Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1070 от 11.07.2025, Районен съд - Плевен

Съд
Районен съд - Плевен
Дело
Гражданско дело 560/2025
Вид
Решение № 1070
Подписан
11.07.2025
В сила
14.08.2025
Състав
Инес Людмилова Димитрова

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 16 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 1070 гр. Плевен, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Инес Людм. Димитрова при участието на секретаря Румяна Илк. Конова като разгледа докладваното от Инес Людм. Димитрова Гражданско дело № 20254430100560 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Х.

П. М., ЕГН **********, от ***, чрез ЕАД „Д. М.“, представлявано от адв.Д. М., с БУЛСТАТ ***, против „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***. Ищецът твърди, че с ответника сключил Договор за потребителски кредит № ***/*** г., по силата на ответникът предоставил заемна сума на ищеца в размер на 800 лв. и ГПР от 49,93%. На основание чл. 5 от Договора за потребителски кредит е уговорено и обезпечение, което се предоставя от „***”в полза на кредитора. В договора за кредит обаче не било посочено възнаграждение за предоставяне на гаранция, а ищецът твърди, че след като усвоил сумата от 800 лв., установил, че са му начислили освен заемната сума, и сумата от 343,04 лв. такса за обезпечение с поръчителство. Ищецът счита, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл. 22 вр. чл. 11,ал.1, .т10 от ЗПК, тъй като вноските за поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито е посочено, че сключването на договор за гаранция е задължително.

Посочва, че сумата за предоставяне на гаранция несъмнено следвало да бъде включена в ГПР, а невключването и водило до извод за приложимост на ГПР между страните, различен от посоченото в договора.Договорът не бил подписан с електронен подпис, поради което липсвало съгласие за неговото сключване. На последно място, ищецът счита, че клаузата на чл. 5 от договора е недействителна на осн. чл. 143,ал.1.т.10 от ЗЗП . Клаузата не позволявала на потребителя да прецени действителните икономически последици от сключването на договора за кредит. Претендира разноски и моли предявените искове да бъдат уважени.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, с който иска от съда да отхвърли иска като неоснователен. В отговора ответникът не оспорва твърдението, че договорът е сключен при параметрите посочен от ищеца. Счита обаче за неоснователен 1 доводът, че предоставянето на поръчителство е задължително условие за сключване на договора за кредит, тъй като ищецът има възможност да избере да сключи договор с гарант, предложен от кредитора, или да посочи поръчител, избран от него. Поръчителството представлявало отделно правоотношение, което не увеличавало възможността на кредитора.

Ищецът сам избрал в електронния формуляр обезпечение от „*** (***)”, и след като се е запознал с дължимите от него такси, е подал заявление за сключване на договор за кредит.

След това ищецът получил на своя имейл и преддоговорна информация, в която изрично посочил, че обезпечава кредита. Отделно потребителят получил и цялата информация от „*** (***“ по имейл. Ищецът изрично чрез СМС потвърдил, че желае да сключи договора за потребителски кредит. Поради това ответникът счита, че не е налице и нарушение на чл. 68е от ЗЗП, тъй като ищецът е разполагал с необходимата информация и възможност за избор на поръчител. На следващо място, ответникът счита за неоснователен доводът, че възнаграждението на гаранта се включва в ГПР по договора, тъй като не е част от общите.

Услугата нямала задължителен характер по смисъла на закона, за да бъде част от общите разходи по кредита. На последно място счита, че на ищеца е предоставена необходимата информация за ГПР и условията, като същият, е имал право да се откаже от обезпечението в 14 дневен срок, но това не било сторено. Ответникът иска предявените искове да бъдат отхвърлени, претендира разноски.

В с.з. ищецът редовно призован, не се явява представител. С молба, депозирана преди с. з. поддържа молбата и претендира разноски.

