Определение № 171 от 25.02.2026, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 171 гр. Пазарджик, 25.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Г. Палова

Членове:

Мариана Ил. Д.а

Николинка Н. Попова като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Въззивно частно гражданско дело № 20265200500104 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е въз основа на постъпила частна жалба от „КРЕДИРЕКТ „ ЕООД , ЕИК:207024290, със седалище и адрес на управление : гр. София, ж.к.“ Младост „ бул.

„Цариградско шосе „ №115 Е, ет.5 представлявано от адв. Х. М. като представител на Адвокатско дружество „Н., У., М. „ БУЛСТАТ 177280936, против определение № 3176/06.11.2025 г., постановено по гр. дело № 252/2025 г. на Районен съд Пазарджик, с което е оставена без уважение молбата на „Кредирект „ ЕООД за изменение, на основание чл. 248 ГПК, Решение № 1170/29.09.2025 г. по гр. д. № 252/2025 г. по описа на РС-Пазарджик, в частта му за разноските, с която дружеството е осъдено да заплати на адв. А. А. А. от АКПазарджик, сумата 1868,30 лв. /хиляда осемстотин шестдесет и осем лева и 30 ст. /, представляваща определено от съда адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно. Намира, че от представения договор за правна защита и съдействие не може да се установи , че този договор касае именно процесното дело, поради което и този документ не обективизира правото на адвоката да получи възнаграждение на посоченото основание.

Поддържат се подробни доводи касаещи липсата на доказателства за материалната затрудненост на ищеца , а от там и за приложението на чл. 38 ал.2 ЗАДв по отношение на неговото процесуално представителство. Третият поддържан довод е в посока на това, че размерът на присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерен.Счита, че в процесния случай, доколкото предявените искове се основават на един правопораждащ факт - договори за кредит, касае се за едно и също правоотношение и по трите установителни иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД , размерът на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се определи съобразно материалния интерес по делото на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, а не съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно.

1

Счита търсеният адвокатски хонорар за прекомерен по см. на чл. 78, ал. 5 ГПК, като се позовава и на Решения по дело С-35/ 22 и С-417/22 на Съда на ЕС, които смята, че съдът следва да съобрази, с оглед превеса им над националната практика. Сочи и актуална практика на ТК на ВКС. Изтъква, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение, съдът следва да съобрази и, че делото не се отличава с процесуални усложнения, реално извършените действия от процесуалния представител, че производството по делото се е развило в минимални рамки и че спорът по делото е изцяло правен. Моли съда, да отмени обжалваното определение на Районен съд - Пазарджик като незаконосъобразно и да бъде отказано присъждането на разноски, а при евентуалност –да се допусне намаляване на присъденото възнаграждение.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия адв. А. А. от АКПазарджик, в който твърди, че обжалваното определение на Районен съд Пазарджик е законосъобразно и правилно. Твърди, че за определяне размера на адвокатското възнаграждение при обективно съединени искове е от значение, че се поставят по-високи изисквания към професионализма и професионалните качества на адвоката с произтичащите от това правни последици при определяне размера на адвокатските възнаграждения.

Поддържа , че от друга страна поставяне на ниски разходи при воденото на тази категория дела, облагодетелства дружеството – ответник , което не го мотивира да промени своите методи да кредитира чрез незаконни практики. Позовава се на нормата на чл. 36 ал.2 ЗАдв ,според която размерът на възнаграждението на адвоката , трябва да е справедлив. Моли съда да остави без уважение молбата на „Кредирект ” ЕООД и да бъде потвърдено обжалваното определение.

Въззивният съдебен състав намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК против подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.

248, ал. 3, изр. 1 от ГПК; същата отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, вр. с чл.

275, ал. 2 от ГПК, поради което е допустима.

За да се произнесе по основателността на частната жалба, настоящия съдебен състав взе предвид следното:

С решение № 1170/29.09.2025 г., постановено по гр. дело № 252/2025 г. на Районен съд Пазарджик, са обявени за нищожни три договора за потребителски кредити сключени между страните и е осъдено ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 2983,00 лв. като сбор от недължимо платени суми по нищожните договори.С решението е осъден, на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 от ЗА, ответника “Кредирект „ ЕООД да заплати на адв.А. А. от АК - Пазарджик, сумата 1868,30 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.

