Решение № 95 от 31.01.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. Варна, 31.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова мл.с. Гинка Т. Иванова при участието на секретаря Мая Т. Иванова като разгледа докладваното от мл.с. Гинка Т. Иванова Въззивно гражданско дело № 20243100501942 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по :

1.въззивна жалба с вх. № 38447/14.05.2024г., депозирана от юрк. К. К.- пълномощник на “Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545 срещу Решение № 1296/15.04.2024г. по гр.д. 10890/2023г. по описа на Районен съд Варна, 17 състав, с което е прогласена нищожността на сключения между В. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: ***** и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, Договор за паричен заем № 846340 от 26.05.2022 г., на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и „КРЕДИ ЙЕС“ООД, ЕИК 200688545, е осъдено да заплати на В. Г. Н., ЕГН **********, сумата в размер на 2 204 лв. /две хиляди двеста и четири лева/, заплатена без основание във връзка с Договор за паричен заем № 846340 от 26.05.2022 г., на основание чл.

55, ал. 1, предл. I ЗЗД. С решението жалбоподателят е осъден и да заплати сумата от 370 лв.

/триста и седемдесет лева/, представляваща сторени от ищцата разноски в производството за заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 1 794 лв. /хиляда седемстотин деветдесет и четири лева/ с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищцата в производството, на основание чл. 38 ЗА.

2 . частна жалба с вх. № 64805/12.08.2024г., депозирана от "КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от В. М. И. чрез пълномощника адв. Н. Ш. от ХАК срещу Определение № 8297/24.07.2024г., постановено по гр.д. № 10890/2023г. по описа на Варненски районен съд, 17-ти състав, с което подадената от частния жалбоподател молба с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските е оставена без уважение като неоснователна.

В ъ в въззивната жалба се застъпва становище за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По-конкретно се излага, че първоинстанционният съд без да изследва спорните обстоятелства, какви суми реално са 1 платени от ищеца по сметка на ответното дружество и без да е вменил в тежест на ответника да докаже размера на получените по договора суми е приел за доказани твърденията на ищеца и осъждане на ответника да върне цялата сума по ищцовата претенция, въпреки направените изявления, че сумата не е получена в твърдения от ишеца размер. В тази връзка, посочва, че получените суми по процесния договор са в размер на 4807 лева, като 40 лева от тях са за сключена застраховка “Живот“. Представя в табличен вид разбивка на твърдените за получени суми от ответниковото дружество. Отделно от това, сочи, че размерът на сумите отбелязани като „платени“ са в размер на 4807 лева, а вноски под номер 13 и 14 в общ размер от 397 лева са в статус неплатени, поради което доказаното плащане от 5204 лева не съответства на доказателствения материал по делото. Относно нищожността на договора за кредит, счита, че към момента на сключване на договора за заем, ГПР е посочено, като е изчислено на база главница и лихви без да се включват такси и разноски по договора. Твърди се, че извода на първия съд относно неправилното изчисление на ГПР за неправилен, тъй като неустойката не е разход по кредита, който следва да се включва в ГПР .На следващо място, твърди, че клаузата по чл.8 от договора е индивидуално уговорена с всеки отделен заемател, под отлагателно условие – в случай, че потребителят не предостави в три дневен срок поръчител. Отделно от това се сочи, че дали ГПР отговоря на действителния размер и дали договорната неустойка следва да бъде включена в ГПР е въпрос относно недействителността на клаузата, а не на договора. С оглед на последното се твърди, че в обжалваното Решение, съдът неправилно е приел, че не е спазени разпоредбата на чл.11 ЗПК, тъй като е посочен ГПР и общата дължима сума, съобразно допусканията при изчисленията на ГПР. Посочва се още, че в разпоредбата на чл.19,ал.3,т.1 ГПК изрично е посочено, че разходите за неустойка по договорите за заем не се включват в размера на ГПР.

