Решение № 22 от 21.01.2025, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. Плевен, 21.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. К.

Членове:

РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА

ХРИСТО СТ. ТОМОВ при участието на секретаря А. Й. Д. като разгледа докладваното от ХРИСТО СТ. ТОМОВ Въззивно гражданско дело № 20244400500883 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 1324/ 10. 10. 2024 год., постановено по гр. дело № 2887/ 2024 год., Плевенският районен съд е признал за установено на основание чл.

422 ал. 1 от ГПК, че М. А. П. от гр. Плевен дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД гр. С. сумата от 2 308, 89 лв., представляваща главница, ведно със законната лихва, считано от 28. 02. 2024 год. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 952/ 21. 03. 2024 год. по ч. гр. дело № 1173/ 2024 год. по описа на Плевенския районен съд. Със същото решение съдът е отхвърлил като неоснователни и недоказани исковите претенции на „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД гр. С. за претендирана главница до размер на 3 615, 60 лв., договорно възнаграждение в размер на 1 773, 88 лв., дължимо за периода от 01. 10. 2022 год. до 31. 05. 2023 год., и законна лихва в размер на 471, 95 лв., дължима за периода от 31. 05. 2023 год. до 27. 02. 2024 год. Със същото решение съдът е осъдил М. А. П. от гр. Плевен да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД гр. С. сумата от 65, 87 лв., представляваща направени деловодни разноски в заповедното производство съобразно уважените претенции, както и сумата от 97, 83 лв., представляваща деловодни 1 разноски в исковото производство съобразно уважените претенции. Със същото решение съдът е осъдил „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД гр. С. да заплати на адв. М. В. М. от АК гр. Пловдив адвокатско възнаграждение по чл.

38 ал. 2 от ЗА в размер на 600 лв. с ДДС.

Срещу така постановеното решение, в частта му, в която исковите претенции са отхвърлени за главница в размер на 1 306, 71 лв., договорно възнаграждение в размер на 1 773, 88 лв. и законна лихва в размер на 471, 95 лв., е постъпила въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД гр. С.. В същата се изразява становище, че в обжалваната му част решението е неправилно и незаконосъобразно. Въззивникът моли окръжния съд да отмени решението в отхвърлителната му част и постанови ново решение по съществото на спора, с което уважи изцяло предявените искове.

В депозирания писмен отговор от М. А. П. от гр. Плевен се изразява становище, че депозираната въззивна жалба е неоснователна.

В открито съдебно заседание на 14. 01. 2025 год. представител на въззивника не се явява. Постъпила е писмена молба от същия, в която моли окръжния съд да уважи депозираната въззивна жалба.

В открито съдебно заседание на 14. 01. 2025 год. въззиваемата не се явява и не се представлява. Постъпило е писмено становище от процесуалния й представител, в което същият моли съда да потвърди решението на районния съд в обжалваната част.

Плевенският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и съобрази доводите на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта- в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно- постановено е от съд, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Същото е допустимо, доколкото са били налице положителните предпоставки за предявяване на 2 иска и са липсвали процесуални пречки за разглеждане на спора по същество, а произнасянето на съда е било в рамките на предмета на делото.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.

Безспорно по делото е, че на 14. 04. 2022 год. между „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД гр. С. и М. А. П. от гр. Плевен е бил сключен договор за потребителски кредит № 40009001116, по силата на който ищцовото дружество е отпуснало на ответницата сума в размер на 4 000 лв. за срок от 36 месеца при годишен лихвен процент: 41. 00 и годишен процент на разходите: 49. 00. Видно е, че при сключването на договора кредитополучателят е закупил и допълнителни услуги: „Фаст“, за която се дължи възнаграждение общо в размер на 1 400 лв., и „Флекси“, за която се дължи възнаграждение общо в размер на 2 400 лв., като по този начин общото задължение по договора възлиза на сумата от 10 672, 18 лв. Безспорно по делото е, че с влязло в сила решение № 725/ 21. 05.

2023 год., постановено по гр. дело № 313/ 2023 год., Плевенският районен съд е прогласил нищожността на клаузите, касаещи допълнителни услуги в т. V и т. VI от договор за потребителски кредит № 40009001116/ 14. 04. 2022 год.

Основният спорен въпрос по делото е нищожен ли е изцяло посоченият по- горе договор за кредит поради нарушаване изискванията на определени императивни правни норми и по- конкретно чл. 11 ал. 1 т. 10 и т. 11 от ЗПК. За да отговори на същия, въззивната инстанция съобрази на първо място обстоятелството, че с определение от 21. 11. 2022 год., постановено по гр. дело № 24262/ 2022 год., Софийският районен съд е спрял производството по делото до получаване на отговор на зададени преюдициални въпроси, свързани именно с договорени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в договор за потребителски кредит, сключен с „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД гр.

С.. По това преюдициално запитване на 21. 03. 2024 год. Съдът на Европейския съюз е постановил решение по образуваното дело С714/ 2022 год., като е приел следното:

„1) Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези 3 услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит“;

„2) Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“;

„3) Член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и 6 следователно подлежат на преценка за неравноправност“ и

„4) Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато по- специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем“.

При съобразяване на горните правни положения въззивната инстанция 4 приема, че изводът на първоинстанционния съд за нищожност на процесния договор за потребителски кредит е правилен. Съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19 ал. 1 о т ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19 ал. 1 о т ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В случая в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от 49. 00 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1 т. 10 о т ЗПК е било изпълнено. В същото време обаче от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. От друга страна е очевидно, че уговореният размер от 49. 00 % не отразява реалния ГПР, тъй като в него не се включват част от разходите по кредита, а 5 именно възнаграждението за допълнителните пакети услуги, което съгласно легалната дефиниция на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Възнаграждението за допълнителните пакети услуги несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включено в ГПР по кредита, като то е било изначално известно на кредитора- същото е уговорено още към момента на сключване на договора за кредит. С оглед на изложеното въззивната инстанция намира, че макар предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 о т ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание законодателят регламентира като порок от толкова висока степен, че води до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК, като в тази хипотеза потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.