В срока за обжалване на решението е постъпила молба с вх. №

29068/27.10.2025 г. по чл. 248 ГПК, подадена от ответната страна, с която се иска изменение на постановеното по делото Решение № 1170/29.09.2025 г. по гр.д. № 252/ 2025 г. в частта за разноските, като не се присъжда или се редуцира размера на определеното от съда адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. Излагат се доводи идентични с развитите в по-късно с подадената частна жалба.

2

В подадено в срока по чл. 248, ал.2 ГПК становище процесуалният представител на ищеца развива съображения, за практиката на Съда на ЕС относно незадължителния характер на Наредба № 1/09.07.2004г. , което не предопределя пълното й пренебрегване, и не отменя характера на наредбата - на принципен ориентир за съдилищата относно справедливост и пропорционалност на определяните адвокатски възнаграждения, като се сочи национална съдебна практика относно критериите и справедливия размер на висококвалифицирания адвокатски труд.

Молбата с правно основание чл. 248 ГПК е оставена без уважение с обжалваното Определение № 3176/06.11.2025 г., в което съдът е приел, че с решението се е произнесъл по четири обективно кумулативно съединени искове , които действително не се отличават с фактическа и правна сложност , но е приел, че те са с различен предмет, съответно различни подлежащи на доказване факти. Взел е предвид наличието на противоречива съдебна практика относно приложението на чл. 38 ал.2 ЗАдв и е изложил доводи, че до отстраняването на това противоречие по предвидения в закона ред, този съдебен състав приема практиката , според която наличието на основанията предвидени в чл. 38 ал.1 ЗАДв не могат да бъдат обсъждани от съда , дори и при депозирано от другата страна възражение.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

В конкретния случай основният правен спор между страните се свежда до това дали на пълномощника на ищеца, осъществил безплатна правна помощ в условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, следва да му се присъди възнаграждение при направено от ответната страна възражение за липсата на предпоставките на чл. 38 ал.1 ЗАдв. Съдът изцяло споделя становището , изложено в мотивите на обжалвания съдебен акт , че в това производство съдът не следва да извършва преценка, доколко адвокатът е имал основание да представлява страната безплатно и доколко тази страна, действително е материално затруднена. Намира за неоснователно и другото поддържано от жалбоподателя възражение, тъй като в представения договор за правна защита и съдействие страните и предмета на делото са индивидуализирани в достатъчна степен , поради което липсват основания да се приеме , че по този договор не следва да се присъждат разноски.

От друга страна обаче, следва да се съобрази доколко определения от съда размер на възнаграждението на адвоката , представляващ страната по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв. е справедлив. Относима към разрешаването на този спор е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. , в действащата й редакция, според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.

Настоящият съдебен състав намира, че посочената разпоредба не следва да бъде прилагана безрезервно, а с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост. Основание за този извод на първо място дава фактът, че с нормата на чл.36, ал.2, изр.второ ЗА законовата делегация е ограничена само до приемането на наредба от Висшия адвокатски съвет за определяне на минималния размер на 3 адвокатското възнаграждение по договора, сключен между адвоката и неговия доверител / ТРОСГТК № 6/2012 г./ С въвеждането на други правила за процедиране се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, поради което съдът не може да е обвързан от предвидените ограничения в този подзаконов нормативен акт. Освен това правилата на НМРАВ засягат не само потребителя на адвокатски услуги, но и насрещната страна в съдебното производството, тъй като ако същата загуби делото, в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила обвързват и съда, макар да са приети от частен стопански субект - Висшия адвокатски съвет, чийто членове са участници в съдебното производство, без да е предвидена възможност за отклонение от същите, т.е. на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извод, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

На следващо място изводът се подкрепя и от относима към казуса практика на СЕС.

В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в понисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Посочено е също, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането на такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Макар и това решение да е относимо към минималния размер на предвидените възнаграждения в НМРАВ, настоящият съдебен състав намира, че извършеното в същото тълкуване може да бъде приложено и спрямо останалите ограничения, въведени със същия подзаконов нормативен акт. В случая липсва яснота относно легитимните цели, които оправдават наложените с нормата на чл.2, ал.5 НМРАВ задължения за съда при определяне и присъждане на дължимите адвокатски възнаграждения. Дори и да се приеме, че основната легитимна цел на Наредбата е гарантирането на ефективна правна защита, остава необяснимо защо съдът е лишен от възможността да присъди спрямо загубилата страна разноски за адвокатско възнаграждение, които да са пропорционални спрямо постигнатия по конкретното дело ефект на реализиране на тази цел.