Цитира се практика. Прави извод в насока, че предвидената в чл.8 от договора за заем неустойка не представлява общ разход по кредита. Иска се отмяна изцяло на обжалваното решение и постановяване на ново, с което делото да бъде върнато за ново разглеждане.

Алтернативно се прави искане да се отмени обжалваното решение, в частта, в която „Креди Йес“ ЕООД е осъдено да върне на В. Н. сума в размер на 1767лева, представляваща получена сума за договорна лихва и неустойка по чл.8 от договора за кредит. Претендират се направените в настоящето производство разноски, както и разноските в първоинстанционното производство.

В срока по чл.263 ГПК, въззиваемият, В. Г. Н. ЕГН: **********, чрез адв. А. Д. от САК, е депозирал отговор на въззивната жалба, с който се застъпва становище за нейната неоснователност. Излага се, че съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо условие за получаване на кредитно финансиране, изпълнението на което е практически и житейски невъзможно, а освен това и прекомерно. В тази връзка се сочи, че посочената клауза от договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер от 3000 лева, поради което поставяйки изначално изисквания, които са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати.

Счита се, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Отбелязва, че „неустойката“ е в размер 2 771.81лв. приблизително равен на усвоената от потребителя сума – 3 000 лв., което също навежда на мисълта, че характерът и не е толкова обезщетителен, съгласно кредиторовия риск от необезпеченост, а по-скоро възнаградителен.

Твърди се, че по този начин се поставя потребителят в едно неравностойно положение спрямо кредитора. Отделно от това сочи, че невключването на подобна клауза (клаузата за неустойка) в ГПР означава, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото на практика не е посочен верният ГПР в чл.11, ал. 4 от Договора за потребителски кредит.

Подчертава, че само на тези основания договорът за кредит е изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. От тук пари и извод, че записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал.

2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както е и в настоящия случай. В тази насока счита, че не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи 2 формират ГПР. Цитира се практика. Прави възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение, както в първата така и във въззивната инстанция.

Претендира се адвокатско възнаграждение по чл.38,ал1 вр.ал.2 от ЗАдв, като се иска да се вземе предвид сумата с ДДС, като цялостен размер на възнаграждението. Моли се, въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, а Решението на първоинстанционният съд да бъде потвърдено.

В подадената частна жалба се излагат съображения за необоснованост на първоинстанционното определение, постановено по реда на чл.248 ГПК. Счита се, че така определеното адвокатско възнаграждение несъобразено с фактическата и правна сложност на делото, както и е несъобразено с материалния интерес по делото. Твърди се още, че същото на е съобразено с актуалната съдебна практика на СЕС.В тази насока, се цитира обилна съдебна практика. Моли да бъде отменено процесното определение, като неправилно и законосъобразно.

