Решение № 25 от 22.01.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 25 гр. София, 22.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина като разгледа докладваното от Анна Ненова Касационно търговско дело № 20238002901184 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Лилови 88“ ООД срещу решение № 19 от 23.02.2023г. по в.гр.д. № 268/2022г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 182 от 30.12.2021г. по гр.д. № 187/2021г. на Окръжен съд – Ловеч. С първоинстанционното решение е обявен за недействителен по отношение на държавата, на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.06.2016г., оформен с нотариален акт № 129, рег. № 2609, том ІІ, рег. № 2609, дело № 271 от 02.06.2016г. на нотариус Димитър Кънчевски, вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 1793/2016г., акт № 131, том VІ, дело 1117, и с който „Лилови 77“ ЕООД продава на „Лилови 88“ ООД поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-11/20.04.2007г. на изпълнителния 1 директор на АГКК, с адрес в гр. Троян, заедно с построените в имота едноетажна сграда с идентификатор *** и едноетажна промишлена сграда с идентификатор ***.

Оплакванията на касатора „Лилови 88“ ООД са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е съобразил, че е приложима редакцията на разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК към датата на сделката (2016г.).

Съгласно тази редакция, за да бъде установено публичното вземане, следва да е налице влязъл в сила административен акт за установяването му или той да е заместен с влязло в сила съдебно решение. В случая „Лилови 77“ ЕООД е декларирало дължими по справки и декларации суми. Не се доказва публичното данъчно задължение да е установено с ревизионен акт (заместен със съдебно решение), респективно за него да е изтекъл петгодишният срок за започване на ревизия по чл. 109 от ДОПК, за да бъде задължението окончателно установено. Оспорват се също изводите на съда, че „Лилови 77“ ЕООД е имало намерение да увреди публичния взискател. В полза на НАП е бил наложен запор на движима вещ на стойност два пъти повече от дължимото към този момент. Ищецът е можел да се удовлетвори. Ако „Лилови 77“ ЕООД е имало намерение да увреди държавата, то как би заложило вещ на стойност два пъти повече от това, което е декларирало, че дължи. По делото е представено също удостоверение от 05.04.2016г. на НАП, ТД-Велико Търново, че „Лилови 77“ ЕООД няма публични задължения.

Въпреки това въззивният съд е приел, че това не опровергава намерението да се увреди държавата. Тежестта на доказване на немерението за увреждане е на ищеца, което не е сторено.

Касационните доводи се поддържат и в проведеното открито съдебно заседание в касационната инстанция.

От насрещната страна главен публичен изпълнител при Национална агенция за приходите, процесуален субституент на държавата, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че и в първоинстанционното, и във 2 второинстанционното производство са доказани елементите от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК – че сделката е сключена след датата на установяване на публични задължения, като по делото са съществували предоставени доказателства и данни, че към момента на сключване на разпоредителната сделка задълженията са били установени, при предпоставките на чл. 108, ал. 2 от ДОПК. Ищецът следва да докаже само намерението за увреждане на продавача „Лилови 77“ЕООД. Намерението за увреждане е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредиторът. Намерението няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления. В случая е доказан поне един факт – съдружник в дружеството „Лилови 88“ ООД, купувач, е сестрата на тогавашния собственик на капитала на дружеството „Лилови 77“ ЕООД, продавач, което е презумпция за намерението за увреждане на кредитора НАП.

„Лилови 77“ ЕООД (в ликвидация) не е дало отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК, но в проведеното открито съдебно заседание е представено писмено становище на ликвидатора, с което се иска въззивното решение да бъде потвърдено като правилно. Налице са основанията на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК. Към момента на извършване на процесната сделка продавачът „Лилови 77“ ЕООД е знаел какви задължения има към НАП и че същите са установени. Даденото обезпечение не изключва намерението за увреждане. Законодателят е дал на кредитора свобода на избор по отношение на имуществото на длъжника, към което да насочи принудителното изпълнение (чл. 213, ал. 1 от ДОПК). Правилно е мотивирано, че задълженията към НАП не се установяват само с ревизионен акт. Имуществото е прехвърлено на свързано лице, не е била платена цената, а вземането за плащането й е прехвърлено на трето лице.

С определение по чл. 288 от ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите:

„Разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК преди допълнението й (обн. ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г.) включва ли във фактическия си състав 3 публични задължения, установени с декларация, подадена от задълженото лице?“, както и „Следва ли при преценката на съда дали сделка е сключена с намерение да се увреди публичният взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т.

4 от ДОПК, да бъдат съобразени всички релевантни по делото факти?“.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че дружеството „Лилови 77“ ЕООД е имало публични задължения за данъци по ЗДДФЛ, ЗДДС и ЗКПО, както и за задължителни осигурителни вноски. За тях са били подадени декларации образец 6 “Данни за дължими вноски и данък по чл. 42 от ЗДДФЛ“ (с входящи номера от 21.05.2014г. до 25.05.2016г.), справки-декларации по ЗДДС (с входящи номера от 21.05.2014г. до 25.05.2016г.) и годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО с вх. № 1100И0028705/23.05.2016г. Общият размер на задълженията е бил 97 907. 38 лева, с дължими допълнително и лихви за забава.

