Решение № 19190 от 24.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19190 гр. София, 24.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241110158458 по описа за 2024 година

РЕШЕНИЕ

24.10.2025 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Виктория Иванова-Докова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 58458/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „П.К.Б. ЕООД срещу А. Н. А., като се твърди, че страните се намирали в облигационно отношение по силата на Договор за потребителски кредит № . г. Поддържа, че в договори били уговорени клаузи за предоставяне на услугите „ф.“ и „ф.“. Навежда доводи, че услугите били предоставени. Излага съображения от правна страна за различните аспекти и възможности във връзка с ползването на процесните услуги.

Излага съображения, че за предоставените услуги се дължало възнаграждение в размер на 159,06 лева и 166,69 лева, което не било заплатено от отвентика, поради което последният го дължал. Твърди, че за процесните суми е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение, но последното бил отхвърлено, поради което с оглед правилото на чл. 415, ал, 1, т. 3 ГПК имал правен интерес от предявяването на процесните осъдителни искове. Иска 1 ответника да бъде осъден да заплати претендираните суми, както и сторените деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на исковата молба о ответника и не е изразено становище по предявените искове.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит, в който са уговорени клаузи са валидни, като са уговорени индивидуално, съответно не са неравноправни и не противоречат на императивните материалниправни норми и правилата на добросъвестността, разбирана като честното и добросъвестно поведение при сключването и изпълнението на договори в гражданския оборот; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжника да усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит, като не са заплатени на уговорения в договора падеж, дължимите вноски; 3) кредиторът да предоставил, съответно длъжникът да е ползвал твърдените услуги „ф.“ и „ф.“.

Представен е Договор за потребителски кредит № . г., сключен между „П.К.Б. ЕООД от една страна, в качеството на кредитор и А. Н. А. от друга страна, в качеството на кредитополучател. По силата на договора кредиторът предоставя на кредитополучателят сумата от 1000,00 лева, като последният се задължава да върне същата на 12 месечни вноски, ведно с уговорената по договора възнаградителна лихва, при посочен размер на ГПР от 48,34 %. Съгласно клаузите на договора, кредитополучателят се е съгласил да заплати и възнаграждение за услугите „ф.“ и „ф.“ в размер на сумата от по 400,00 лева за всяка от услугите.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на доказателства, че последният е неавтентичен, то същият обвързва страните с оглед обективираните в него изявления и произтичащите от това субективни права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Този договор е формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл.

10, ал. а ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума, като е от значение и обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването му. По този договор може само за една от страните по заемното правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски кредит (за 2 кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата (кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права (парични притезания) или ако консенсуален договор за потребителски кредит (освен по-горе изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на кредитополучателя).

Oт предметното съдържание на договора се установява, че тази двустранна сделка е консенсуална, тъй като предоставянето на уговорената заемна сума не е част от фактическия състав от договора за потребителски кредит, а в изпълнение на вече поето договорно задължение.

В случая между страните не се спори, че кредиторът е изпълнил задължението си предоставяне на уговорената по договора сума по кредита.

В правилото на чл. 20 ЗЗД е предвидно, че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.

В постановките на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д.

№ 1/2020 г., ОСГТК: „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.

В случая, настоящият съдебен състав намира, че следва да съобрази постановките на т. 1 и т. 5 от Решение по дело C‑714/22 на СЕС, според което е възприето: „Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит… Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява 3 потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорна клауза поради неравноправния характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с мотива, че е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми.“.

Следователно в случая доколкото със заявлението пои чл. 410 ГПК, а така и с настоящата искова молба и в представения договор за потребителски кредит се претендират заплащане на услуги „ф.“ и „ф.“, като не може да се направи извод какво и дали е заплащано, съответно че допълнителните услуги са включени в ГПР.

На следващо място, съдът намира, че следва да отбележи факта, че чисто аритметически е невъзможно ГПР, което е основният компонент сочещ „оскъпяването“ на кредита, доколкото ex definition в правилото на § 1, т. 1 ДР на ЗПК е предвидено, че "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Следователно, няма как да се спази изискването на императивното правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като цената на услугите „ф.“ и „ф.“ представлява осемдесет процента от главницата. Тоест, не може оскъпяването на кредит – вкл. с оглед твърденията на ищеца, че услугите били „доброволни“, да е налице оскъпяване от 800,00 лева, при дължима главница от 1000,00 лева и общо дължимо вземане (с всички включени главни и акцесорни задължения) в размер на 2035,72 лева.

С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че поради противоречие с императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ГПК, договорът за потребителски кредит е нищожен, поради противоречие със закона – арг. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което вземанията за претендираните възнаграждения за допълнителни услуги са недължими, като претенциите за същите следва да бъдат изцяло отхвърлени, доколото при такава хипотеза според правилото на чл. 23 ЗПК се дължи само чистата стойност на кредита – т.е. главницата, която е извън предмета на настоящия спор.