.К. оспорва същата.

Постъпила е частна жалба от „Геа строй“ ООД против Определение № 644/ 14.08.2019 г., с което е оставено без уважение искането му за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските.

Ответникът по частната жалба И.Г.К. оспорва същата.

Хасковският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби са подадени в законния двуседмичен срок по чл. 259 ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на инстанционен съдебен контрол, поради което са допустими.

Ищецът И.Г.К. е предявил против „Геа Строй” ООД следните обективно кумулативно съединени искове: иск с правно основание чл.128, т. 2 КТ за неизплатено трудово възнаграждение в размер на 3000 лв., иск за сумата от 700 лв., представляваща месечен наем за квартира, дължим по т. 3 от Допълнително споразумение от 24.11.2014 г.; иск по чл. 150, ал. 1 КТ за сумата от 12 165. 39 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд; иск по чл. 222, ал. 1 КТ за сумата от 1500 лв.; иск по чл. 224 ал. 1 КТ за сумата от 1125 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск, както и искове по чл. 86 ЗЗД общо за сумата от 2500 лв., от които 880 лв. – лихва върху неизплатеното трудово възнаграждение; 420 лв. – лихва върху обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ и 1200 лв. – лихва върху неизплатеното възнаграждение за положен извънреден труд.

С отговора на исковата молба ответникът „Геа Строй” ООД е направил възражение за прихващане за сумата от 560 лв. с вземането на ищеца за наем, което не оспорва.

Решението в частта, в която предявеният иск за сумата от 700 лв., представляваща месечен наем за квартира, дължим по т. 3 от Допълнително споразумение от 24.11.2014 г., е влязло в сила поради необжалването му.

I.

По предявения иск по чл. 128, т. 2 КТ:

Ищецът И.Г.К. претендира неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.07.2015 г. – 06.09.2015 г. в размер на 3000 лв. или по 1500 лв. на месец.

По делото не е спорно, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало по силата на Трудов договор № 255/ 17.11.2014 г., по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността *** при месечно възнаграждение в размер на 560 лв. На 24.11.2014 г. между страните е подписано допълнително споразумение към трудовия договор, с което е променена длъжността на ищеца на *** „Дневен център за стари хора „Приятелска утеха“ в гр.*** и е уговорено ново трудово възнаграждение в размер на 1500 лв., от които 560 лв. се изплащат по банков път, а останалата част от 940 лв. на ръка. С допълнителното споразумение е поето задължение от работодателя да изплаща на ищеца ежемесечно 350 лв. за квартира.

Не е спорно също така, че на

06.08.2015 г. работодателят е отправил едномесечно предизвестие до ищеца за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 06.09.2015 г.

По делото е представена Заповед

№ 449/ 14.09.2015 г. на управителя на „Геа

Строй” ООД, с която на ищеца И.Г.К. е наложено дисциплинарно наказание *** поради неявяване на работа два работни дни, считано от 21.08.2015 г.

Спорни между страните са два основни елемента на съществувалото между тях трудово правоотношение – относно неговото съдържание и основание за прекратяването му. По делото се установи от приетата съдебно – графологична експертиза, че към датата на сключване на допълнителното споразумение управител на ответното дружество – работодател „Геа Строй” ООД е била Г.Г.Г., но същото е подписано за нея от съпруга й А.Г.Г.. В тази връзка правилен е извода на районния съд за недействителност на допълнителното споразумение поради сключването му от лице, различно от работодателя, но неправилно е отказал да зачете неговото съдържание поради недобросъвестност на ищеца. Разпоредбата на чл. 75, ал. 1 КТ постановява, че при добросъвестност на работника или служителя отношенията между страните по договора се уреждат както при действителен трудов договор до момента на обявяване на неговата недействителност, респективно до момента на неговото прекратяване, ако предхожда обявяването на недействителността. Добросъвестността по смисъла на цитираната разпоредба следва да се разбира не като спазване на определено поведение, а като субективно отношение на работника или служителя към определени правнозначими факти. Добросъвестен е работникът или служителят, който не е знаел за порока на възникналото трудово правоотношение и обратно – ако е бил наясно с него, е недобросъвестен. В случая по делото се установи от показанията на св. Г.Г. и А.Г., че трудовият договор се представял за подпис на работника или служителя, подписан от работодателя, поради което ищецът не е могъл да знае, че допълнителното споразумение не е било подписано от управителя Г.Г.. Обстоятелството, че с допълнителното споразумение страните са целели да си спестят плащането на данъчните и осигурителните задължения само по себе си не влече недействителност на допълнителното споразумение, тъй като трудовото законодателство не съдържа императивни правило относно начина на плащане на трудовото възнаграждение. Няма пречка в трудовия договор да се уговори плащането на трудовото възнаграждение да става по различен начин – на ръка или по банков път, подбудите за което не могат да обосноват недействителността му.