Задълженията не са били погасявани. На 02.06.2016г. „Лилови 77“ ЕООД е продало на „Лилови 88“ ООД, при условия на разсрочено плащане, свои недвижими имоти (земя и сгради) в гр. Троян. За договора е бил съставен нотариален акт № 129, рег. № 2609, том ІІ, рег. № 2609, дело № 271 от 02.06.2016г. на нотариус Димитър Кънчевски, регистриран в Нотариалната камара под № 525.

При тези установени обстоятелства въззивният съд е приел приложима за случая разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, в редакцията преди допълнението й (обн. ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г.). С разпоредбата е било регламентирано потестативно право на държавата да иска обявяване за недействителни спрямо нея на сделките, сключени след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. Според въззивния съд разпоредбата е относима и към 4 декларирани публични вземания. В случая публичните вземания са възникнали по силата на закона, за което „Лилови 77“ЕООД е било длъжно и е подало декларации. Вземането, което е предвидено в закон и за което е необходимо подаването на декларация, се установява по силата на закона. С декларацията само се конкретизира вече съществуващ дълг. Задълженията по подадените декларации съобразно чл. 105 от ДОПК се внасят в сроковете, определени в съответния закон – те са изискуеми, без да е необходима санкция от държавен орган. НАП има правомощия да осъществява контрол върху декларираните задължения и чрез последващ ревизионен акт да установи различен размер на същите, но при коректно изчислени и декларирани задължения не се реализира процедурата във връзка с издаването на ревизионен акт. Въззивният съд е изложил също, че в сега действащата редакция на чл. 216, ал. 1 от ДОПК изрично е предвидено, че са недействителни по отношение на държавата сделки, сключени след датата на деклариране, при осъществяване на предпоставките, регламентирани в чл.

216, ал. 1, т. 1 - т. 6 от ДОПК.

Също съгласно мотивите на въззивния съд е било установено намерение за увреждане на държавата като кредитор. Разпореждането с недвижими имоти на дружеството длъжник е без получената продажбена цена от 222 000 лева, за която е било уговорено разсрочено плащане, да е използвана за погасяване на публичните задължения на дружеството. Напротив, вземането за цената е било прехвърлено безвъзмездно с договор за цесия от 03.07.2018г. на „Капитолия Стил“ ЕООД и на това дружество от купувача „Лилови 88“ ООД е било извършено плащане. Междувременно с договор от 14.11.2017г. дружествените дялове на „Лилови 77“ЕООД са били прехвърлени на „Андромеда“ ЕООД.

Без значение, съгласно изложеното от въззивния съд, е дали длъжникът е притежавал друго имущество. Свободата при избора на имущество, към което да се насочи принудителното изпълнение, дава основание на неудовлетворения кредитор да иска да се запази в патримониума на длъжника всяко едно притежавано от него имущество през времето на съществуване на вземането. С факта на намаляване на патримониума на дружеството чрез извършеното от него разпореждане се ограничава възможността за удовлетворяване на публичните държавни вземания, което обосновава извода за наличие на намерение от страна на законния представител на 5 юридическото лице – длъжник за увреждане на държавата, спрямо която има публични задължения.

Също според въззивния съд, представеното по делото удостоверение за наличието или липсата на задължения, издадено на основание чл. 87, ал. 6 от ДОПК, в което е отразено, че към 05.04.2016г. „Лилови 77“ЕООД няма публични задължения, не опровергава заключението, че договорът за покупко-продажба е сключен с намерение да се увреди държавата. Със заявление вх. № 3771/28.03.2016г. управителят на „Лилови 77“ ЕООД е поискал разсрочване на публичните задължения на дружеството общо в размер на 112 700. 40 лева, като предложил за обезпечение налагането на запор върху движима вещ, но въпреки наложения запор задълженията на юридическото лице не са били изпълнени своевременно и в срок.

Поради уважаването на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК от въззивния съд не е бил разглеждан предявеният при условията на евентуалност иск по чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК.

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване:

Съгласно разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, в редакцията преди допълнението (ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г.), недействителни по отношение на държавата, съответно общините са действия или сделки, сключени с намерение да се увредят публичните взискатели, след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения.

Според възприетото в посочените от касатора решения по т.д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 530/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., гр.д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др., публичното задължение следва да е установено с влязъл в сила индивидуален административен акт или съдебно решение, без в приложното поле на разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК да попадат сделки, сключени след датата на деклариране на публичните задължения – след подаването на декларация по чл. 105 от ДОПК, по която задълженото лице само е изчислило основата и дължимия данък и/или 6 задължителни осигурителни вноски.