Решение № 592 от 04.05.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 592 гр. София, 04.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана Коледжикова

Членове:

Мария Яначкова

Десислава Б. Николова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело № 20221000501598 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 265664 от 8 септември 2021г. по гр. д. № 2 564/2019г.

Софийски градски съд, ГО, 2 състав е осъдил ЗД „Бул инс“ АД да заплати на И. Н. С. сумата 24 500,00 лева на основание чл. 432, ал. 1, връзка с чл. 429, ал.

1 , т. 1 от Кодекса за застраховане (КЗ) обезщетение за неимуществени вреди вследствие на увреждане от пътно-транспортно произшествие от 19.05.2016г. плюс законна лихва от 27.06.2017г. до окончателното изплащане;- 853,03 лева на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски по делото;2. на адвокат К. Д. – 875,78 лева на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК адвокатско възнаграждение; 3. на СГС – 180,00 лева на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК държавна такса, като отхвърлил иска по чл. 432, ал. 1 вр. чл. 429, ал. 1, т. 1 от КЗ за разликата над 25 400,00 лева до пълния предявен размер от 40 000,00 лева; осъдил ищеца да заплати на ответника сумата 662,63 лева на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски по делото.

Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на ЗД „Бул инс“ АД срещу решението по гр. д. № 2564/2019г. на СГС в осъдителната му част.С доводи за неправилност на решението, 1 концентрирани върху нарушения на материалния закон, – чл. 45, 52 и 51, ал. 2 ЗЗД, иска отмяна на решението в осъдителната част и вместо това отхвърляне на предявения иск, евентуално частична отмяна и частичното му отхвърляне.

И. Н. С., подал насрещна въззивна жалба, върната от първоинстанционния съд, не е подал нарочен отговор срещу жалбата на ответника. В хода на въззивното производство той е починал и процесуалното му положение е преминало върху неговата майка – И. Д. А., оспорила въззивната жалба в съдебно заседание.

Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо, а като косвен резултат от решаващата си дейност счита същото за неправилно в обжалваната част.

Предявен е иск при правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ (по правната квалификация на предявеното право по реда на действащия КЗ няма оплакване и позоваване на факти, сочещи на квалификация на спорното право по реда на КЗ отм. вр. § 22 ПЗРКЗ) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пострадало лице срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Застраховането срещу гражданска отговорност е правоотношение, по силата на което застрахователят се задължава да обезпечи застрахователна закрила срещу риска от възникване на гражданска (деликтна) отговорност в тежест на застрахования, като при настъпване на застрахователното събитие, плаща дължимото от последния обезщетение за вредите, причинени на трети лица.Застрахователното събитие при тази застраховка, като проекция на застрахователния риск, е възникването на гражданска отговорност в тежест на застрахования. Отговорността на застрахователя възниква на основание застрахователно правоотношение, а отговорността на причинителя на непозволеното увреждане, на основание деликт. Т. н. пряко право на увредения срещу застрахователя за изплащане на застрахователното обезщетение, предявено в настоящия процес, и правото му да търси обезщетение на деликтно основание, възникват в един и същи момент – този на настъпването на застрахователното събитие (в случая ПТП), при което е причинено непозволеното увреждане. За упражняване на прякото право на увреденото лице не е необходимо гражданската отговорност на 2 застрахования да бъде установена със сила на пресъдено нещо.

В разглеждания случай ответникът по иска не оспорва, че е застраховал гражданската отговорност на сочения за причинител на вредите водач. Спорно във въззивното производство е дали застрахованият при него водач е причинител на ПТП, от настъпването на което се претендира заплащане на обезщетение, какви са причинените от ПТП увреждания, какъв е размерът на обезщетението, предназначено да възмезди болките и страданията, понесени от ищеца, и налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат поради управление от страна на пострадалия на ППС с превишена скорост за пътния участък.

Жалбоподателят поддържа във връзка с правоизключващото си възражение, че застрахованият при него водач не е осъществил деликт, че ищецът е нарушил нормата на чл. 20, ал. 2 и на чл. 23, ал. 1 ЗДвП с оглед изчисленията на вещото лице по АТЕ, тъй като, когато водачът на л.а. е подал светлинен пътепоказател – десен мигач, ищецът се е намирал на повече от 100 м и не е реагирал по никакъв начин и в момента, в който водачът на л.а. е започнал отклоняване вляво, двете ППС са били на разстояние 57, 6 м при опасна зона за спиране на мотоциклета, управлян от ищеца, от 32, 74 м , т. е. ищецът е могъл, според жалбоподателя, да спре на 24 м преди мястото на удара, като не е спазил и небоходимата дистанция с движещото се пред него ПС. Поддържа още, че нарушението на водача на л. а. по чл. 63 ППЗДвП, пресякъл непрекъсната осева линия, не е в пряка връзка с ПТП, в каквато връзка е завоят вдясно, сингализиран надлежно, започнал като маневра с изнасяне вляво. Изтъква и, че ПТП не е документирано с документи с обвързваща съда доказателствена сила, тъй като не е съставен протокол за ПТП с пострадали лица и постановлението за прекратяване на наказателното производство е диспозитевен документ. Поддържа евентуално и, че управлението на мотоциклета с превишена и несъобразена за участъка и променената пътна обстановка скорост и извършването на забранена съгласно чл. 41 ЗДвП маневра – изпреварване отдясно, когато разстоянието между двете ППС е било 12 м, е допринесло за настъпването на ПТП.

Жалбоподателят сочи още, като преповторя възраженията си от отговора на исковата молба, че уврежданията на ищеца не са еднозначно документирани, при разминавания между твърденията му в застрахователната претенция, в исковата молба и в медицинската документация за характера и тежестта на 3 получената увреда, в т. ч. съмнение за пукване или счупване и в кой долен крайник.