В отговора към въззивната жалба, въззиваемата страна, застъпва становище за правилност на съдебният акт. В тази насока се цитират решение на СЕС от януари 2024 г. по дело С-438/22г. относно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, разрешението, изведено с решение по дело C57/15 на СЕС. Сочи се, че тълкуването на нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК следва да се извърши съответно на смисъла и съдържанието на понятията разумност и пропорционалност на разноските за адвокатско възнаграждение, изведено с решението по дело C-57/15 на СЕС. Твърди се още, че според СЕС разумният характер на подлежащите на възстановяване разноски се преценява съобразно специфичните особености на делото, с което е сезиран като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното прав .Цитират се решение на съда от 2006 година, Cipolla и др., съединени дела C-94/04 и C-202/04,по които СЕС е извършил тълкуване за съответствието с чл. 81 ДЕО /настоящ чл. 101 ДФЕС/ и на чл. 82 ДЕО /настоящ чл. 102 ДФЕС/ на национална правна уредба, съгласно която Национален съвет на адвокатите, учреден към министъра на правосъдието и съставен от адвокати, избирани измежду колегите им адвокати изготвя проект на тарифа на адвокатските възнаграждения, подлежащ на одобрение от страна на министъра на правосъдието. В допълнение на гореизложеното, се сочи, че при едно положение на драстично намаляване на адвокатските възнаграждения, особено при предоставена безплатна с оглед на съответния клиент правна помощ и съдействие, съществува значителен риск, като потребителите нямат да бъдат достатъчно добре информирани, а винаги ще избират възможно най-евтиното предложение в хипотезата, когато клиентът заплаща възнаграждението, тъй като предварително не са в състояние да преценят разликите в качеството на предоставените услуги, следователно, висококвалифицирани услуги повече няма да бъдат търсени, тъй като адвокатите ще забележат, че по-високото качество не се цени, вкл. от представителите на съдебната власт, в частност съдиите. Цитира се практика на ВАС, в т.ч. Определение № 10111/01.10.2015 г. по адм. д. № 7125/2015 г. Посочва още, че присъждането на неразумни и несъразмерни разноски ще доведе до некачествено оказване на адвокатски услуги, а съответно при предлагане на безплатна помощ адвокатите няма да оказват такава. В заключение посочва, че драстично намаляване на размера на адвокатското възнаграждение ще има като ефект както осъществяване на некачествено правосъдие, така и изкривяване на конкуренцията, която ще се осъществява само на база най-ниска цена. Моли да бъде потвърдено процесното определение, а подадената частна жалба, да бъде отхвърлена, като неоснователна.

В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител, депозира молба, с която поддържа въззивната жалба. Възразява се срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна, също редовно призована, не се явява, не се представлява.

За да се произнесе по подадената жалба, настоящият състав съобрази следното:

В исковата молба ищцата В. Г. Н. твърди, че е сключила от разстояние Договор за паричен заем № 846340 от 26.05.2022 г., по силата на който ответното дружество следвало да й предостави сумата от 3 000 лв. Уговорено било общата сума за възстановяване в размер на 3 977,19 лв. да бъде осъществено на 17 равни вноски от по 233,96 лв. при определен ГПР от 48.734 %. Посочено е, че в чл. 6 от договора било уредено задължението на 3 кредитополучателя да обезпечи процесното вземане с някое от изброените там обезпечения, както и с гарант, отговарящ на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ към договора, като за неизпълнението на това задължение била предвидена неустойка в размер на 2 771,80 лв., съгласно чл. 8 от съглашението. Твърди се от ищцата, че макар и да е осигурила поръчител, с когото бил сключен договор за поръчителство - Неделчо Валентинов Сербезов, невъзможността й да изпълни задължението си за представяне на едно от изброените в чл. 6 от договора обезпечения довело до начисляването на посочената неустойка, в резултата на което месечната й вноска по заема станала в размер на 397 лв., или общо дължимата в полза на ответника сума се увеличила на 6 749 лв. Страната намира процесния договор за нищожен, предвид нарушаването на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, съобразно предвиденото в чл. 22 ЗПК. Наведени са доводи, че така посоченият в погасителния план ГПР е неправилен и заблуждаващ, предвид това, че доколкото по същество начислената неустойка представлява скрито възнаграждение за ответника, то следва да бъде включена процента на разходите. Твърди, че изискванията, предвидени в договора и ОУ, касаещи дължимото обезпечение от страна на потребителя са практически неосъществими и целят единствено неоснователното обогатяване на кредитора, като по този начин противоречат на Директива 2008/48/ЕО, както и се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че по този начин рискът от неизпълнение на задължението на кредитора за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на потребителя се прехвърля в тежест на последния. Намира, че бланкетното посочване единствено на процентния израз на ГПР не е достатъчно условие, за да се счете, че е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и че обуславя невъзможността за извършването на проверка на съставните му компоненти, което от своя страна пък се явява пречка потребителят да направи информиран избор дали да поеме задължението. Последното счита, че в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 Директива 93/13 ЕИО и представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.