В с.з. ответникът редовно призован, не се явява представител. С молба, депозирана преди с. з. моли искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Съдът като прецени събраните по делото писмени доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

От представения от ответника заверен препис на Договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние №*** от *** г., със страни ответника „***“ ЕООД, като заемодател и ищеца Х. П. М., в качеството на заемател, се установява, че по силата на обективирано в това съглашение, заемодателят е представил на заемателя кредит под формата на паричен заем в размер на 800,00 лева. Договорът е бил сключен при уговорена възнаградителна лихва в размер на 40,96 лева и посочен лихвен процент - 5,12%. Кредитът е следвало да се върне в срок до 02.02.2022 г. Видно е, че в чл.4 от Договора ГПР е посочен в размер на 49,93%. Според обективираното в чл.5 от процесния договор, кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от *** в полза на дружеството, като с одобряването на предоставеното обезпечение от кредитора, уговорката свързана с него не може да се отмени нито от кредитополучателя нито от лицето, предоставило обезпечението.

Установява се, че между ищеца и *** /от *** г. с променена фирма - ***/, като гарант, е бил сключен Договор за гаранция (поръчителство) от *** г., по силата на който гаранта се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от процесния Договор за заем, задължавайки се да отговаря солидарно за тях, заедно със заемателя. Според обективираното в чл.1, т.6 от договора за гаранция, потребителят - заемател, се е задължил 2 да заплати на гаранта възнаграждение за предоставеното обезпечение в размер на 343,04 лева.

Не е спорно между страните, че горепосочената такса не е включена в ГПР по договора за кредит, а в случай, че бъде включена, същият би надвишил пет пъти размера на законната лихва.

По делото е изслушана и приета ССЕ, от заключението по която се установява, че между страните на ***г. е сключен на Договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Според чл. 5 от договора заемът е обезпечен с поръчителство, предоставено от ***, в полза на заемодателя, като дължимата сума за поръчителство е в размер на 343,04 лв.

ВЛ посочва, че стойността на ГПР по договора (49,93%) е включена единствено възнаградителната лихва от 41,53 %, като таксата за услугата на гаранта не е включена в ГПР по договора за кредит. ВЛ посочва, че при включване на сумата на гаранта 343,04 лв. размерът на ГПР е в размер на 2367%.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало между ищеца и ответника „***“ ЕООД правоотношение по силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Според чл.18 ал.2 ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя.

Фактът на реално предаване на заемната сума от 800,00 лева в случая не се оспорва от страните.

Съдът намира за основателни доводите на ищеца за нищожност на процесната клауза на чл. 5 от договора за кредит, обективираща поетото от длъжника задължение за учредяване на обезпечение, като противоречаща на добрите нрави и като неравноправна.

Съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Възможността за ползване на професионален поръчител се явява обременително, тъй като неизменно е свързано с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е предварително посочен от кредитора. Липсват данни дали алгоритъмът за сключване на договора от разстояние позволява потребителят да бъде информиран предварително за размера на дължимото 3 възнаграждение за поръчителя, за да е в състояние да вземе информирано решение. От друга страна, за потребителя не е осигурена възможност за избор на друго лице, вместо предложеното от кредитора. При това положение не би могло да се приеме, че договорът за гаранция е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива. След като гарантът е предварително посочен от кредитора, длъжникът не е имал възможност за индивидуално договаряне. Налага се изводът, че уговорките за поръчителство по Договора за кредит и респективно свързания с него Договор за гаранция /предоставяне на поръчителство/ противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя с цена приблизително на половината от предоставената в заем сума. Тази конструкция от сделки води до скрито оскъпяване на кредита чрез сключване на привидно самостоятелен договор за поръчка, при незачитане на правото на избор на потребителя относно личността на поръчителя.

Предвид изложеното, съдът счита, че предявеният иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените деловодни разноски в размер на 50,00 лева за държавна такса, 250 лв. възнаграждение за вещо лице, 2 200,00 лева адвокатско възнаграждение, за реалното плащане на което са представени доказателства, а ответникът не е направил възражение за прекомерност. Претендираните разходи за куриерска услуга и банкова такса не са деловодни разноски по производството по смисъла на чл.78, ал.1 от ГПК и не подлежат на присъждане по това правило.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Х. П. М., ЕГН **********, от ***, и „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, че клаузата на чл.5 от Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние №***/*** г., е нищожна.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ на Х. П. М., ЕГН **********, от ***, сумата от 2 500,00 лева направени по делото разноски за държавна такса, депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________

4