По делото не се спори по факта на настъпване на ПТП – на 16.05.2016г. в с. Розино, общ. Карлово, обл. Пловдив, на ул. „Христо Ботев“ в светлата част на денонощието между л. а. „Фолксваген“, модел „Голф“ с рег.

№ ***, управлян от Д. П., и мотоциклет „Сузуки“, модел „ГСХ 1100 Г“ с рег.

№ ***, управляван от ищеца И. С.. Фактът на настъпването на ПТП с материални щети е удостоверен в нарочен протокол на ПТП, който удостоверява с обвързваща съда доказателствена сила заварената от съставителя фактическа обстановка, в това число състоянието на пътя и кои са участниците в ПТП и местоположението им, възприети от съставителя на протокола при посещението на ПТП. Този протокол не удостоверява с обвързваща съда доказателствена сила начина на настъпване на ПТП, на което съставителят не е присъствал, за установяването на който по делото е изслушана авто-техническа експертиза.

От заключението на изслушаната авто-техническа експертиза, изготвено въз основа на документите, съставени след настъпването на ПТП – посоченият протокол за ПТП с материални щети (не е съставен констативен протокол за ПТП с пострадали лица), и показанията на св. П. – участник в ПТП, водач на л.а., които съдът не обсъжда самостоятелно (подлежащи на преценка по реда на чл. 172 ГПК, тъй като свидетелства за собственото си участие в ПТП) - оспорено частично от ответника, е установено по делото, че ПТП е настъпило на 19.05.2016г. около 12.55ч. при сухо време, при добра видимост. Платното за движение е било разделено на две пътни ленти с единична непрекъсната линия, като ПТП е настъпило в зоната на път към квартал на селото на около 20 м вдясно от входа на изоставена бензиностнация в лявата част на платното за движение, като в мястото на отклонението не е имало линия. Л.а. е спрял в този район и след това е потеглил, за да извърши маневра с цел завиване надясно по земния път.

Максималната скорост, с която се е движил автомобилът при извършване на маневрата влизане в завой надясно, а преди това влизане в завой наляво и излизане без да излиза изцяло от своята пътна лента, е 17, 6 км/ч, а скоростта му при удара е била 17,26 км/ч; експертът е приел, при липса на технически данни за скоростта, че скоростта на движение на мотоциклетиста, движил се по същото време в същата посока, преди удара е била 50 км/ч, на колкото 4 възлиза максималната в населено място. Водачът на л.а. е свидетелствал, че са били включени десните пътепоказателни светлини. Разстоянието между мотоциклета и автомобила в началото на маневрата е било 57, 6 м, като всеки от водачите е могъл да възприеме другия. Според вещото лице водачът на л.а. е могъл да изчака мотоциклетиста да отмине и тогава да започне маневрата – това мнение е извън обхвата на отговорите, дадени чрез използваните специални знания, и касае правен въпрос, поради което съдът не го възприема. Ако се приеме, че водачът на мотоциклета е трябвало да спре в началото на маневрата при отстояние от л.а. на 57, 6 м, той е могъл да спре на около 24 м от мястото на удара при опасна зона за спиране от 32, 74 м, а необходимото време за това е 3, 51 сек. Когато автомобилът е започнал да се връща в дясната пътна лента, т.е. тръгнал е надясно, отстоянието на мотоциклета до мястото на удара е 12, 04 м, когато вече е нямал възможност да спре. Вещото лице е уточнило в с.з., че от началото на маневрата наляво до удара са изминали 5 сек. Към момента на удара мотоциклетистът не се е намирал върху мотора, скочил от него преди това (така показанията на свидетеля), а мотоциклетът се е плъзнал по дясната си страна и е ударил в дясното ходово колело автомобила. Вещото лице приема още, че е нормално сингалът за завиване да се подаде 3 сек преди маневрата, в случая първо наляво, поради което от момента на подаване на сигнал разстоянието между двамата е било повече от 100 м – над 106 м.

Основен спорен въпрос във въззивното производство е и видът на причинените с твърдяното противоправно виновно поведение вреди, съответно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия ищец.

В застрахователната претенция, с която ответникът е сезиран на 27.06.2017г. от ищеца, е посочено, че ищецът е получил контузии и наранявания, от които е получил скъсване на ставния хрущял на дяснато коляно, за възстановяването на който е претърпял операция на 30.08.2016г., разкъсно контузна рана на подбедрицата на десния крак, контузия на дясната ръка в областта на китката и повърхностно нараняване на кожата на дланта на дясната ръка.

Според заключението на изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза, изготвена от вещо лице хирург, ортопед - травматолог, след 5 запознаване с медицинската документация – лист за преглед на пациент от 19.05.2016г. с диагноза „Счупване на горния край на тибиата (голям пищял) и амбулаторна книга на травматологичен кабинет и амб. лист на името на ищеца с поставена диагноза „ Fbs. Fissura condylimeialis tibiae sin Contusio manus sin“ с проведено лечение „ТАП 0.5, превръзка, гипсова шина“ - и след извършен преглед с направа на нови рентгенографии на ищеца от 27.10.2019г., ищецът е получил счупване на горния край на дясната тибиа (както твърди в исковата молба от 21.02.2019г.) в областта на медиалния кондил и контузия на левия горен крайник в областта на гривнената става и дланта (в ИМ твърди контузия на други части на китката и дланта, в застрахователната претенция е посочена като увредена дясната ръка), с приложено консервативно лечение – гипсова имобилизация за срок от 45 дни (което се отнася до лечението на фрактурата). Вещото лице е приело, че посочените травми могат да се получат при механизма на процесното ПТП.