Неизпълнението на данъчните и осигурителните задължения е основание за ангажиране на имуществената и административнонаказателната отговорност по специалните данъчни и осигурителни закони, но не и за недействителност на трудовото правотноошение дори и подобна уговорка да е сключена с такава цел. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че при подписване на допълнителното споразумение ищецът е действал добросъвестно, поради което отношенията между страните следва да се уредят съобразно съдържащите се в него уговорки.

По делото не е спорно, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения до 06.08.2015 г. След тази дата ответникът оспорва твърденията на ищеца, че е полагал труд, като твърди, че от този момент не е идвал на работа – до 21.08.2015 г. поради ползване на отпуск за временна неработоспоспособност, а след това без основание, за което е издадена Заповед 49/ 14.09.2015 г. за дисциплинарно уволнение. Предвид така заявеното възражение в тежест на ищеца е да докаже, че и след 06.08.2015 г. е продължил да изпълнява трудовите си задължения, което е основание за получаване на уговореното възнаграждение. Ищецът не ангажира доказателства в тази насока, поради което предявеният иск е основателен за периода 01.07.2015 г. – 06.08.2015 г., като при изчисляване на дължимото възнаграждение за посочения период за база следва да се вземе уговореното с допълнителното споразумение трудово възнаграждение в размер на 1500 лв. Съгласно заключението на вещото лице за м. юли 2015 г. дължимото брутно трудово възнаграждение е в размер на 1318. 73 лв., а за м. август 545. 63 лв. или за периода 01.07.2015 г. – 06.08.2015 г. дължимото на ищеца брутно трудово възнаграждение е в размер на 1864.

36 лв. Гореизложеното налага обжалваното решение да се отмени в частта, в която предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ е отхвърлен над сумата от 365. 42 лв. до сумата от 1864. 36 лв., вместо което се постанови ново, с което се уважи за разликата. Решението в останалата част, в която предявеният иск е отхвърлен за горницата над 1864. 36 лв., следва да се потвърди.

По отношение на предявения иск по чл. 86 ЗЗД следва се отбележи, че според трудовия договор работодателят следва да изплати трудовото възнаграждение най – късно до 20 – то число на следващия месец. За времето от 20.08.2015 г. до датата на подаване на исковата молба – 19.06.2018 г. законната лихва върху неизплатеното трудово възнаграждение от 1318. 73 е в размер на

345. 62 лв., а за времето от 20.09.2015 г. до 19.06.2018 г. законната лихва върху неизплатеното трудово възнаграждение за м. август в размер на 545. 63 лв. възлиза на 138. 30 лв. или общият размер на обезщетението за забава е 483. 92 лв.

Направеното с отговора възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за лихви е неоснователно, тъй като искът е предявен на 19.06.2018 г. преди изтичане на кратката 3 – годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД от настъпване изискуемостта на вземането – 20.08.2015 г.

Неоснователно е също така възражението за недължимост на законните лихви поради това, че ищецът е изпаднал в забава, тъй като не се е явил в предприятието, за да получи дължимото му трудово възнаграждение. Съгласно чл. 270, ал. 1 КТ трудовото възнаграждение се изплаща в предприятието, където се извършва работата.

Неявяването на работника или служителя в предприятието да получи следващото му се трудово възнаграждение следва да се квалифицира като отказ за приемане на предложеното му изпълнение по чл. 95 ЗЗД, което изключва отговорността на работодателя за забава (чл. 96, ал. 1 ЗЗД).

Следва да се има предвид, че отказът за приемане на предложеното изпълнение води до забава на кредитора само при безспорност на вземането.

Тогава, когато е налице спор относно дължимостта на вземането или неговия размер, както е в настоящия случай, всъщност не е налице предложено изпълнение от страна на работодателя, което да обоснове хипотезата на чл. 95 ЗЗД.

Предвид изложеното решението в частта, в която предявеният иск за мораторни лихви е отхвърлен над сумата от 103.

99 лв. до 483. 92 лв., следва да се отмени, вместо което се постанови ново, с което се уважи за разликата. В останалата част, в която предявеният иск е отхвърлен над сумата от 483. 92 лв., следва да се потвърди като законосъобразно.